Справедливост на наказанието за убийство с особена жестокост и по мъчителен начин

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 400

гр. София, 09.10.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,

в публично заседание на двадесет и седми септември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ

МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Сийка Милева като разгледа докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 522 по описа за 2024 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия Л. Г. П. – адв. Г. А. и повереника на частните обвинители М. Т. Д. и С. М. Д. – адв. Я. А., против въззивно решение № 49/20.02.2024 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1183/2023 г., с което е потвърдена присъда № 91/30.05.2023 г. на Софийски градски съд по НОХД № 3523/2022 г.

С тази присъда подсъдимият П. е бил признат за виновен в това, че на 25.11.2021 година, за времето от 12.00 часа до 14.00 часа в [населено място], срещу [жилищен адрес] в посока север от [улица], бившата „Гара разпределителна – П.“, умишлено умъртвил М. С. Д. (като й нанесъл множество наслагващи се удари с ръце, крака и други твърди предмети в областта на главата и тялото, с които й причинил тежка закрита черепно мозъчна травма, мекотъканни увреждания на лицето, гръдна травма и коремна травма, травми на опорно-двигателния апарат), като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитата (всяко едно от уврежданията по главата, тялото и крайниците е било съпроводено с усещане за много силна болка, смъртта е настъпвала постепенно и Д. е била в състояние емоционално да преработва случващото се с нея и да осъзнава ужаса на ситуацията) и с особена жестокост (тъй като броя и характера на нанесените телесни увреждания сочат на изключително ожесточение и садизъм), поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, във вр. с чл. 115 от НК и чл. 54 от НК, му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20 (двадесет) години, което да изтърпи при първоначален строг режим съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС.

На основание чл. 40, ал. 4 от НК съдът е постановил по отношение на подсъдимия Л. Г. П. да се полагат съответни медицински грижи по време на изтърпяване на наказанието.

С присъдата СГС се е произнесъл и по направените по делото разноски, като последните е възложил в тежест на подсъдимия.

Въз основа на депозирани жалби както от подсъдимия, така и от частните обвинители, пред САС е било образувано ВНОХД № 1183/2023 г. С постановеното по делото въззивно решение, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда е била изцяло потвърдена.

В касационната жалба на подсъдимия и в допълнението към нея, поддържани лично от него и упълномощения му защитник, се изтъкват доводи за явна несправедливост на наказанието - игнориране на част от установените по делото смекчаващи обстоятелства (съдействието на П. за разкриване на престъплението, направеното от него самопризнание в хода на съдебното следствие и изразеното разкаяние в последната му дума), както и недостатъчна оценка на тежестта и значението на констатираното при него болестно състояние – органично разстройство на личността на базата на налично епилептично страдание. Счита се, че наложеното наказание лишаване от свобода е правилно определено по вид, но размерът му е завишен, като се претендира намаляването му до предвидения минимум от 15 години.

В жалбата на частните обвинители се изразява несъгласие с направената от въззивния съд констатация, че убийството не е изключително тежко по смисъла на чл. 38, ал. 1 и 38а, ал. 2 от НК, което е довело до несправедливо налагане на занижено и снизходително наказание в размер на 20 години лишаване от свобода, вместо доживотен затвор. Изтъква се противоречие в мотивите относно квалифициращите признаци по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 от НК – от една страна подсъдимият е бил признат за виновен и за двете, а от друга съдът приел, че деянието е било извършено с особена жестокост, но начинът на извършването му не бил особено мъчителен, въпреки че на друго място посочил факти в подкрепа на обратното. Касаторите настояват, че начинът на извършване на престъплението сам по себе си е достатъчен, за да обуслови извод за изключителна тежест на престъпното деяние, като оспорват и оценката на въззивния съд, за наличие на поправителен ресурс при подс. П.. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието.

Частните обвинители, редовно призовани не се явяват пред ВКС. Повереникът им – адв. Я. А., поддържа направените в касационната жалба доводи и искания.

Прокурорът от ВКП споделя доводите на частните обвинители за изключителна тежест на деянието и липсата на съображения за поправителния ресурс на подсъдимия, поради което пледира за уважаване на жалбата и връщане на делото за налагане на наказание доживотен затвор.

В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за извършеното и иска да му бъде даден шанс да се поправи.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

По жалбата на частните обвинители:

Касационната жалба е неоснователна.

В началото следва да се отбележи, че възраженията, релевирани пред настоящата инстанция, са били заявени и пред въззивната, като на всички тях са дадени подробни и аргументирани отговори.

