Намаляване на наказание при самопризнание и преизчисляване на адвокатски разноски

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * особена жестокост * особено мъчителен начин * причиняване на смърт по непредпазливост * произнасяне по разноски * намаляване на наказание * справедливост на наказание * изменение на обвинението * право на справедлив процес * разпознаване на лице

Р Е Ш Е Н И Е

№269

гр. София, 13 юли 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИРА МЕДАРОВА

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при секретаря Н. Пелова и

с участието на прокурора от ВКП Г. Стоянова,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 372/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалби на подсъдимия Н. Н. П. и на служебния му защитник адв. Л. Д. и по жалба на адв. И. – служебен защитник на подс. А. А. В..

В жалбата на подс. П. са направени оплаквания за нарушения на правото на справедлив процес и за несправедливост на наложеното му наказание, с които поддържа касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Направено е искане за намаляване на наказанието, поради оказаното съдействие за разкриване на обективната истина и желанието за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК.

В жалбата на адв. Д. се претендира неправилно приложение на материалния закон, тъй като деянието не покривало фактическия състав на престъплението по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, поради липсата на умисъл за причиняване на смърт на жертвата. Настоява се за изменение на въззивното решение и преквалифициране на деянието в по- леко наказуемо престъпление, а именно по чл. 124 от НК. Наказанието се преценява като несправедливо и се настоява за намаляването му, тъй като съдът не е отчел в пълнота наличието на всички смекчаващи отговорността обстоятелства.

В жалбата на адв. И. се поставя акцент върху допуснатите процесуални нарушения при събирането и проверката на доказателствения материал, твърди се липса на мотиви и на отговори на направени възражения за нарушения на материалния закон. Настоява се за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане. В случай, че ВКС не намери основания за това, моли решението да бъде изменено, като се намали размера на определеното наказание и обезщетение на гражданските ищци.

В последната си дума подс. П. заявява, че е признал вината си два пъти и е искал провеждането на съкратено съдебно следствие. Въпреки, че е оправдан по два от квалифициращите признаци, наказанието му не е намалено. Изразява съжаление за стореното.

В последната си дума подс. А. В. твърди, че не е извършил деянието и моли ВКС да съобрази всичко, което той е заявил пред съда, както и направените от него искания, които не са били уважени

Представителят на ВКП счита жалбите за неоснователни, тъй като съдът не е допуснал твърдените нарушения на процесуалния и материален закон. САС е установил по безспорен начин непосредствената причина за смъртта на жертвата, механизма на причиняването й и квалифициращите признаци на престъплението. Съдът е направи анализ на цялата доказателствена съвкупност и е отговорил на възраженията. Наказанието е индивидуализирано правилно и е съответно на извършеното престъпление.

Повереникът на частните обвинители -М. Б. С. действаща със съгласието на законния си представител –майка и попечител Л. Д. и А. Б. С. – адв. Д. Д. изразява позиция, че атакуваното въззивно решение е законосъобразно, мотивирано детайлно и следва да остане в сила.

ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на касационната проверка, очертана от чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното :

Касационната жалба на подс. П. и защитника му адв. Д. е частично основателна.

Касационната жалба на адв. И. е неоснователна.

С присъда № 260006 от 2.02.2022 г. постановена по нохд № 4864/18 г. СГС признал подсъдимите Н. Н. П. и А. А. В. за виновни в това, че като съизвършители за времето от 24.04.2017 г. до 30.04.2017 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] умишлено умъртвили Б. А. С. по особено мъчителен начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК ги осъдил на по 18 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим

На основание чл. 59, ал.1 от НК зачел времето, през което подс. В. и подс. П. са с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 1.05.2017 г.

На основание чл. 45 от ЗЗД осъдил подсъдимите да заплатят солидарно по 50 000 лв. със законната лихва, считано от датата на деянието обещетение за претърпените неимуществени вреди на гражданските ищци М. С. и А. С. като отхвърлил исковете до пълния им размер от 150 000 лв.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски, както и тези направени от частните обвинители за повереник и 4 000 лв. държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.

