Недействителност на кредит в швейцарски франкове заради неравноправни клаузи

Текстът на акта

Ключови фрази

Договор за банков кредит * Неравноправни клаузи в потребителски договори

РЕШЕНИЕ
В ИМЕТО НА НАРОДА

№ 290
гр. София, 22.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение , в открито съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

с участието на прокурор

при секретаря Александра Ковачева

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова ф.д. № 442 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Касационният жалбоподател М. В. К. чрез адв. Волева обжалва решение № 1378/30.11.2023 г. по в.гр.д. 1835/23 г. АС-София, с което след отмяна на решението на Софийски градски съд е осъден жалбоподателят да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 28 562,26 шв.фр, главница, дължима по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 27 864/12.10.2007 г., като в диспозитива е уточнено, че изпълнението на задължението за плащане на погасителни вноски за периода 08.08.2018 г. до 08.04.2022 г., в общ размер 28 562,26 шв.фр., следва да се извърши по курс 1,695509 шв.фр, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, както и на основание чл. 86 от ЗЗД, законна лихва върху всяка вноска по първоначалния погасителен план на договор за кредит за покупка на недвижим имот от деня, след падежа до окончателно плащане както следва: за вноска с падеж 08.08.2018 г. в размер на 65,5 СHF от 09.08.2018г. до плащането; за вноски с падежи 08.09.2018г., 08.10.2018г., 08.11.2018г., 08.12.2018г., 08.02.2019г., 08.03.2019г.,08.04.2019г.,08.05.2019г.,08.06.2019г.,08.07.2019г.,08.09.2019г.08.10.2019г.,08.11.2019г.,08.12.2019г.,08.01.2020г.,08.02.2020г.,08.03.2020г.08.05.2020г.,08.06.2020г.,08.07.2020г.,08.08.2020г.,08.09.2020г.,08.10.2020г.08.12.2020г.,08.01.2021г.,08.02.2021г.,08.03.2021г.,08.04.2021г., 08.05.2021г.,08.07.2021г.,08.08.2021г.,08.09.2021г.,08.10.2021г.,08.11.2021г.08.12.2021г., 08.01.2022г., 08.03.2022г. и 08.04.2022г. - всяка от тях в размер на 726,60 СHF от деня след падежа до плащането, както и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд .

В касационната жалба са изложени доводи за допуснато съществено процесуално нарушение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3, пр. 2 от ГПК. Въззивният съд не бил зачел формирана между страните сила на пресъдено нещо с постановено решение, с което е установена нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1 , чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от Договора. Не било отчетено, че в нарушение на решението, банката била продължавала да начислява лихвен процент въз основа на увеличен БЛП. Освен това имало основание да се възприеме заключението на вещото лице относно намаление на лихвения процент. Не били обсъдени всички доказателства по делото, както и не били обсъдени всички доводи и възражения, като въззивният съд не бил обсъдил едностранния отказ от договора от изправната страна, каквато бил той. Не било дадено точното значение на твърдението за разваляне на договора от кредитополучателя до банката. Неправилно били присъдени падежиралите вноски, тъй като липсвала предсрочна изискуемост. При липса на право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, не следвало да се присъждат падежирали вноски и да се прилага ТР 8/17 г. на ОСГТК на ВКС.

