ВКС потвърди 6 години затвор за грабеж и кражба на автомобили при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

1

1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 302

София, 29 юни 2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи май, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Максим Колев изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 372 по описа за 2026 г.

Производството е по реда на глава Двадесет и трета от НПК и е образувано по жалби на подсъдимия М. А. И., лично изготвена от него - с вх.№ 2206/ 05.03.2026 г. и от служебния му защитник - адвокат Д. П. от АК Пловдив, с вх.№ 2591/13.03.2026 г., по описа на ВКС, против решение № 30/ 18.02.2026г. на Апелативен съд Пловдив по в.н.о.х.д № 291/25 г., с което първоинстанционната присъда, постановена по н.о.х.д. № 141/2024 г. по описа на Окръжен съд Пловдив е изменена само в частта относно разноските, които са служебно превалутирани, а в останалата част е потвърдена. С последната, подсъдимият И. е признат за виновен в това че: 1/ на 06.01.2023г. в [населено място], отнел чужди движими вещи - л.а. /марка/, модел /модел/ с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на Ф.С., от владението на К.А. и подробно описани, намиращи се в автомобила вещи, всичко на обща стойност 16 262 лв., като употребил сила за запазване на откраднатите вещи и деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т. 4 във вр. с чл.198, ал.3 и чл.29, ал.1 б.“б“ от НК е осъден на 6 години лишаване от свобода, като е признат за невиновен да е отнел зелена прахосмукачка за кола на стойност 15 лева и е оправдан за разликата над 16 262 до 16 277 лв.; 2/ на 19.12.2022 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи в големи размери от владението на Н. Д., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като предмет на кражбата е МПС - л.а. /марка/ с ДК [рег.номер на МПС] , с номер на рама W. собственост на дружество/ ООД с управител Н.Д. и подробно описани вещи, намиращи се в автомобила, всичко на обща стойност 56 453 лв., като кражбата е в големи размери, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.2 във вр. с чл.195, ал.2, вр. с ал.1, т.12 , вр. с чл.194, ал.1 и чл.29, ал.1 б.“б“ от НК е осъден на 5 години лишаване от свобода, като е признат за невиновен - да е извършил престъплението при условията на чл.26, ал.1 от НК, осъществено в период от 28.11.2022 г., включващо отнемането на вещи от владението на М.К., както и за разликата над 56 453 лв. до 79 646 лв., както и за това - на 28.11.2022 г. да е отнел от владението на М.К. чужди движими вещи - л.а. /марка/ с ДК [рег.номер на МПС] на стойност 23 000лв., собственост на Г.К., ведно с намиращите се в същия вещи, всичко на обща стойност 23 168 лв., поради което и в тази част на обвинението е бил оправдан; 3/ на 19.12.2022 г. в [населено място], [община] си служил с табела с регистрационен номер /№/, издадена за друго моторно превозно средство, а именно за л.а. /марка/ с номер на рама /№/, поставени на л.а. /марка/ с номер на рама /№/., поради което и на основание чл.345, ал.1 от НК е осъден на 6 месеца лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК му е определено общо наказание, а именно най-тежкото от така наложените - в размер на 6 (шест) години лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при първоначален „строг“ режим.

В жалбите са наведени всички основания по чл.348, ал.1 от НПК , а отправените искания са в алтернативност: за оправдаване, за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието.

В срока по чл.351, ал.4 от НПК от името на частния обвинител Г. К., подадено от упълномощения пред касационната инстанция повереник - адв.Н.Ш. от АК Пловдив е постъпило възражение/отговор, с доводи за неоснователност на касационните жалби на подсъдимия.

Пред ВКС жалбите се поддържат от подсъдимия лично и от неговия защитник, с подкрепящите съображения, изложени в тях.

Частните обвинители А. К. и Ф. С., както и упълномощеният им повереник адвокат Ч. П., редовно призовани, не се явяват.