Присъдата на СГС е обжалвана от двамата подсъдими и от служебните им защитници адв. И. и адв. Д. пред САС , пред който е образувано внохд № 480/22 г. С решение № 371 от 5.12.2022 г. САС изменил присъдата на СГС, като :

-отменил присъдата в частта, в която подс. П. и подс. В. са признати за виновни по обвинението, че и счупването на гръдна кост и ребра определят извършеното убийство по особено мъчителен начин и ги е оправдал по това обвинение

-увеличил размера на присъденото обещетение на гражданските ищци А. С. и М. С. от 50 000 лв. на 100 000 лв., което да изплатят солидарно на всяка една от тях, в едно със законната лихва до окончателното изплащане,

-осъдил подсъдимите да заплатят направените разноски във въззивното производство от САС в размер на по 1 768,23 лв. всеки от тях , и държавна такса в размер на по 4 000 лв. върху увеличения размер на гражданския иск.

-отменил присъдата в частта, в която всеки от подсъдимите е осъден да заплати сам общо на двете гражданските ищци сумата от 3 000 за възнаграждение за повереник, като вместо това ги е осъдил да заплатят всеки един от тях сумата от по 12 000 лв. – за възнаграждение за повереник в първоинстанционното и въззивното производство.

Потвърдил присъдата в останалата й част.

В изпълнение на задълженията си произтичащи от изискванията на чл. 13 и чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК и като втора инстанция по фактите, въззивният съд е провел съдебно следствие, в хода на което е изслушал заключението на СХЕ, изготвено от в. л. П., назначил е допълнителна ДНК експертиза, която е изследвала обтривки от веществени доказателства, назначил допълнителна СМЕ, чието заключение приел. Направил е подробен анализ на цялата доказателствена съвкупност, включително и на събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали и е защитил становището си по тяхната процесуална валидност, относимост и достоверност. Съдът е дал изчерпателни отговори на развитите във въззивните жалби възражения, които в по- голямата си част са идентични, с тези в касационните жалби, поради което ВКС прецени, че следва първо да обсъди оплакванията с които се поддържа касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

По жалбата на адв. И.-служебен защитник на подс. В..

Въззивният съд не е допуснал логически грешки в аналитичната си дейност, приемайки наличието на доказателствена обезпеченост на обвинителната теза срещу подсъдимия В.. Тезата му е формулирана вярно, въпреки недопустимото използване на част от показанията на св. Т. и св. Ч., в която те пресъздават извънпроцесуални самопризнания на подсъдимите при тяхното задържане, като обаче следва да се подчертае, че в останалата им част, в която възпроизвеждат свои впечатления при влизането им в жилището, в което е извършено убийството показанията им са годен източник на факти и съдът с основание ги е ценил по отношение на броя на намиращите се лица, тяхното състояние, разположението на трупа, начина на провеждане на процесуалните действия и др. В своята практика по приложението на чл. 6 от КЗПЧ, ВКС утвърждава принципното си разбиране, че показанията на полицейски служители, които пресъздават информация, съобщена им в хода на проведена беседа със задържано лице са процесуално недопустими, тъй като чрез тях се заобикаля законовия регламент за събиране на обяснения на подсъдим. /в този смисъл делото Д. М. срещу България жалба № 34 779/09 г. на ЕСПЧ, Р. №591/14 г. по н. д. 1902/13 г., Р. 290/16 г. по н. д. 956/16 г., Р № 26/18 г. по н. д. 25/18 г. Р42/18 г. по н. д. 25/18 г. и др./ По начало, този вид показания имат производен характер и са доказателство, чието използване е възможно при стриктно разписани три хипотези– с цел разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните и за заместването им, тогава когато първоизточника им е погинал или когато той е недостъпен. Ползването на производни доказателства извън посочените хипотези представлява нарушение на процесуалния закон и на принципа на „непосредственост“ в наказателния процес. По казанията на двамата полицейски служители не могат да послужат за заместване на първичните доказателства, за това защото по делото те са налични. В конкретния случай, макар САС да е отстъпил от това разбиране, то той не е опорочил процеса на формиране на вътрешното си убеждение, тъй като посочените източници не са били единствените въз основа, на които той е приел съпричастността на подс. В. в инкриминираната деятелност и в мотивите си подробно се е спрял на тях, което от своя страна позволява на ВКС да провери начина, по който съдът е достигнал до фактическите си изводи.

