Замяна на доживотен затвор с 20 години лишаване от свобода при убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * изменение на съдебен акт * оправдаване от касационната инстанция * особена жестокост * квалифициращ признак * замяна на наказание доживотен затвор * изключителна тежест на престъплението

Р Е Ш Е Н И Е

№ 114

Гр. София, 07 март 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БУКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 1054 по описа за 2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия Д. К. М. срещу решение № 111 от 30.09.2024 г., постановено по ВНОХД № 193/24 по описа на Апелативен съд - Варна, с което е изменена присъда на ОС- Варна от 20.12.2023 г. по нохд № 803/23 г., като е приложен закон за същото наказуемо престъпление по отношение на осъждането по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК, на основание чл.23 от НК е наложено общо най-тежко наказание доживотен затвор при първоначален специален режим на основание чл.57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, а в останалата част присъдата е потвърдена.

В жалбата и допълнението към нея, депозирани от защитника на подс. М. (адв. Ж.) се прави позоваване на трите касационни основания по чл.348, ал.1 НПК, като всички те по същество касаят наложеното наказание доживотен затвор, което се счита за неправилно и несправедливо. За обосноваване на направено в тази връзка искане за изменение на съдебния акт са изложени съображения за неспазването на закона при определянето на вида и размера на санкцията и несъобразяването й с факта на извършване на битово убийство, нямащо изключителен характер и реализирано при инцидентен умисъл без наличието на изключителни или многобройни отегчаващи отговорността обстоятелства. От друга страна неотчетени в достатъчна степен, според защитника са били наркотичната зависимост на подсъдимия, довела до ексцес в поведението; съдействието му за разкриване на обективната истина; доброто му поведение в ареста и полаганите грижи за семейството му. Въз основа на това е направено искане за налагане на по-лекото наказание лишаване от свобода в размер на двадесет години.

В изготвено писмено допълнение към жалбата в подкрепа на оплакването за несправедливо наложено наказание подсъдимият М. сочи аргументи, оспорващи експертните изводи относно броя нанесени удари спрямо пострадалия, които да доведат до извод за проявена особена жестокост. Твърди също, че е противоречиво заключението по съдебнопсихиатричната експертиза, приемаща наличието на адекватно психично състояние въпреки употребата на наркотични вещества. Оспорва и обстоятелствата относно отиването в дома на пострадалия с намерение за убийство, опита за заличаване на следи от престъплението чрез изпиране на носените дрехи, както и алкохолното повлияване на пострадалия. Според подсъдимия наличието на неясни, противоречиви и непълни мотиви по тези въпроси с решаващо значение за предмета на делото съставлява съществено процесуално нарушение и налага връщането му в апелативната инстанция за категоричното изясняване на фактите. Алтернативно на това се иска отмяна на наложеното най-тежко наказание като несправедливо и налагането на лишаване от свобода в максималния размер от 20 години, което би позволило да получи шанс за живот с дъщеря му.

Постъпила е молба от повереника (адв. И.) на частните обвинители и граждански ищци Ж. П. и М. Д., в която се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и се иска потвърждаване на въззивното съдебно решение, включително и в частта относно потвърдените с него обезщетения за ищците, като се присъдят разноските им за погребението на пострадалия.

В касационното съдебно заседание подсъдимият М. и защитникът му поддържат жалбата и изрично заявяват желанието си за произнасянето на касационната инстанция само по оспорената справедливост на наказанието доживотен затвор, предвид признатото авторство на деянието. В тази връзка отново се акцентира на битовия характер на деянието, както и на неотчетеното съдействие за разкриване на престъплението, позволяващи постигане целите на наказанието с лишаване от свобода в максималния размер от двадесет години.

Частните обвинители и граждански ищци Ж. П. и М. Д. и повереникът им заявяват становище за правилност на въззивното решение, чието потвърждаване желаят. Считат признанията на подсъдимия за частични и ги противопоставят на последвалото му поведение, свързано със заличаване на следи от престъплението и изграждане на защитни версии за липсата на спомен с оглед зависимостта му към наркотични вещества. Направено е искане за присъждане на сторените разноски в производството.

Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата за неоснователна, тъй като деянието е доказано по несъмнен начин и материалният закон е приложен правилно, като с въззивното решение единствено е внесена промяна в отнетите вещи. Счита, че наложеното наказание се явява справедливо и съобразено с конкретиката на казуса, поради което се иска решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:

С присъда № 74 от 20.12.2022 г. по нохд № 853/2022 г. Окръжен съд- Варна е признал подсъдимия Д. К. М., [дата на раждане] , за виновен в това, че за времето от 23.46 ч. на 12.02.2021 г. до 11.18 ч. на 13.02.2021 г. в [населено място] при опасен рецидив е отнел чужди движими вещи – 1 бр. мобилен телефон „Huawei“, 2 бр. телевизори „STARLIGHT“ и 1 бр. преносим компютър „NOTEBOOK DIER ASPIRE“, всичко на обща стойност 868 лв. от владението на К. М. П., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен с убийството на К. П., поради което и на основание чл.199, ал.2, т.2, пр.1, вр. чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 от НК му е наложено наказание доживотен затвор при първоначален специален режим. Подсъдимият М. е осъден да заплати на всеки от ищците М. М. Д. и Ж. В. П. обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди в размер на по 150 000 лева, ведно със законната лихва от 13.02.2021 г. до окончателното плащане.

По жалба от защитника на подсъдимия с решение № 91/19.06.2023 г. на АС – Варна по нохд № 86/23 г. постановената присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав от първоинстанционния съд, като са дадени указания за отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с надлежното мотивиране на съдебния акт.

При повторното разглеждане на делото от ОС- Варна по нохд № 803/2023 г. е постановена присъда № 76/20.12.2023 г., с която подс. М. е признат за виновен в това, че на 12.02.2021 г. умишлено и с особена жестокост умъртвил К. М. П. и убийството представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр. последно и т.12 от НК му е наложено наказание доживотен затвор при първоначален специален режим.

С присъдата подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 13.02.2021 г. при опасен рецидив е отнел чужди движими вещи - 1 бр. мобилен телефон „Huawei“, 2 бр. телевизори „STARLIGHT“ и 1 бр. преносим компютър „NOTEBOOK DIER ASPIRE“, всичко на обща стойност 868 лв. от владението на К. М. П., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години при първоначален строг режим. Подсъдимият М. е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.199, ал.2, т.2, пр.1, вр. чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 от НК. В полза на гражданските ищци е присъденото обезщетение от по 150 000 лв. за всеки от тях за причинените им неимуществени вреди от деянието. Налице е произнасяне и по направените деловодни разноски и дължимата държавна такса върху уважените граждански искове, възложени в тежест на подсъдимия.

Въззивен контрол от АС - Варна е осъществен по внохд № 193/24 г. отново по жалба от защитника на подс. М.. С атакуваното понастоящем решение № 111 от 30.09.2024 г. присъдата на ОС- Варна от 20.12.2023 г. е изменена с приложението на закон за същото наказуемо престъпление по отношение на осъждането по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК, като е прието отнемането само на две от вещите - мобилен телефон и 1 бр. телевизор на обща стойност 383 лв. за извършено на 13.02.2021 г.; групирани са двете наказания по реда на чл.23 от НК и е наложено за общо най-тежко такова доживотен затвор при първоначален специален режим на основание чл.57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. В останалата част присъдата е потвърдена.