Не се явява, редовно призована и частния обвинител Г. К.. Упълномощеният й повереник адв.Ш. поддържа съображенията в подаденото възражение за неоснователност на оплакванията.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че оспореното въззивно решение следва да се потвърди, тъй като липсват основания за изменението или отмяната му.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК , установи следното:

Касационните жалби на подсъдимия, подадената лично от него и чрез защитникът му - адв.П. са допустими, но неоснователни.

Решението, както се посочи, е оспорено с оплакване за наличието на всички касационни основания, поради което и ВКС следва да уточни, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието би могла да бъде осъществена само в случай, че касационният състав отговори отрицателно на оплакването за наличие на основанието по чл.348,ал.1,т.2 от НПК , предвид отменителните последици при евентуалното му констатиране.

І.Възражението за допуснати съществени процесуални нарушения, следователно подлежи на обсъждане първо, но разгледано по същество е неоснователно, поради следното:

І.1. Прочитът на въведената в жалбите поддържаща аргументация сочи, че главният акцент е поставен върху изразеното несъгласие с фактическите положения, възприети от инстанциите по фактите и недоволството от оценъчната им дейност, вследствие на която, според касатора, не е постигнато разкриването на обективната истина.

ВКС не констатира да е допуснато нарушение при доказателственото обезпечаване на делото, претендирано от подсъдимия като непопълнено с всички възможни доказателства. Твърденията на подс.И. за процесуално бездействие на съда, при което, в нарушение на чл. 13 от НПК не били положени усилия за установяване на посочения от него друг извършител - с имена и телефони са голословни. От прегледа на делото е видно, че още при предявяване на разследването подсъдимият е поискал разпит на две лица с прякор “Ивица“ посочвайки и два телефона за връзка. По съображения за липса на достатъчно индивидуализиращи данни за лицата прокурорът е оставил искането без уважение. В разпоредително заседание, проведено на 11.04.2024 г., отново е отправено искане от защитата на подсъдимия за разпит само на едно лице с първо име „Ивица“, като след уточняващите данни, позволяващи идентифицирането му, посочени от самия подсъдим в молба с вх.№ 13805/17.04.2024г., (л.59, н.о.х.д.№ 141/24г.), съдът е допуснал до разпит, като свидетел, установеният по тези данни И. М.. В съдебното заседание на 25.09.2024г., последният се явил и разпитан посочил, че не познава подсъдимия, което последният потвърдил, но направил изявление, че всъщност нямал предвид явилия се И. М., а друго лице с тези имена от Република Северна Македония и поискал от съда да му даде възможност да го осигури, след като бъде освободен от затвора. До приключване на делото пред първата инстанция и въпреки, че подсъдимият е бил освободен на 16.10.2024г. (л.207, н.о.х.д.№ 141/24г.) не е довел/ осигурил за разпит искания свидетел, а сочените пред първата инстанция причини за това, с основание не са възприети за състоятелни. При така установената процесуална хронология във връзка с доказателственото искане на подсъдимия, основано на въведената от същия теза за друго лице съпричастно към престъплението, за което самият той бил привлечен, касационната инстанция не намира каквато и да е основателност в твърдението за процесуално бездействие на съда, реализиращо нарушение по смисъла на чл.13 от НПК, а именно нарушение довело до компрометиране разкриването на обективната истина.

Не е допуснато и нарушение на правото на защита на подсъдимия, осъществено чрез ограничаване възможността му да представя доказателства, както неоснователно се твърди. Първоинстанционният съд не е отхвърлил направеното доказаталствено искане, а обратно – е сторил нужното да установи и разпита индивидуализираното по посочените от подсъдимия данни лице, като съвсем отделен е въпроса, че свидетелят М. няма връзка със случая, което е потвърдил и самия подсъдим. Последното обаче е обстоятелство, напълно неотносимо към претендирания процесуален порок.