Св. Ч. и св. Т. са депозирали показания в хода на ДП и пред СГС при първото /в т. 1 л. 242-248, т. 2 л. 249/ и при второто разглеждане на делото /в т. 2, л. 240-л. 249 и т. 1 , л. 178-181, т. 2, л. 250-261/и съдът с основание ги е подложил на внимателна преценка, като обаче е направил неверни изводи относно процесуалната допустимост на показанията на св. Ч. св. Т. от досъдебното производство, които са били приобщени към доказателствата по делото чрез процесуалната техника на чл. 279 от НПК. Свидетелите са били разпитани от некомпетентен орган- инспектор при МВР, на когото не са били делегирани разследващи правомощия и за това критиката на защитата по отношение тяхната допустимост е напълно основателна. Допуснатите от съда отклонения от процесуалните норми, не са съществени и не се отразяват на правилността на процеса на формиране на вътрешното му убеждение, поради което не налагат отмяна на въззивния акт.

На следващо място, основателно се претендира в жалбата на адв. И., че съдът не е следвало да цени като годен източник на доказателствени факти обясненията на подсъдимия В. в качеството му на обвиняем, депозирани в хода на ДП в протокола за разпит от 2.05.2017 г., когато е бил привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, тъй като в последствие, когато е бил привлечен по обвинение по чл. 116, ал.1, т. 6 пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, е отказал да дава обяснения и не се е признал за виновен. В случая е налице изменение на обвинението в по- тежко наказуемо престъпление от 115 от НК в чл. 116 от НК, при което са приети две квалифициращи обстоятелства по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 от НК. Макар на В. да не са предявени нови факти, в действителност с привличането е дадена нова правна оценка на поведението му, което е преценено като съставомерно по квалифицирания състав. За това обясненията на подс. В., с които е признал участието си в престъплението по чл. 115 от НК не могат да бъдат ползвани от съда, въпреки тяхното валидно събиране към момента на провеждане на неговия разпит.

Контролираният съд е спрял вниманието си на депозираните от подс. В. обяснения, в които е заявил, че е удрян от пострадалия и се е намирал на пода в спалнята. Съдът ясно е заявил в кои части съобщената от подсъдимия информация кореспондира с останалите доказателства по делото и в кои части тя се конфронтира с тях, като съображенията му в тези части се основават на съпоставка на цялата доказателствена съвкупност и на СМЕ, ДНК експертизите на ВД, /т. 5, л. 31- л. 35/, установяващи, че по намерените в хола суитчър и тениска е имало едновременно кръв от пострадалия и биологичен материал от двамата подсъдими и тези факти са интерпретирани коректно от съда.

Неоснователно е твърдението в жалбата, че СГС е нарушил изискванията на чл. 171, ал. 2 от НПК, тъй като в съдебното заседание на 28.05.2019 г. не е имал задължение да осигури присъствието на още три лица при провеждане на разпита на св. Т., тъй като не се е налагало той да потвърди идентичността на лицето, за което се отнасят показанията му. Съдът е провел разпит на основание чл. 280 от НПК, в хода на който свидетелят е посочи подс. В. като лицето, което е съобщило пред него че „имало съприкосновение“ с жертвата, а не е извършил разпознаване на лица, както се сочи от защитата.

Съдът правилно не е констатирал противоречие в доказателствените средства и в медицинските становища, касаещи невъзможността да се определи строго поредността на нанасяне на ударите по главата, както и колко време след това жертвата е била в съзнание. В случая водещо значение е отдадено на обективните находки, касаещи състоянието на трупа и установеното при аутопсията значително количество кръв в стомаха и дванадесетопръсника. Именно те са позволили на съда да приеме, че жертвата е била от 30-60 минути в съзнание до настъпване на смъртта й, като е поглъщала давейки се собствената си кръв.