Подлежащите на разглеждане на първо място доводи за допуснато процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 НПК в касационната жалба не касаят пропуски за изясняването на значимата по делото фактология и осъждането на подсъдимия по счетените за несъмнено установени деяния, а се сочат от защитника за налични при отмерване на наказанието. Поради това касационният съд прие за необходимо на първо място да отбележи, че произнасянето му касае главно санкционната част на присъдата и в тази връзка е безпредметно подробното обсъждане на доказателствената дейност на съдилищата, резултирала в признаването на подсъдимия за виновен по обвинение, счетено за по-леко с оглед наказуемостта на двете деяния и налагането на общо най-тежко наказание, за което разпоредбата на чл.24 от НК не намира приложение. В тази връзка и в отговор на общо формулираното оплакване от подсъдимия в допълнително изложените негови бележки за допуснати нарушения при изясняване на фактите следва да се посочи, че в дейността на въззивния съд не се констатира нарушение от обсъжданата категория. За да се солидаризира с приетата от първата инстанция фактическа обстановка, която само е прецизирал, въззивният съд е извършил задълбочена и пълна оценка на доказателствения материал, след което ясно е обосновал изводите си, разграничавайки се от тези на първата инстанция в изрично посочената част (за приетото от окръжния съд заличаване на следите и за запазен спомен от случилото у подсъдимия). Така е приел незначително различна последователност на случилото се в процесния период, а за крайния си извод относно реализирана кражба на инкриминираната дата - 13.02.2021 г. само по отношение на 1 бр. телевизор и 1 бр. мобилен телефон, е отчел липсата на повдигнато обвинение за 14.02.21 г., когато е установено изнасянето на останалите вещи от дома на пострадалия.

Доказателствена основа на приетите факти, значими за индивидуализацията на отговорността, съдът несъмнено е открил както в дадените от подсъдимия обяснения, така и в оценените като компетентни експертни изводи. Първите неоснователно от страна на защитата се считат за пренебрегнати при изследване обективната страна на извършеното посегателство спрямо пострадалия, тъй като са приети именно сочените от подс. М. обстоятелства за причиняването на смъртта – при гостуването му в дома на пострадалия за почерпка с алкохол, след прием на наркотично вещество и настъпило по този повод скарване между тях. Съвсем отделен е въпросът, че съдържащата се в жалбата оценка на случилото се като обикновен битов инцидент не е съвпаднала дадената от съда такава - като изключителен случай.

На следващо място коректно въззивният съд е обсъдил обясненията на подсъдимия като доказателствен източник и се е разграничил от фактическия извод на първата инстанция за негов опит за заличаване на следите, а от друга страна е акцентирал на напълно безпредметното обсъждане на въпроса относно наличието на запазен пълен спомен у него за случилото се при гарантираното му право на защита. Поради това е неоснователно и направеното от подсъдимия оспорване на експертните изводи в тази насока за психическото му състояние след прием на наркотици, безсъние и употреба на алкохол. Доколкото възражението не касае правилното изясняване на въпросите относно вменяемостта на лицето, а вече посочената му възможност да пресъздаде възприятията си, т.е. изследване наличието на съхранен спомен за случилото се, обсъждането му е лишено от смисъл при вече посочените изводи на въззивния съд от фактическа страна.

Идентично е становището на касационната инстанция и по доводите относно процесуален пропуск да се изясни механизма на настъпване на смъртта с оглед естеството, броя и момента на причинените телесни увреждания. Възражението на подсъдимия в тази насока се основава на оспорените експертни изводи, послужили за тези на съда относно наличието на особена жестокост при извършване на деянието. Макар да не могат да се споделят доводите на жалбоподателя, оспорващи заключенията на вещите лица по този въпрос, както и да са напълно допустими и съобразно вътрешното убеждение на съда изводите му за компетентно проведено изследване и приета на тази основа проявена жестокост от подсъдимия, следва да се отбележи, че в тази връзка е допуснато съществено процесуално нарушение. То се изразява в разширяване обема на обвинението в нарушение правото на защита на подсъдимия, което е рефлектирало в крайна сметка в неправилно ангажиране отговорността му за квалифициращо обстоятелство на деянието по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 НК – извършване на убийство с особена жестокост.