Оплакването, поддържано и в заседанието пред ВКС за бездействието на въззивната инстанция да издири друго лице със същите имена е несъстоятелно, понеже - на първо място, доказателствени искания, включително и относно разпит на И. М., не са били отправени пред въззивната инстанция и второ, ако такова лице действително съществува единственият, който би могъл да го индивидуализира е самият подсъдим и както се отбеляза, същият го е сторил при това – както в подадената молба, така и допълнително - в проведеното на 18.06.2024 г. съдебно заседание и по които именно данни, съдът е реализирал в цялост задължението си по чл. 107 от НПК.

Ето защо и възражението на касатора, че с неуважаване на искането му за разпит на И. М. е допуснато съществено процесуално нарушение, изразено в необезпечаване на делото с необходимите за разкриване на обективната истина доказателства и паралелно с това - компрометиране правото на защита и по - конкретно правото му да представя доказателства, е напълно неоснователно.

Само за изчерпателност следва да се посочи, че общо заявеното оплакване в касационната жалба, лично изготвена от подс.И. за ограничаване правото му на защита, реализирано от съда с пропуска да разпита „ ключови свидетели, които могат да потвърдят моята невинност и алиби “ е лишено от дължимата конкретика и не позволява да бъде проверено за неговата основателност, понеже извън горепосочения свидетел М., искания към съда за разпит на свидетели не са депозирани. Ето защо ВКС счита така отправената критика за голословна и поради това декларативна.

І.2. Лишено от опора е и оплакването за превратна оценка на установените от показанията на св.А. К. обстоятелства. ВКС намира за необходимо да отбележи в тази връзка, че подкрепящите данни по начало разкриват белези на доводи за необоснованост, доколкото се оспорва решението на съда да се довери на депозираните от свидетеля показания, без да се сочат процесуални нарушения, допуснати при техния анализ и оценка. Така например в жалбата се твърди, че св.А. К. „ описва коренно различен човек от мен “, предоставящо единствено собственото мнение на подсъдимия за съдържанието на свидетелските показания. Доколкото все пак оплакването съдържа елементи на оспорена оценъчна дейност, предвид твърдението за различно от възприетото от съда съдържание, то и следва да се посочи, че от проверката на аналитично - доказателствена дейност на контролираната инстанция не се установи каквото и да е отклонение от предвидените в НПК процесуални правила. Както вярно са констатирали инстанциите по фактите, свидетелят А. К. е ключов свидетел, понеже е непосредствен очевидец на инкриминираните действия по отнемането на автомобила /марка/ с [рег.номер на МПС] и са подходили стриктно към задълженията си по чл.107, ал.5 от НПК. Още първият съд е провел внимателно и обстойно разпита на свидетеля (л. 284 – л.287, н.о.х.д.№141/24г.), събрал е с нужната задълбоченост всички относими към предмета на доказване фактически данни и прецизно е изследвал тяхното съдържание, без да е изопачил действителния смисъл на казаното и информационната му стойност. Съпоставил е по - нататък свидетелските показания на св.К. с другите доказателства по делото и е извел на тази база изводите си за тяхната достоверност. С така осъществената, отговаряща на изискванията на НПК аналитична дейност въззивният съд с основание се е съгласил, възприемайки направените от първата инстанция фактически изводи и стъпвайки именно на намерените за достоверни показания на св.К.. Мотивирал е от своя страна съображения за възприетата достоверност, с което е отговорил и на отправените във въззивната жалба, идентична на наведените и в касационната жалба, възражения в тази посока. От данните от делото е видно, че в проведеният му разпит пред първата инстанция св.К. е отговорил на всички въпроси, а прегледът на показанията му сочи устойчивост във възпроизведените факти, независимо от множеството депозирани на досъдебната фаза показания, които надлежно са били приобщени, поради което и при отчитане на критериите за оценка, включващи като показатели последователност, вътрешна устойчивост и логичност и не на последно място обстоятелственост при възпроизвеждане на относимите към предмета на доказване данни и с които критерии предходните инстанции са се съобразили, процесуалната им дейност не търпи критика.

