ВКС отхвърля молба за отмяна на влязло в сила решение по банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Отмяна на влязло в сила решение * отмяна-противоречие с друго влязло в сила решение * Неравноправни клаузи в потребителски договори * договор за банков кредит

7

Р Е Ш Е Н И Е
№ 80
гр. София, 21.06.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВ А

при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1631 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 303 и сл. ГПК.

Образувано е по молба Е. Ч. Николова за отмяна на влязлото в сила решение № 8010 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 14678/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 8 състав, потвърдено с решение № 130 от 3.02.2022 г. по гр. д. № 1437/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК съществуването на парично вземане на „Уникредит Булбанк“ АД към Е. Ч. Николова за сумата от 256 018, 48 лв., представляваща незаплатена част от предсрочно изискуема главница по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 3 от 07.12.2010 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от деня на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 14.08.2015 г. до деня на окончателното плащане.

В молбата за отмяна се поддържа, че посоченото влязло в сила решение на СГС противоречи на влязлото в сила /решението е потвърдено с решение № 148 от 8.01.2019 г. по гр. д. № 864/2018 г. на Софийски градски съд, II-В въззивен състав/ решение № 272261 от 20. 11. 2017 г. по гр. д. № 47399/2015 г. на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав в частта, с която „Уникредит Булбанк“ АД е осъдено да заплати на Е. Ч. Николова по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 2 606, 02 лв., подлежаща на връщане като платена без основание по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 3 от 7.12.2010 г., сключен между Николова като кредитополучател и банката, и представляваща разлика между реално погасения и действителния размер на дължимата лихва в резултат от едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката за периода от 7.12.2010 г. до 7.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 7.08.2015 г. до окончателното плащане. Молителката твърди, че е налице основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, като се позовава на съществуващ обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по двете дела. Излага доводи, че с влязлото в сила решение на СРС са признати за нищожни отделни клаузи на процесния договор за банков кредит и общите условия към него на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, както и на анекси към договора от 26.02.2014 г. и 28.02.2014 г. на основание чл. 366 ЗЗД. Поддържа, че в исковия процес, в който е постановено съдебното решение, чиято отмяна се иска, се позовала на нищожност на същите клаузи от договора и на същите анекси към договора, но Софийски градски съд и Софийски апелативен съд приели, че клаузите и анексите са индивидуално уговорени, поради което не нарушават ЗЗП и са действителни. Молителката изразява становище, че доколкото въпросите относно нищожността на клаузи от договора за банков кредит и на посочените анекси са решени противоречиво в двете производства, е налице основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК.

Ответникът по молбата „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място] изразява становище, че молбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение, след като прецени доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 307 ГПК, намира следното:

Молбата за отмяна е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК.

Разгледана по същество, молбата за отмяна е неоснователна.

Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание, е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. В трайната практика на ВКС по приложение на института на отмяната е възприето разбирането, че отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато между едни и същи страни са водени различни дела при пълен обективен и субективен идентитет на предмета и на страните и тези дела са приключили с влезли в сила решения, които със сила на пресъдено нещо разрешават в противоположен смисъл включения в предмета на делата правен спор. Според задължителните указания, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 7/2014 г. от 31. 07. 2014 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл.303, ал. 1, т. 4 ГПК вр. чл. 307, ал. 4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и на страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е изпълнено, когато разрешаването на спора по един иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия и обусловения спор си противоречат. В този случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив.

В случая е налице субективен идентитет, защото и по двете дела, по които са постановени посочените от молителката влезли в сила съдебни решения, са участвали като страни страните по настоящото дело – Е. Ч. Николова в качеството на кредитополучател по договор за банков ипотечен кредит № 3 от 7.12.2010 г. и „Уникредит Булбанк“ АД. Не може да се приеме обаче, че в двете производства е разрешен по различен начин един и същ правен въпрос, включен в предмета на двете дела, по който се формира сила на пресъдено нещо. Действително изходът и на двете дела е обусловен от преценката за неравноправност, съответно нищожност на едни и същи клаузи от сключения между страните договор за банков кредит от 7.12.2010 г. – т. 9.1, т. 9.3 и т. 11.2 от договора и т. 9.4 от общите условия, към която препраща последната цитирана клауза от договора, както и за нищожност на анексите към договора от 26.02.2014 и 28.02.2014 г. Не са основателни обаче доводите на молителката, че обективираната във влезлите в сила съдебни решения по иска на молителката по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по предявения от ответната банка иск по реда на чл. 422 ГПК преценка за валидността на оспорените клаузи и на визираните анекси си противоречат.