Неоснователен е упрека на касатора срещу качеството на въззивния съдебен акт, който отговаря в пълнота на заложения в чл. 339, ал. 2 от НПК стандарт. Съдържанието му позволява да се проследи процеса на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав и начина по който е извършена оценката на доказателствата по отношение на тяхната допустимост, относимост и достоверност. В него са дадени ясни и убедителни отговори на възраженията на страните, като изводите на съда са защитени с нужното внимание. Не е налице противоречие, което да прави волята на съда неясна и за това съдебният акт е годен да изпълни своето предназначение.

Не е налице съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК - липса на мотиви, както твърди касатора, поради това, че в решението САС не е обсъдил заключението на назначената от него ДНК експертиза относно наличието на друг човешки материал по тялото на жертвата. ВКС е имал повод да посочи, че съдът не е задължен да обсъжда всеки източник на доказателствени факти, а само допринасящите за установяване на обективната истина по делото.

По жалбите на адв. Д. и на подс. П.

В тях не са развити конкретни оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а е посочено, че въз основа на неправилна оценка на доказателствените материали и на СМЕ, съдът достигнал до погрешни изводи относно наличието на квалифициращите обстоятелства и от там до налагането на по- висок размер наказание, като тези възражения следва да бъдат отнесени към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК и на тях на тях ВКС ще отговори по нататък.

В заключение, следва да бъде направен извод за липсата на допуснати съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване на правото на справедлив процес на двамата подсъдими, поради което жалбите срещу въззивния съдебен акт в тази му част следва да останат без уважение.

По жалбите, с които е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК

В тях се оспорват :

1.наличието на квалифициращото обстоятелство „особено мъчителен начин“ и

2.лисата на умисъл за причиняване на смърт, като се претендира приложението на закон за по- леко наказуемо престъпление по чл. 124 от НК.

Проверката на съдебния акт, сочи на неоснователност на направените оплаквания. Въззивният съд не е нарушил материалния закон, квалифицирайки извършеното деяние от подс. П. и подс. В. по чл. 116, ал. 1, т. 6 , пр. 2 и пр. 3, вр чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, тъй като установените факти покриват съставомерните признаци от състава на това престъпление. Деянието е извършено по „особено мъчителен начин“ за жертвата, тъй като в следствие на нанесения й от двамата подсъдими побой са й причинени съчетана черепна, шийна и гръдна травми, изразяващи се в кръвонасядания по главата, торса и крайниците, лицето, многофрагментно счупване на носа, избиване на пет зъба, кръв в устата, хранопровода, стомаха и дванадесетопръстника, масивно вдишване на кръв, счупвания на щитовидния хрущял, като С. е бил в съзнание от 30-60 минути, като през това време е поглъщал собствената си кръв, изтичаща от устата и носа и е починал от асфикция /задушаване/ в следствие на нейното вдишване. Доказателство, за това е установената при аутопсията кръв в стомаха и дванадесетопръстника, като вещите лица са направили пояснение, че преглъщането на кръвта е волеви акт, който е възможен при съзнателно състояние. С. е изпитвал значителни болки и страдания, поради богата инервираност на лицето и ясно е съзнавал наближаващия си край. Смъртта му е настъпила по особено мъчителен начин, тъй като страданията, които той е изпитвал с оглед погълната количество кръв и последвалото задушаване са неприсъщи и извънредни, различаващи се от типичните случаи на престъпление от този вид. В този смисъл са дадените разяснения в ППВС №2/57 г. ППВС № 7/87 г., Р. 158/2008 г. на ВКС, 2 НО и др.

Неоснователно е възражението, че квалифициращото обстоятелство „особено мъчителен начин“ се дължи на неправилна интерпретация на заключенията на СМЕ. Следва ясно да се посочи, че в тях не се съдържат противоречия по значимите за предмета на доказване обстоятелства- механизма на нанасяне на ударите, средствата, с които са причинени уврежданията, наличието на причинно следствена връзка между действията на подсъдимите и настъпилата смърт, причината за смъртта и продължителността, през която жертвата е била в съзнание.