На първо място твърденията на жалбоподателите, че въззивният съд е приел убийството да е извършено с особена жестокост, но не и по особено мъчителен за жертвата начин, са очевидно неверни. Всъщност, по повод направени от подсъдимия възражения, съдът е обяснил отликите в юридически план между двете квалифициращи обстоятелства, при наличието на които е извършено процесното убийство. Пояснил е, че квалифициращият признак „с особена жестокост“ се отнася до личността на дееца, когато от фактите по делото са изводими данни, които го характеризират като жесток човек, а квалифициращото обстоятелство „особено мъчителен за жертвата начин“ се отнася до начина на извършване на изпълнителното деяние. Именно по тези съображения, разграничавайки двата квалифициращи признака по т. 6 на чл. 116, ал. 1 от НК, въззивният съд е отхвърлил наведеното от подсъдимия оплакване, че единият квалифициращ признак обхващал другия. Противоречие по този въпрос в мотивите не се наблюдава, като от цялостния анализ на доказателствата, възприетата и потвърдена фактология и правна квалификация, не остава съмнение, че деянието е извършено при наличието и на двата квалифициращи признака, посочени по-горе.

ВКС не споделя и доводите за изключителна тежест на престъплението, както и за липсата на корективен потенциал при подсъдимия, които да обуславят налагане на наказанието доживотен затвор.

Въззивният съд внимателно е обсъдил тежестта на престъплението в контекста на изискването по чл. 38а, ал. 2 от НК. В тази насока е съобразил всички релевантни за тази преценка фактори, изведени от доктрината и съдебната практика. Обсъдена е степента на обществена опасност на деянието и на дееца, броя квалифициращи признаци, мотива за извършване на престъплението, характера и многобройността на засегнатите с престъплението блага, личността на дееца, където особено внимание е отдадено на неговата психика. Констатираното при подсъдимия ограничено разстройство на личността, контролираният съд правилно е оценил като улесняващ деянието фактор, доколкото по експертен път е било установено, че такова състояние, в екстремни ситуации, е могло да доведе до скъсени и небалансирани реакции. Това, наред с останалите смекчаващи обстоятелства – оказаното от подсъдимия съдействие, изразеното искрено разкаяние за извършеното престъпление и чистото съдебно минало са дали достатъчно основание на решаващия съд да достигне до извода, че макар престъплението да се отличава с висока степен на обществена опасност (с каквато несъмнено се отличават всички посегателства по чл. 116, ал. 1 от НК), то тя не надхвърля значително тази на други престъпления от същия вид, в степен позволяваща единствения и несъмнен извод, че деянието е изключително тежко, по смисъла на чл. 38а, ал. 2 от НК. По тези съображения САС правилно е определил вида на наложеното наказание – срочно лишаване от свобода.

Преценката за вида и размера на наказанието е обхванала не само тежестта на деянието, но и данните за личността на дееца. В този смисъл е безспорно, че санкцията „доживотен затвор“ е допустима само в изключителни случаи, когато поведението на извършителя разкрива пълна непреклонност спрямо установените в правото граници и когато е установено с положителност, че целите по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати с друго, по-леко по вид наказание. В случая решаващият съд не е съзрял подобна хипотеза. Отчитайки всички посочени по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства, въззивният съд си е позволил да не отхвърли с категоричност наличието на корективен потенциал при този конкретен деец. Затова и с основание е приел, че неговото превъзпитаване и поправяне може да бъде постигнато с изтърпяването на срочно наказание лишаване от свобода, отмерено в неговия максимален размер. Настоящата инстанция изцяло споделя становището на САС, че целите на индивидуалната и генералната превенция могат да намерят своето адекватно осъществяване чрез така наложеното наказание – лишаване от свобода за срок от двадесет години.

По жалбата на подсъдимия:

Касационната жалба на подсъдимия също е неоснователна. Противно на сочените в жалбата оплаквания, контролираният съд е обсъдил броя и значението на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, валидни за определянето на справедливо наказание.

Както вече беше посочено, водещо място сред отчетените смекчаващи обстоятелства заема ограниченото разстройство на личността, обусловено от констатирано при подсъдимия неврологично заболяване – епилепсия. Макар първоинстанционният съд да е омаловажил съдействието, оказано от него в началната фаза на досъдебното производство, като е характеризирал действията му като „колебливи“, тази неточност е надлежно коригирана от по-горната инстанция. Последната е изразила ясни съображения, че съдействието следва да се отчете в полза на подсъдимия Л. П., независимо от оказаното въздействие на негови близки, доколкото законът не вменява задължение за признаване на вина. Изразеното в хода на съдебното следствие разкаяние има своето значение в контекста на осъзнаване на действителната тежест на стореното, но в конкретния случай не дава основание за приемането му като съществен фактор, изискващ допълнителна редукция на наказанието лишаване от свобода. Разгледано в своята цялост, определеното наказание от двадесет години лишаване от свобода отговаря на тежестта на извършеното престъпление и данните за личността на дееца. В пълен обем са отчетени всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства и необходимостта от ефективно постигане на целите по чл. 36 НК, поради което не е налице твърдяното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Предвид изложените съображения и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 49/20.02.2024 г. на Софийския апелативен съд, НО – 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1183/2023 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.