В по-рано приключилото производство по гр. дело № 47399/2015 г. на Софийски районен съд ищца е кредитополучателката, която претендира връщане на суми, недължимо платени въз основа на нищожни клаузи от договора за банков кредит от 7.12.2010 г. В исковата молба ищцата е посочила като неравноправни, съответно нищожни, клаузите на т. 9.1, т. 9.3 и т. 11.2 от договора за кредит относно приложението на възнаградителната лихва по т. 4 и т. 5 единствено по отношение на кредитополучатели, работещи на безсрочен трудов договор с банката за срока на действие на трудовото правоотношение, както и относно възможността банката да увеличава едностранно лихвата по кредита. Във връзка с оспорените като неравноправни уговорки по договора СРС е приел, че не се касае до индивидуално уговорени клаузи. Формирал е извод, че клаузата на т. 9.4 от общите условия, към която препраща т. 11.2 от договора за кредит, предвиждаща при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0, 25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер банката да променя годишния лихвен процент в същия размер, е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП поради липсата на реципрочност. По отношение договореностите в клаузите от т. 9.1 до т. 9.4 от договора за кредит е направен извод, че липсва яснота какъв ще е процентът на възнаградителната лихва, който ще се прилага спрямо ответницата при отпадане на преференцията при прекратяване на трудовото правоотношение, поради което уговорките са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 9, т. 13 и т. 18 ЗЗП, съответно нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдът е счел за нищожни и анексите от 26.02.2014 г. и 28.02.2014 г., подписани от страните по договора за кредит и съдържащи установителна част за размера на дълга, но определен от кредитора при приложение на вече визираните нищожни клаузи. Позовал се е на разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, като е квалифицирал анексите като спогодби върху непозволен договор. С оглед нищожността на анексите, въззивният съд е мотивирал разбиране, че в отношенията на страните следва да се прилага първоначалният договор, който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи. По тези съображения и като е взел предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е направил извод, че кредитополучателката е заплатила без основание в полза на банката сумата от 2606, 02 лв., представляваща разликата между договорената възнаградителна лихва по договора за кредит и сумата, заплатена вследствие на едностранните изменения на възнаградителната лихва, и е счел, че искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за посочената сума.

В производството по гр. д. № 14678/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 8 състав с предявения по реда на чл. 422 ГПК иск предмет на защита са били вземания на „Уникредит Булбанк“ АД срещу Е. Ч. Николова за главница и лихви – възнаградителна и наказателна по процесния договор за банков кредит. В това производство ответницата отново се е позовала на нищожност поради неравноправност на клаузите на т. 9.1, т. 9.3 и т. 11.2 от договора, както и на нищожност на анекси към договора от 26.02.2014 г. и 28.02.2014 г. Софийски градски съд е приел за неоснователни възраженията на ответницата Николова за неравноправни клаузи поради наличието на индивидуално договаряне между страните в процесното кредитно правоотношение. Същевременно, като е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, и правните последици на постановеното решение № 272261 от 20.11.2017г. по гр. д. № 47399/2015 г. на СРС, 43 състав, първоинстанционният съд е намерил, че искът за установяване вземането на банката в частта за лихви, включващи възнаградителна и наказателни лихва в общ размер от 36 107,07 лв., следва да бъде отхвърлен. Ответницата по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, молителка в настоящото производство е обжалвала първоинстанционния акт в частите за уважаване на иска за главница и такса за управление. С постановеното решение № 130 от 3.02.2022 г. по образуваното по жалбата в. гр. д. № 1437/2021 г. на Софийски апелативен съд е потвърден първоинстанционният акт за съществуване на вземането на „Уникредит Булбанк“ АД към Е. Ч. Николова за сумата от 256 018, 48 лв., представляваща незаплатена част от предсрочно изискуема главница по процесния договор, а след отмяна на акта на СГС – е отхвърлен искът за такса за управление. Въззивният съд не е споделил извода на СГС, че оспорените като неравноправни клаузи от договора са индивидуално уговорени и е извършил преценка за неравноправността им. Направил е идентични на изводите в решението по гр. д. № 47399/2015 г. на СРС изводи, че: клаузата на т. 9.4 от общите условия, към която препраща т. 11.2 от договора за кредит, е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП; уговорките от т. 9.1 до т. 9.4 от договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 9, т. 13 и т. 18 ЗЗП, съответно нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП; неравноправните клаузи в договора обуславят нищожност на анексите от 26.02.2014 г. и 28.02.2014 г. по аргумент от разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, доколкото представляват спогодби по непозволен договор; с оглед нищожността на анексите в отношенията на страните следва да се прилага първоначалният договор, който може да бъде изпълнен без неравноправните клаузи. Въззивният съд е счел обаче, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит е настъпила на 15.07.2015 г., тъй като по делото е установено, че дори и при приложение на клаузите на първоначалния договор и извод за погасяване на част от просрочените главници с надплатените възнаградителни лихви, остават непогасени повече от пет дължими по договора вноски, съответно е била налице обективната предпоставка за упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Извършено е изчисление от съда при съобразяване на погасителния план, че задължението на ответницата за главница възлиза на сумата от 258 301, 18 лв., но поради забраната за влошаване положението на обжалващия, съдът е потвърдил първоинстанционния акт в частта за уважаване на иска за главница за сумата от 256 018, 48 лв.