Неоснователна е претенцията на адв. Д. по отношение дадената правна оценка на инкриминираните събития, като умишлено убийство по чл. 116 от НК, вместо непредпазливо такова по чл. 124 от НК. САС е спазил закона и съдебната практика застъпена в ТП №7/87 на ПВС и П №2/57 г. ПВС, Р 336/77 г. 1 НО, Р 376/16 г., Р 29/21 г. и др./ като е признал подсъдимите за виновни по повдигнатото им обвинение. Деянието, извършено от двамата подсъдими не е непредпазливо, като за разграничение на формата на вина, при която е извършено престъплението, се съди от това какво е отношението на дееца към резултата, с какво оръжие е действал, каква е насочеността на ударите, каква е продължителността на нанасянето им и др. При престъплението по чл. 124 от НК намерението на дееца е насочено към причиняване на някакъв вид телесна повреда, като смъртта се явява последица на проявена непредпазливост, докато при прекия умисъл на убийство, деецът пряко цели нейното настъпване. В конкретния случай интензитетът и насочеността на ударите, тяхната локация към жизненоважни части на тялото и главата, използваните средства- удари с ритници и юмруци , продължителността на упражняване на принудата, красноречиво свидетелстват за това, че смъртта на С. е била пряко целен резултат, тъй като двамата извършители ясно са съзнавали, че използваната сила е прекомерна и неминуемо ще доведе до смъртта му, като всеки от тях е съзнавал, че участвал наравно с другия в причиняването й, поради което е без значение кой от тях какви удари и с каква насоченост е нанесъл, с оглед на което престъпната им деятелност е правилно квалифицирана и като съизвършителска.

По релевираното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и доводите за несправедливост на присъденото обезщетение на гражданските ищци и разноските им за повереник.

1. По жалбата на адв. И. за подс. В.

В нея се твърди, че при установената от САС фактология, съдът неправилно е обсъдил смекчаващите отговорността обстоятелства, имащи значение за размера на наказанието на подс. В.. Като такива касаторът е посочил : „че подс. В. не е извършил действия с колана“, че пострадалият първи е ударил подс. В. в лицето, в състояние, което е повлияно от алкохол и амфетамини, че жертвата не е душена с въже и че не е доказано да е скубела косите си от ужас“. Според ВКС посочените обстоятелства не представляват изменени факти, с правно значение за преценката на справедливостта на наказанието. Нито едно от тях не може да се отнесе към категорията на смекчаващите отговорността обстоятелства по чл. 54, ал. 2 от НК и не предопределя налагането на по- леко наказание, тъй като не разкрива личността на подс. В. в благоприятна светлина, не снижава обществената опасност на дееца и не омаловажава приноса му за настъпване на резултата, тъй като жертвата е починала не от задушаване с въже или колан, а от асфикция в следствие вдишаната кръв, което е резултат от нанесения побой в областта на главата. За това, изменените от въззивния съд фактически положения, за които се сочи в жалбата и които се различават от приети от първия съд, не се отразяват на съставомерното поведението на подсъдимия В. и за това не могат да се отчитат в негова полза, с оглед определяне на по- ниско наказание.

При индивидуализация на наказанието от вниманието на съда не е убягнало обстоятелството, че началото на конфликта е поставен от пострадалия, който първи ударил подс. В. в лицето. Това не е давало право на подс. В., отвръщайки на удара да упражни прекомерна физическа сила, проявявайки необоснована жестокост. Обстоятелството, че преди инцидента пострадалият С. е употребил амфетамин и алкохол, не предполага смекчаване на отговорността на подсъдимия, именно поради съзнавания от него факт, че подобно лице става уязвима жертва, поради снижени волеви задръжки и замъглени преценки за обкръжаващата го действителност.