При изградената обвинителна теза за престъпление по чл.199, ал.2, т.2, пр.1, вр. чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 от НК, дори да се сподели изводът на съдилищата за допустимото осъждане за две престъпления – по чл.196, ал.1, т.1 и чл.116, ал.1, т.12, пр.1 от НК (за което са изложени съображения, основани и на цитирана практика на ВКС), то относно прецизната им правна квалификация, е необходима преценката на възможността подсъдимият да се защитава срещу конкретно посочени фактически параметри на обвинението, включващи и изрично посочените обстоятелства като квалифициращи отговорността му. Реализирането на двете отделни деяния – убийство и кражба, при условията на опасен рецидив е изрично посочено и налично както при първоначално вмененото му престъпление (грабеж, придружен с убийство), така и при приетите за реализирани от съда – кражба и убийство. Това несъмнено обуславя оценката на посегателството срещу личността не по основния състав на чл.115 НК, а по квалифицирания такъв на чл.116, ал.1, т.12, пр.1 от НК. От значение за отговорността обаче, е колко на брой квалифициращи обстоятелства са осъществени от дееца, като независимо от съставомерния им характер, е допустимо отчитането на количеството им при индивидуализацията на наказанието. В процесния случай този въпрос е от съществено значение с оглед оспорената тежест на наложената санкция и налага прецизен подход на съда при правната оценка на деянието. За да утвърди първоинстанционния извод за извършване на убийството при признака особена жестокост по смисъла на т.6, пр.3 от чл.116, ал.1 НК, апелативният съд се е позовал на отбелязването му като отегчаващ фактор в обстоятелствената част на обвинителния акт. Според настоящата инстанция включването на посочената характеристика на деянието като квалифициращ елемент практически разширява обема на обвинението по сходен начин, както е счетено, че това е сторено с реализиране на кражбата на част от вещите на 14.02.21 г., т. е. след инкриминирания период. Последователният подход на съда при съблюдаване правото на защита на подсъдимия е изисквал прилагането му и за обсъжданото деяние при строго съблюдаване рамките на обвинителната теза за убийство, включваща изрично само опасния рецидив като квалифициращо обстоятелство.

Предвид изложените съображения съдът счете за процесуално недопустимо осъждането на подсъдимия за реализиране на убийството с особена жестокост. Проявената безмилостност и коравосърдечност, разкрита в броя на нанесените силни удари и последващото поведение на дееца, е следвало да се отчете единствено при индивидуализиране на отговорността, а не като елемент на обсъжданата квалификация. Това налага оправдаването на подсъдимия за посоченото обстоятелство.

Разгледано на тази основа, оплакването в жалбата за неправилно приложение на закона при санкционирането на извършеното убийство с доживотен затвор, има своето основание. То се твърди главно поради оспорения извод на съдилищата за наличието на предпоставките за това по чл.38а, ал.2 от НК. По този въпрос въззивният съд е допълнил аргументите на първата инстанция, откривайки изключителна тежест на извършеното не само в броя на квалифициращите признаци, счетени за включени в състава на обвинението (опасен рецидив и особена жестокост), но и в данните за съдимостта на лицето, извън обуславящите опасния рецидив, както и в специфичните характеристики на деянието (извършено в дома на пострадалия) и личността на дееца, експертно оценена като посредствена, но с повишена самооценка, с умения за манипулиране, липса на самокритичност и отричане на вина. Възрастта на подсъдимия (32 г.), средното му образование и семейното му положение са дали основание за съгласие с извода на окръжния съд за наличието на поправителен ресурс и липсата на необходимост от налагане на наказанието доживотен затвор в най-тежката му алтернатива – без замяна. Вярно тези обстоятелства не са оценени като намаляващи укоримостта на извършеното, но и не са послужили като основание за обсъждане на предвидената по-лека възможна санкция- лишаване от свобода, която неаргументирано е отречена, въпреки настояването на подсъдимия и защитника му именно за нейното прилагане. Изцяло извън вниманието на съдилищата са останали и сочените от тях също значими за отговорността фактори – оказаното съдействие за разкриване на престъплението и изразеното съжаление и разкаяние за извършеното. При съвкупното им отчитане, касационният състав прие за основателно оплакването на жалбоподателя за несправедливост на наложеното наказание доживотен затвор.