С оглед така установеното изходът от двете производства действително е обусловен от разрешаването на едни и същи правни въпроси относно нищожността на клаузи от обвързващия страните договор за кредит с оглед неравноправността им и на анекси към него, включени в предмета на делата, но извършената преценка за недействителност на оспорените уговорки и анекси във влезлите в сила съдебни актове напълно съвпада. Неоснователно молителката черпи аргументи за противоречиво разрешаване на тези въпроси от съдилищата от признаването за установено от съда в производството по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск на задължението й към банката да заплати дължимата по договора за кредит главница, по отношение на която е настъпила предсрочна изискуемост. Съществуване на вземането на банката ищец по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск не е аргументирано с отхвърляне на възраженията на ответницата за нищожност на клаузи от договора и анекси към него, а напротив - съобразено е със заключението за тяхната невалидност, като въз основа на събраните по делото доказателства е прието, че независимо от надплатените суми за лихви е било налице неизпълнение на задълженията по договора към момента на упражняването на потестативното право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, съответно с оглед достигналото до кредитополучателката изявление на кредитора е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и ответницата дължи на банката общата сума от 258 301, 18 лв., определена от съда въз основа на първоначалния погасителен план по договора. Извън това, следва да бъде съобразено, че с влязлото в сила решение на СГС по гр. д. № 14678/2015 г. искът на банката, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е бил отхвърлен в частта за установяване на задълженията на кредитополучателката Николова за заплащане на възнаградителна и наказателни лихви.

Поради липсата на дадено от съдилищата противоречиво разрешение на въпросите за неравноправност на клаузи от сключения между страните договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 3 от 7.12.2010 г. и анекси към договора от 26.02.2014 г. и 28.02.2014 г. не е налице отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК и молбата за отмяна на влязлото в сила решение на СГС следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото ответникът „Уникредит Булбанк“ АД има право на разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, присъждането на които е поискал. Извършените от ответното дружество по молбата разноски за настоящото производство са за адвокатско възнаграждение и са в размер на 11 266, 66 лв. с ДДС, като договарянето и плащането на възнаграждението се установява от договор за правна защита и съдействие от 29.09.2023 г., фактури от 4.10.2023 г. и 12.01.2024 г. и преводни нареждания от 5.10.2023 г. и 17.01.2024 г. Молителката е направила възражение по 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение, което настоящият състав намира за основателно. Като съобрази защитавания материален интерес, вида на производството и вида и броя на извършените в защита на ответника по молбата процесуални действия от страна на процесуалния му представител и фактическата и правна сложност на делото, съставът на ВКС намира, че уговореното и платено адвокатско възнаграждение от 11 266, 66 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до сумата от 3 000 лв. Този размер е под минималния размер, определен съгласно чл. 9, ал. 4 вр. чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – 14 890, 73 лв., но при преценката си за подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения с оглед задължителното на основание чл. 633 ГПК решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Поради това на основание чл. 78, ал. 3 ГПК молителката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по молбата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Е. Ч. Николова за отмяна на влязлото в сила решение № 8010 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 14678/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 8 състав, потвърдено с решение № 130 от 3.02.2022 г. по гр. д. № 1437/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК съществуването на парично вземане на „Уникредит Булбанк“ АД към Е. Ч. Николова за сумата от 256 018, 48 лв., представляваща незаплатена част от предсрочно изискуема главница по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 3 от 07.12.2010 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от деня на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 14.08.2015 г. до деня на окончателното плащане.

ОСЪЖДА Е. Ч. Николова, ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, адв. В. Волева да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], пл. Света Неделя № 7 разноски в размер на 3 000 лв. /три хиляди лева/.

Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.