Ето защо ВКС намира така отправеното оплакване от решението на инстанциите по фактите да възприемат като достоверни показанията на св.К., оспорени от касатора като превратно оценени, за напълно неоснователно.

І.3. Свързано с предходното възражение, но също така неоснователно е и оплакването за негодност на доказателствената основа, допуснато чрез ползване на изготвения протокол за разпознаване. Оплакването всъщност е основано върху по начало оспорената годност на депозираните от св.К. показания като такива установяващи обективни данни, достатъчни за идентифициране на нападателя, а именно, че предвид обективните условия, в които се е развила ситуацията - динамично, за кратко време и по тъмно, не би могъл да го разпознае, следователно - разпознаването е опорочено.

Както се отбеляза вече, в аналитичната си дейност инстанциите по същество са съблюдавали критериите за анализ и оценка и закономерно са възприели показанията на св.К., свързани с описанието на нападателя, за устойчиви и достатъчно информативни. Обстановката, при която св.К. е бил ограбен - взаимното разположение на дееца и пострадалия при упражняване на принудата (лице в лице) и достатъчна продължителност на възприятията, правилно са обсъдени като фактори, даващи възможност той да възприеме и запомни нападателя, който по - късно е разпознал. Разпитът на свидетеля, както вече се посочи, е проведен по правилата на НПК, а оценката на установените от показанията му данни е прецизна и законосъобразна. Ето защо и твърдението на касатора, че не е надлежно разпознат е единствено и само израз на несъгласието му с резултата от процесуално следственото действие и следва да се оцени само като проява на правото му на защита. В тази връзка е необходимо да се посочи, че поддържаните и в заседанието пред ВКС възражения, че не е надлежно разпознат, понеже свидетелят не посочил татуировките на подсъдимия и че посоченият ръст на нападателя (175 см.), спрямо действителния на подсъдимия ( 187 см.) бил по - нисък, изобщо не държи сметка за белезите, по които е извършено разпознаването, нямащи връзка с татуировки (каквито впрочем по делото не са надлежно установени, предвид липсата на освидетелстване - бел.ВКС) и с височината в изправено положение, предвид обстоятелствата при които св.К. е възприел нападателя - седнал зад волана. Ето защо направените в тази посока и по тези доводи възражения срещу извършеното разпознаване също са лишени от каквато и да е основателност.

І.4. Не може да бъде споделено и оплакването, ангажирано с развити в заседанието пред ВКС доводи за съществено процесуално нарушение, допуснато чрез ограничаване правото на защита на подсъдимия И.. Същото е основано върху твърдението, че защитата му е била непълноценна, понеже времето от назначаване на служебния защитник до проведеното във въззивната инстанция съдебно заседание е ограничило възможността последният да се запознае с делото и осъществи адекватна правна помощ. Освен обективно несъответно на данните от делото, доколкото адв.П., определен с писмо от САК Пловдив, изрично е заявил, че е проучил делото в необходимото му да се запознае със същото време (стр.107, в.н.о.х.д. №291/25г.), но и данни за твърдените от подсъдимия последици върху адекватното осъществяване на правото му защита изобщо не са налице. Последното е видно и от собствените му изявления за отсъствие на въпроси, които да са останали необсъдени с упражняващия защитата му служебен адвокат.

І.5. Неотличаващите се с особена конкретика съображения, развити в жалбата на подсъдимия, депозирана от защитника му, релевиращи оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения ограничават възможността на касационната инстанция да извърши пълноценната им проверка. В пункт първи от същата - „нарушения на материалния и процесуалния закон – чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК “, най - общо се излагат съждения за кредитиране на свидетелски показания, които подкрепяли обвинителната теза без да е отчетено, че били противоречиви. Липсата на конкретни данни за кои доказателствени средства се отнася общото оплакване прави недостъпна възможността на ВКС да обсъди това възражение, поради което и касационният състав не му дължи отговор.