На първо място оценката за изключителна тежест на престъплението, основана на броя квалифициращи го обстоятелства, не може да бъде споделена по вече изложените съображения относно необходимостта подсъдимият да бъде оправдан за извършване на деянието с особена жестокост. Макар последната да се разкрива въз основа на броя нанесени силни удари спрямо жертвата, както и послесмъртното й нараняване, то се касае единствено за отегчаваща по естеството си характеристика на посегателството, каквато са и осъжданията извън обуславящите квалификацията по т.12 на чл.116 от НК. Обсъденото в решението реализиране на престъпление по чл.354а, ал.5 НК само седем месеца след освобождаването му от затвора, злоупотребата с доверието на пострадалия, в чийто дом подсъдимият е бил поканен, както и последващото присвояване на вещите му от дома му, несъмнено вярно са оценени като фактори, увеличаващи укоримостта на извършеното. За да се счете, че престъплението е изключително тежко обаче, е необходимо не просто констатация за превес на отегчаващи отговорността обстоятелства, но и проявата им в степен и количество над обичайното, както и данните за личността на извършителя да го разкриват като непоправим и със съществуваща висока степен на опасност от рецидив (Р 156/29.08.2018 г. нд № 459/18 ВКС, ІІ НО). В процесния случай такъв извод не може да бъде направен, тъй като посегателството спрямо пострадалия не се отличава съществено от обичайните случаи на убийство, извършено чрез нанесени множество удари и в дома на жертвата. Коректният прочит на възприетата фактология сочи, че гостуването на подсъдимия е било във връзка с обичайно добри колегиални и неконфликтни отношения с пострадалия, а реализирането на посегателството е в рамките на възникнало скарване помежду им. Едновременно с това при подсъдимия е установена комбинирана вредна употреба на метамфетамин и бензодиазепини, повлияла в значителна степен поведението му. Експертното заключение в тази насока не е обсъдено задълбочено и позоваването на същото е сторено едностранчиво, като е акцентирано единствено на характеровите черти на личността без да е отчетена компетентно дадената оценка за проявлението им на база данните за психично и поведенческо разстройство, дължащо се на комбинираната употреба на психоактивни вещества и алкохол. Макар да не се касае за смекчаващо отговорността обстоятелство в процесния случай, противоправното поведение следва да се оцени и санкционира в съответствие с данните за реализирането му при обусловената от наркотичния прием емоционална приповдигнатост, неооценъчност, имупсивно и агресивно отреагиране на дееца (в.л. Б. – в с.з. на л.6 от нохд № 80323 на ОС).

На следващо място в решението е обсъдено признанието на подсъдимия, но не е отдадено нужното внимание на факта, че така е спомогнал за разкриване на обективната истина. Дадените от него обяснения са поставени в основата на приетото фактическо положение, а процесуалната му позиция за провеждането на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.1 от НПК е спестило усилия и допринесло за своевременното приключване на производството, като не по негова вина делото е било двукратно разглеждано от първата инстанция. Неоснователно от страна на частните обвинители на така установеното процесуално поведение се противопоставя тезата за предприет опит за заличаване на следите, тъй като такъв факт е отречен от въззивния съд, а твърдението за липса на пълен спомен за случилото правилно е оценено като част от реализираното право на защита.

При отчитането на посочените обстоятелства изразеното от подс. М. съжаление за случилото се не може да се разглежда като декларативно и единствено на базата на експертно установената му безкритичност, повлияна от наличното психично и поведенческо разстройство. Несъмнено в сериозна степен разкаянието му е мотивирано и от факта, че изолацията от обществото го лишава от контакт с близките му, като очевидно осъзнава практическата невъзможност да участва пълноценно в живота на детето си. Отчитайки и това, касационната инстанция прие, че не би могла да сподели напълно преценката на съдилищата относно личността на подсъдимия като такава с изцяло негативни характеристики. Осъждането му преди настоящото деяние за тежки престъпления против личността обуславя квалифициращия признак опасен рецидив, но след изтърпяване на наложеното наказание – четири години и три месеца лишаване от свобода, е полагал труд, издържал е освен собствено малолетно дете и две други на жената, с която е живеел на семейни начала, даващо основание да се счита, че не може да бъде охарактеризиран като непоправим с наказание, различно от доживотно изолиране от обществото.