На следващо място, не дава основание за намаляване на наказанието твърдението в жалбата на подс. В., че след като с въззивното решение е „отпаднало“ едно от двете квалифициращи обстоятелства „особено мъчителен начин“, съдът дължи смекчаване на наказанието. В конкретния случай подс. В. не е оправдан по квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК, а за една част от инкриминираните тесни повреди - счупването на гръдната кост и ребрата, които според съда с оглед експертното становище не определят убийството като извършено по „особено мъчителен начин“.

Съдът е отдал нужното значение на чистото съдебно минало на подс. В., на събраните за него добри характеристични данни и на не малката продължителност на водене на наказателното производство и за това е преценил, че от предвидените видове наказания в санкционната част на нормата по чл. 116, ал. 1 от НК – „доживотен затвор без замяна “, „доживотен затвор“ и „лишаване от свобода“, следва да определи най- лекото по вид наказание. Относно размера му е направена правилна преценка за относително високата степен на обществена опасност на деянието, която надхвърля обичайното за престъпления от този вид. Съобразено е поведението на подс. В. след деянието и демонстрираната апатия към случилото се. Положителните данни за добро поведение в затвора, на които защитата акцентира, не променят горните изводи, а служат като индиция за започналия положителен процес на поправяне и превъзпитание.

Всичко изложено до тук не дава основание за смекчаване на определеното на подс. В. наказание, тъй като то е справедливо и съответства на целите на закона.

По жалбата на подс. П. и адв. Д.

При определяне на вида и размера на наказанието на подс. П., въззивният съд е възприел същия подход като първата инстанция и е поставил знак на равенство между обстоятелствата, които определят наказателната отговорност на подс. П. и на подс. В., пренебрегвайки съществен момент- а именно различното процесуално поведение на подсъдимия П., който в хода на съдебното следствие пред СГС е признал фактите, описани в обвинителния акт и е поискал провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, което му е било отказано от съда. Въпреки това, самопризнанието му не може да бъде отречено като правнозначим факт, нито то е формален акт, който е насочен към постигане на благоприятен изход, тъй като подсъдимият е дал обяснения по обвинението, в които е признал участието си в престъплението. По този начин на практика е закрепил направеното самопризнание, което следва да бъде „премирано“ от съда, въпреки отказа за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 372, т. 2 от НПК, с оглед еднаквото третиране на признали вината си подсъдими и тези, спрямо които е проведено съкратено съдебно следствие по този ред.

Неоснователна е претенцията на защитата, че подс. П. е оказал съдействие още в хода на досъдебното производство и е допринесъл за разкриване на обективната истина. Внимателният преглед на материалите по делото установява точно обратното. Подсъдимият П. е разпитан на 2.05.2017 г. /т. 1, л. 95/, като е отрекъл участието си в нанасянето на побой на жертвата и на 30.11.2017 г. /т. 1, л.92/, когато е отказал да даде обяснения. Едва в разпитите си пред СГС /т. 3, л.64-л.72 , т.1, л. 452-л.455/ той е дал подробни обяснения, в които е признал участието си в нанасянето на удари на пострадалия наред с подс. В.. Обсъдените от въззивния съд смекчаващи отговорността обстоятелства - чисто съдебно минало, добри характеристични данни, както и дадените обяснения по обвинението, направеното самопризнание пред СГС, не са достатъчни за да обусловят приложението на чл. 55 от НК, каквото искане се съдържа в жалбата, но комплексната им оценка и процесуалното поведение на подс. П. позволяват ВКС да упражни правомощията си по чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК и да намали размера на наказанието на подс. П. с две години от 18 години на 16 години лишаване от свобода, като счита, че по този начин биха се постигнали целите на чл. 36 от НК.

Касационната инстанция няма основания за намеса по отношение присъденото на основание чл. 45 от ЗЗД обезщетение на гражданските ищци. Съдът е приложил правилно закона и по справедливост е увеличил обезщетението, което двамата подсъдими следва да изплатят на А. С. и М. С., като обезвреда за преживените от тях болки и страдания, в следствие загубата на техния баща. Претенцията за редуциране на размера на гражданските искове е защитена със същите аргументи, с които е направено искане за намаляване на наказанието на подсъдимите и изтъкнатото в жалбата не налага преосмисляне на въпроса за размера на присъденото обезщетение. Оплакването за неправилна преценка за доказаност на гражданските искове е лишено от основание, тъй като не зависимо от това, че жертвата е разведена с майката на двете граждански ищци и че те не са живеели в едно домакинство съществуването на топли отношения между бащата и неговите деца, нито преживяната от тях болката от неговата загуба не могат да бъдат изключени. За тези обстоятелства са събрани гласни доказателства, съдържащи се в показанията на св. Л. Д., които са били взети предвид от съдебния състав.