Изискващо отговор обаче е оплакването за липса на мотиви, въведено в жалбата с доводи за отсъствие на собствени фактически изводи и възприета фактология, които да са залегнали във въззивното решение.

ВКС споделя изразеното в жалбата становище, че при съгласие с установените от първия съд фактически положения „ спестяване на повторното им излагане “ само по себе си не реализира априори отменителното касационно основание по чл.348, ал.3, т.2 от НПК - липса на мотиви и съответно споделя цитираната в тази насока съдебна практика. При все това, в жалбата е наведено оплакване, че въззивното решение страда от посоченият недостатък - липса на мотиви, обосновано с тезата, че самостоятелна фактическа обстановка отсъства, понеже изложената не била резултат от реално извършена въззивна проверка за правилността на установените факти. И двете твърдения на касатора - за липсваща самостоятелна фактическа обстановка и за неизвършена въззивна проверка не намират опора в данните от делото. Това е така, понеже апелативният съд е изложил своя фактически прочит на релевантните обстоятелства, а мотивите да се съгласи с установените от първия съд фактически положения, които ясно и разбираемо е споделил, очертават възможността да се проследи процеса, по който е достигнал до тези изводи, а именно - собствения доказателствен анализ, инкорпориращ в същото време паралелно извършената проверка на доказателствената дейност на първата инстанция и установената й процесуална законосъобразност. Ето защо, релевираното с тези доводи отменително касационно основание - липса на мотиви е лишено от основание.

В обобщение може да се заключи, че въззивното решение не е засегнато от претендираните в жалбата пороци от процесуално - правен характер, при това съществени такива, които да изискват отмяната му, а претендираното касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК не е налице.

ІІ. Възражението за допуснато нарушение на закона - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК , също е лишено от основание.

Прегледът на изложените съображения, с които е заявено наличието на посоченото касационно основание, при това засягащо обвинението за едно от престъпленията – това по чл.199 от НК, сочи отсъствие на каквато и да е конкретика. Те са сведени до общо отправеното недоволство от осъждането на подсъдимия за престъпление, за което същият твърди, че не е извършил. В случая, при безспорно установените фактически положения, в рамките на които е осъществима проверката за правилното приложение на материалния закон ВКС не установи да е допуснато заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. При възприетото за установено от инстанциите по фактите поведение на подсъдимия изразено в упражнената принуда именно с цел запазване владението върху отнетата вещ - процесния л.а. фолксваген пасат и намиращите се в същия вещи, което е и реализирано, признаците от състава на престъплението грабеж са били осъществени. С оглед предходната съдимост, изпълваща предпоставките на чл.29, ал.1 б.“б“ от НК правилно е било прието, че поведението на подсъдимия от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл.199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл.198, ал.3 и чл. 29, ал.1 б.“б“ от НК.

В жалбите оплакване относно материалната незаконосъобразност на въззивното решение, с което е потвърдено осъждането на подсъдимия и за другите две престъпления - по чл.196 от НК и по чл.345 от НК не е аргументирано, а подкрепящи доводи не са ангажирани, поради което и касационният състав е освободен от задължението да им отговаря. В контекста на изложеното, отправеното към ВКС искане за оправдаване на подсъдимия може да се оцени единствено и само като несъстоятелно.

ІІІ. По основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК .

Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е лишено от каквато и да е опора в делото.

Същото е ангажирано с недооценяване на смекчаващите обстоятелства, откроени и в двете жалби като: „ младата възраст, наличието на добра характеристика, разкаяние и желание да се поправи, оказано съдействие в хода на разследването, частичните самопризнания, семейното му положение “, както и „ безупречно процесуално поведение “.