Сочи основания за нарушение на материално правни норми, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Излага съображения относно неправилно приложение на материалния закон относно неприлагане на клаузите, които увреждат потребителя и не са съответни на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13 ЕИО. Счита, че договорите не следва да се прилагат в частта относно неравноправните клаузи и по специално чл. 6, пар. 1 от Директивата, тълкувана с решение С-488/11 г., съгласно което съдът няма право да се позовава на национални правни разпоредби, за да приведе неравноправни клаузи в съответствие с изискванията за равнопоставеност, а следва изобщо да не ги приложи. Съдът следвало да остави неприложени клаузите, които са неравноправни и да запази тези клаузи, които не са. Счита, че е следвало да се възстанови равновесието между страните. Излага подробни съображения за неизпълнение на задължението от страна на банката да отчита кредита във валутата, в която действително е получен, вместо това банката била отчитала кредита в недължимата валута - швейцарски франкове, въпреки липсата на реално усвояване в тази валута и решение на Комисия за защита на потребителите по отношение на клаузите от договора, с което решение били обявени за неравноправни. Счита, че договорът не би следвало да се прилага между страните поради това, че е отправил изявление за разваляне на същия, поради неизпълнение на задълженията на банката да начислява предвидените в договора лихви, с влязлото в сила съдебно решение.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД чрез адв. Ю. Г. оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за изискуемост на вземанията, като поддържа, че решението на въззивния съд е правилно и съобразено с тълкуването на ВКС на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Оспорва, че съществува право на разваляне на процесния договор, поради това, че банката била прилагала неравноправни клаузи. Излага подробни съображения.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови процесното решение, с което е признал правото на вземане на банката, на основание договор за банков кредит, въззивният съд е приел, че е установено сключване на Договора за банков кредит между страните № HL 27 864/12.10.2007 г, по силата на който банката (с фирма към момента на сключване на договора „Българска пощенска банка“ АД, впоследствие променена на „Юробанк България“ АД) е предоставила на кредитополучателя М. К. сумата от общо 52 619 евро, в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове, по курс купува за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят е поел задължение да върне кредита при условията на договора. Прието е действие на цесия, с която банката е прехвърлила вземанията, произтичащи от този договор и от неизпълнението на същия на „Б. ритейл сървисиз“ АД, както и че цесионерът, от своя страна прехвърлил с цесия вземанията по процесния договор за банков кредит. Въззивният съд е зачел, на основание влязло в сила съдебно решение, установеността на неравноправни клаузи от посочения Договор за банков кредит - чл. 3, ал. 1, в частта на променливата величина, формираща цената на кредита – „БЛП валиден за съответния период на начисляване на лихвата“, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1, с които е била предвидена възможност банката едностранно да променя лихвения процент относно дължимите суми, както и автоматична промяна на погасителните вноски в резултат на промяна на лихвения процент, както и да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите. Установено е, че банката е предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове.

Освен приетата неравноправност на посочените клаузи, въззивният съд е приел, че при липса на жалба от страна на банката, следва да приеме, че е обвързан от приетата от първоинстанционния съд в обжалваното решение неравноправност на чл. 6, ал. 2, изречение второ, съгласно която, в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката, освен във валутата на кредита, и в лева или евро. Това може да извърши след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора бил дал своето неотменимо и безусловно съгласие и е оправомощил банката за това. Прието е също така, че няма основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита към датата, твърдяна от банката – 14.06.2017 г.

Направен е извод, че независимо от приетата неравноправност на чл. 6, ал. 2 изречение второ от Договора, поради служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя - потребител при прилагане на диспозитивни правни норми, може да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Обобщен е извод, че договорът е валиден и без тези клаузи, посочени по-горе (чл. 3, ал. 1, в частта на променливата величина, формираща цената на кредита – „БЛП валиден за съответния период на начисляване на лихвата“, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1, чл. 6, ал. 2, изр. 2 от договора), предвид прякото действие на разпоредбата на чл. 430 ТЗ, която следвало да се приложи към уговореното между страните. Посочено е, че съгласно договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Въпреки преценка на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договора като неравнопоставена е преценено, че уговорката за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 52 619 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, е валидна като ясна и несъздаваща задължения, в ущърб на кредитополучателя-потребител. Прието е, че въпреки неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 изречение второ от Договора, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 52 619 евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, 1,695509 швейцарски франк за 1 евро. Направен е извод, че това не води до изменение на основния предмет на договора. Позовавайки се на практиката на СЕС, решение от 25 ноември 2020 г. по дело C-269/19, т. 44, въззивният съд е приел, че правомощията на съда не могат да се разпростират извън строго необходимото, за да се възстанови договорното равновесие между страните по договора и по този начин да се защити потребителят от особено неблагоприятните последици, които обявяването на недействителността на разглеждания договор за кредит би могла да предизвика. Въззивният съд имплицитно е приел, че с посоченото съдържание на договора, след премахване на неравноправните клаузи, не се изменя недопустимо договора или съдържанието на неравноправните клаузи. Признато е, че договорът има необходимото съдържание съгласно чл.430 от ТЗ, валиден е и без посочените неравноправни клаузи.

Въззивният съд не е установил наличие на неравноправни клаузи, така както са посочени условията в чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Договора. Мотивира се като сочи, че когато сумата фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната, а не в чуждестранна валута (шв.франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора, в същата чуждестранна валута, като договорът не се счита сключен в резервната валута на страната (евро). Прави извод, че потребителят е избрал да сключи договора в швейцарски франкове именно поради изгодния курс на швейцарския франк към еврото към деня на сключването му. За да направи този извод е прието, че в хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната – евро, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.