Така извършената преценка на деянието и личността на подсъдимия налага извод за основателност на защитните доводи за явна несправедливост на наложеното по- тежко наказание.

При обсъдените значими за отговорността обстоятелства, касационната инстанция прие, че извършеното престъпление според начина на осъществяване действително е много тежък случай на квалифицирано убийство (предимно с оглед интензивното въздействие спрямо пострадалия, реализирано в дома му с последващо изнасяне на вещи от него), но то няма изискуемата изключителна тежест по смисъла на чл.38а, ал.2 НК. Реализирането само на един квалифициращ признак на престъплението, оказаното съдействие за разкриването му чрез направено признание от подсъдимия и наличното при него психично и поведенческо разстройство позволяват постигането на целите по чл.36 от НК с алтернативно предвиденото по-леко наказание „лишаване от свобода“ вместо наложеното „доживотен затвор“. От друга страна отчитането на тежестта на извършеното с посочените обстоятелства, допълнително завишаващи укоримостта му, значително надделяващи над смекчаващите отговорността такива в съвкупност с обремененото съдебно минало на конкретния деец и необходимите усилия занапред успешно да се въздейства поправително върху него, налага отмерването на максималния срок на изолиране от обществото, а именно – двадесет години. Така би се осигурило постигане и на генералната превенция на наказанието.

Вследствие на промененото наказание се налага внасяне на изменение във въззивното решение и в частта относно определеното на основание чл.23 от НК общо наказание за двете престъпления, като за такова вместо доживотен затвор, се наложи лишаване от свобода за срок от двадесет години. На основание чл.57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС изпълнението на наказанието следва да е при първоначален строг режим вместо определения специален такъв, а по реда на чл.59, ал.1 от НК е необходимо да се приспадне предварителното задържане на подсъдимия, считано от 16.02.2021г. до влизане в сила на присъдата.

Приетата основателност на жалбата в частта й относно справедливостта на наказанието за престъплението по чл.116, ал.1, т.12, пр.1, вр. чл.115 НК налага изменение на въззивното решение в посочения смисъл. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт, в останалата му част същият следва да се остави в сила.

По искането на частните обвинители и граждански ищци, направено чрез повереника им, за присъждането на разноски в производството, настоящата инстанция е в невъзможност да вземе становище поради липсата на представени доказателства за направата на такива в касационното производство. От друга страна се констатира пропуск за произнасянето на предходните инстанции по същия въпрос, както и относно веществените доказателства, но отстраняването му е възможно по реда на чл.306, ал.1, т.4 от НПК. Казаното не е относимо към поисканото от повереника присъждане на обезщетение за имуществени вреди на гражданските ищци (каквото по естеството си е искането за възстановяване на разноски за погребение на пострадалия), а и тази им претенция не е била приета за съвместно разглеждане в наказателния процес.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 111 от 30.09.2024 г.по внохд № 193/2024 по описа на АС- Варна, като признава подсъдимия Д. К. М. за невиновен в това да е осъществил убийството на К. М. П. с особена жестокост и го оправдава по така квалифициращия деянието признак по т.6, пр.3 на чл.116, ал.1 от НК

ИЗМЕНЯ решението по отношение на наложеното наказание за престъплението по чл.116, ал.1, т.12, вр. чл.115 от НК, както и общото наказание, определено по чл.23, ал.1 от НК , като вместо “доживотен затвор“ налага „лишаване от свобода“ за срок от двадесет години при първоначален строг режим на изтърпяване, като приспада на основание чл.59, ал.1 от НК предварителното задържане на подсъдимия, считано от 16.02.2021 г. до влизане в сила на присъдата.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.