Относно изтъкнатата „млада възраст“ на подсъдимия, следва да се посочи, че още първата инстанция е отговорила адекватно на отправено в същата посока искане, което апелативният съд основателно е споделил и съответно не е ценил това обстоятелство като имащо отношение както към обществената опасност на деянията, така и при отмерване на наказанието. Към момента на деянията подс.И. е бил 35 годишен и както правилно са приели предходните инстанции, посочената възраст трудно може да бъде възприета като интелектуално и социално незряла, при която нагласите за действия и поведение в обществото да са все още в процес на изграждане. Освен това, за подсъдимия И. процесните престъпления съвсем не са първата му проява и предвид съдебната му биография, той без съмнение е имал необходимата житейска зрялост да осмисли поведението си и да го оцени адекватно. С основание не са взети предвид от въззивната инстанция и претендираните в жалбата добри характеристични данни, понеже прегледът на цялото дело не сочи в същото да се съдържа положителна характеристика за подс. И..

На депозираните в съдебната фаза обяснения (в досъдебната фаза подсъдимият се е възползвал от правото си да откаже да дава такива - бел.ВКС), не е придадена по - малко тежест и не е подценено приносното им за изясняване на делото значение, както неоснователно се претендира. Особено, предвид ограничеността на направените самопризнания, дефинирани в самата жалба като „ частични “, с отбелязването, че признанието и неговия обем е израз на упражнено право на защита, но посоченото, на фона на изрично заявената от подсъдимия позиция, че не се признава за виновен (л.90, н.о.х.д.№141/24г.) лишава от основателност твърдението в касационната жалба, че е подценено проявеното „ разкаяние … и желание да се поправи “. При упражненото в досъдебната фаза право да не дава обяснения, оплакването заявено в изготвена от защитника на подсъдимия жалба за недооцененото „ съдействие, оказано в хода на разследването на органите на досъдебното производство “ е изцяло декларативно и съответно несъстоятелно.

Процесуалното поведение на подсъдимия, предвид обезпеченото му участие в съдебните заседания с оглед мярка за неотклонение задържане под стража, взета спрямо него по други паралелни производства – първото, приключило с влязла в сила на 24.02.2024 г. присъда по н.о.х.д. № 1032/23 г. на РС Пазарджик, с която е бил осъден на 1 година и 6 месеца лишаване от свобода при „строг“режим за престъпление по чл.346 от НК, а второто намиращо се досъдебна фаза - д.п. № 39/ 2025 г., взета с определение по ч.н.д. № 1045/2025 г. на РС Пловдив, също не обосновава извод за положителна оценка и неотчитането му не разкрива нарушение при индивидуализиране на наказанието.

Не се отличава с такава особеност, която да придаде самостоятелно значение и по-голяма от отчетената от съдилищата тежест и семейното му положение. То е съобразено по най – благоприятния за него начин на фона на отчетените отегчаващите обстоятелства, обсъдени от предходните инстанции.

Налага се категоричния извод, че в дейността си контролираната инстанция не е допуснала нарушение по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Нещо повече. Индивидуализираното наказание на подсъдимия И. в размер на шест години лишаване от свобода, наложено за извършения грабеж, формиращо и по правилата на чл.23 от НК общо определеното му наказание, при предвидени за престъплението по чл.199, ал.1,т.4 от НК параметри от пет до петнадесет години, е почти към установения минимум. С оглед отчетената от съдилищата „ изключителна “ упоритост при осъществяване на грабежа, при разнообразието на престъпни посегателства, предмет на конкретното обвинение, при отчетената от съдилищата „ много добра организираност “ на престъпната деятелност и установената от съдебното му минало “ тясна специализация “ в отнемането на МПС, неясна остава проявената снизходителност при определяне на санкцията, определена при възприетия превес на смекчаващите обстоятелства, а не при техния баланс, към който всъщност насочват мотивите на въззивната инстанция, обективирани в проверявания съдебен акт, преповтарящи изложените в тази насока съображения и на първата инстанция. Липсата на протест изключва каквато и да е касационна намеса, но само идва да подчертае пълната неоснователност на претендираната явна несправедливост на наказанието и исканото му занижаване.

Предвид всичко гореизложено и като не намери основания за изменение и отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 30 от 18.02.2026 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по в.н.о.х.д. № 291/2025 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.