Въззивният съд е приел, че независимо от приетата неравноправност на клаузата на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Договора, поради служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя-потребител при прилагане на диспозитивни правни норми, може да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Прието е, че договорът може да се изпълнява и без клаузата на чл. 6, ал. 2, предвид разпоредбата на чл. 430 от ТЗ. Обобщен е извод, че договорът е провел действие между страните и от условията, приети от тях, след премахване на неравноправните клаузи следвало, че банката е предоставила кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 52 619 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 изр. 1 от Договора, като кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 52 619 евро по първоначално определения курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора.

След като въззивният съд е приел, че договорът е провел действие между страните, след премахване на неравноправните клаузи и е преценил, че е налице възстановяване на равновесието между страните, след тълкуване на клаузите на чл. 1, чл. 3 и чл. 6, ал. 1 от Договора, е извършил преценка и е приел, че липсва право на разваляне на договора за кредитополучателя, с оглед твърдението във въззивната жалба, че с покана от 08.06.2015 г. и заявление от 03.08.2015 г., е развалил договора за банков кредит. В мотивите на решението е прието, че в поканата си до банката ответникът бил посочил, че неизпълнението от страна на банката се изразява в това, че въпреки влязлото в сила съдебно решение не е актуализиран размерът на лихвата и не е възстановила надплатените суми. Прието е, че кредитополучателят няма право да развали договора, поради това, че правото на разваляне на договор, на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, възниква при неизпълнение, за което страната отговаря, когато то не е незначително с оглед интереса на кредитора. Установено е, че банката е отчитала погасяванията, направени от длъжника според промените в курса на швейцарския франк и че при констатирана неравноправност на клаузите за промяна на валутния риск от 27.05.2015 г. не е съобразено изчисляването на договорната лихва. Прието е, че основното задължение на банката е да отпусне уговорената сума, като реципрочно е задължението на кредитополучателя да върне сумата. Установено е, че банката е изпълнила задължението си. Несъобразяването от банката на наличието на неравноправни клаузи не е прието като неизпълнение на договорно задължение и това е обусловило извод, че липсва право на разваляне на договора.

С оглед извършеното тълкуване на договора е прието, че следва да се извърши корекция като се приеме, че кредитополучателят погасява задълженията си по първоначалния курс купува на швейцарския франк към датата на усвояване на кредита, 08.11.2007 г. – 1.695509, към евро.

Установено е, че кредитът бил усвоен по блокирана сметка, усвоеният кредит се превалутирал служебно в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към еврото на банката. Определено е, с оглед влязлото в сила решение относно неравноправността на клаузата на чл. 3, ал. 1 относно едностранната промяна на базовия лихвен процент, приложим към дължимита възнаградителна лихва, че кредитът следва да се определя при първоначалния лихвен процент от 5,45 %. С оглед заключенията на вещите лица пред първоинстанционния и въззивния съд е прието, че към деня на получаване на исковата молба – 14.03.2018 г. няма дължими вноски за главница, възнаградителна лихва и годишни такси с настъпил падеж при изчисляване на задълженията на ответника по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на „Юробанк България“ АД към момента на усвояване на кредита и при съобразяване на първоначалния погасителен план. Надплатената сума към 14.03.2018 г. била в размер на 3 534,98 CHF. Прието е, че с тази сума се погасяват: лихвите от вноски с падеж от 08.04.2018 г. до 08.08.2018 г. - общо 755.96 CHF; главници от месечни вноски 08.04.2018г. до 08.08.2018 г. - общо 2 779.02 CHF. В случай, че от преизчисления размер на извършените плащания се изключи сумата от 2 406.33 шв. франкове, тази сума била по-малка от посочената надплатена сума в размер на 3 534.98 CHF, поради което не се променяло погасяването до дата 14.03.2018 г., т.е., и при изключване на сумата от 2 406.33 CHF, вноските с настъпил падеж до 14.03.2018г. били изцяло погасени по главница, възнаградителна лихва и годишна такса за управление. Прието е, че няма дължими мораторни лихви и такси за просрочие на вноски. Надплатената сума е установена да е в размер на 1 128.65 CHF, с която се погасяват лихвите от вноски с падеж 08.04.2018 г. и 08.05.2018 г., общо в размер на 290.57 CHF, главницата от вноска с падеж 08.04.2018 г. в размер на 563.75 CHF и част от главницата от вноска № 126 с падеж 08.05.2018 г. - 274.33 CHF. Общо главница - 838.08 CHF. Остатъкът от главница по първоначалния погасителен план е установена в размер 33 077.88 CHF и обхваща вноски с падеж от 08.08.2018 г. (частично) до 08.11.2022 г., която е датата на последната погасителна вноска.