По отношение направените разноски за възнаграждението на повереник на двете граждански ищци:

В жалбата на адв. И. е направено искане за изменение на въззивното решение в тази част, което ВКС намира за основателно.

Въззивният съд неправилно е осъдил подсъдимите П. и В. да заплатят солидарно на всяка от тях сумата от по 12 000 лв., представляваща възнаграждение за повереник в първоинстанционното и във въззивното съдебни производства. Видно от приложените по делото пълномощни / т. 1, л. 414 и л. 415 и т. 2, л. 96 и л. 97 по нохд № 4864/18 г./ и договори за правна помощ от 24.05.2019 г. и от 3.02.2021 г., на повереника е заплатено адвокатско възнаграждение от по 3 000 лв. от всяка от тях по всеки договор. Следователно на първоинстанционното производство сумата, за която е следвало подсъдимите да бъдат осъдени да заплатят на всяка гражданска ищеца е по шест хиляди лева. Във въззивното производство повереникът е представил договор за правна помощ /л. 223 и л. 224 по внохд № 480/22 г. за сумите от по 3000 лв. за всяка гражданска ищца. Съгласно чл. 189, ал. 3 от НПК съдът следва да определи частта, която всеки подсъдим следва да заплати за направени разноски по делото, в това число и за възнаграждението за повереник. Това налага въззивното решение да бъде отменено в тази част като се измени в гражданско- осъдителна му част като се намалят размерите им.

Подс. П. следва да заплати на М. С. сумата от 4500 лв. представляваща неговата част от разноските за възнаграждение на повереник пред СГС и пред САС.

Подс. П. следва да заплати А. С. сумата 4 500 лв. представляваща негова част от разноските за повереник пред СГС и САС.

Подсъдимият В. следва да заплати на А. С. сумата от 4 500 лв., представляваща негова част от направените от нея разноски за повереник пред СГС и пред САС.

Подсъдимият В. следва да заплати на М. С. сумата от 4 5000 лв., представляваща негова част от направените от нея разноски пред СГС и САС за възнаграждение на повереник.

Подсъдимите следва да заплатят своята част от направените от гражданските ищци разноски пред ВКС за повереник, както следва :

-подс. В. на А. С. в размер на 1500 лв. и на М. С. в размер на 1500 лв.

-подс. П. на М. С. сумата от 1500 лв. и на А. С. в размер на 1500 лв.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 371 от 5.12.2022 г. на САС постановено по внохд № 480/22 г. като намалява размера на наложеното на подс.Н. Н. П. наказание от 18 /осемнадесет/ на 16 /шестнадесет/ години лишаване от свобода.

ИЗМЕНЯ въззивното решение в частта относно присъдените в тежест на подсъдимите разноски за направени от гражданските ищци разноски за възнаграждение на повереник пред СГС и САС, както отменя решението в частта, в която са осъдени да ги заплатят солидарно и изменя същото, като намалява размерите им, както следва : :

- подс. П. следва да заплати на М. С. сумата от 4 500 лв. и на А. С. сумата от 4 500 лв., представляващи половината от направените разноски за възнаграждение на повереник пред СГС и САС.

- подс. В. следва да заплати на А. С. сумата от 4 500 лв. и на М. С. сумата от 4 500 лв., представляваща половината от направените разноски за възнаграждение на повереник пред СГС и САС.

ОСЪЖДА подс. П. и подс. В. да заплатят на гражданските ищци, направените от тях разноски за възнаграждение на повереник пред ВКС в размер на по 1500 лв. за всяка една от тях.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1.

2.