Подчертано е, че ответникът не е имал непогасени задължения с настъпил падеж за главница и възнаградителна лихва, поради което не е имало основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

За спорно е прието обстоятелството дали следва да се присъждат вноски с настъпил падеж за периода 08.08.2018 г. до 08.04.2022 г. при липса на основание за предсрочна изискуемост към деня на исковата молба и законна лихва върху тях от деня на подаване на исковата молба до плащането, дължи ли ответникът възстановяване на платените от банката застрахователни премии за имота на ответника, както и дължи ли разноски за нотариална такса за подновяване на ипотека.

Във връзка със задължението на съда да се произнесе по неравноправността на клаузата за предсрочна изискуемост е прието, че договорената възможност длъжникът да загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение, е приета, че не е нищожна. Посочено е с оглед разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, че предсрочната изискуемост е възможност, предвидена в закона, както и специално за договорите за банков кредит – в разпоредбата на чл. 432 от ТЗ. Позовавайки се на чл. 432 от ТЗ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, въззивният съд е приел, че нормата предвижда, че кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл е и клаузата на т. 18.1. от договора за кредит. Упражняването на правото на банката надлежно, може да се преценява в контекста на добросъвестно и точно изпълнение на договорните задължения, като преценката за наличие на съразмерност на упражненото право от страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо /да лиши длъжника от преимуществото на договорения срок/ и неизпълненото задължение от страна на длъжника, е посочено, че не може да се изведе от самото формулиране на договорната клауза за предсрочна изискуемост. Въззивният съд е посочил, че преценката е конкретна и зависи от размера на задължението на ответника, от размера на договорените погасителни вноски, а не само от техния брой, от договореното какво погасяват тези вноски – само главница, само лихви или и двете в някакво съотношение. В конкретния случай е прието, че предсрочна изискуемост не е настъпила преди процеса, поради липсата на обективно основание за това – ответникът е изпаднал в забава едва след 08.08.2018 г., поради което е прието, че е безпредметна преценката за добросъвестното упражняване на правото по чл. 18, ал.1. от Договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Установено е от допълнителното заключение на вещото лице, че при изчисляване на вноските съобразно първоначалния план и при курс „купува“ на шв. франк към деня на усвояване на кредита, т.е. без прилагане на неравноправните клаузи за едностранна промяна на лихвите и прехвърляне на валутния риск, ответникът не е имал непогасени вноски нито към деня на твърдяната от банката предсрочна изискуемост – 14.06.2018 г., нито към деня на исковата молба – 26.10.2017 г., нито към получаването й – 14.03.2018 г.

Съобразено е тълкуването на чл. 235, ал. 3 от ГПК, изразено в т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1.2. на ТР № 6 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и в трайната практика на ВКС, като е прието, че съдът следва да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска. Възивният съд е приел, че това правило се прилага и при предявения осъдителен иск на основание чл. 430, ал.1 от ТЗ. Подробно се мотивира, че решението на съда следва да отразява действителното положение между страните към момента на приключване на устните състезания. Прието е, че изявлението на банката за упражняване на потестативното право за предсрочна изискуемост на кредита, може да се извърши и с исковата молба, което е нов факт, който следва де се вземе предвид и е от значение и за съществуване на вземанията за главница, и за възнаградителни лихви. Правното основание, на което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит. Въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията и настъпването й не променя момента на изискуемост на падежиралите преди обявяването й на длъжника, вноски. При доказано основание за дължимост на сумите и уговорена изискуемост на отделните вземания за погасителни вноски, за съда възниквало задължението служебно да съдействие за определяне размера на просрочените вноски.

Прието е в настоящия случай, че размерът на просрочените вноски, към деня на приключване на устните състезания на въззивната инстанция е 33 077.88 CHF и обхваща вноски с падеж от 08.08.2018 г. (частично) до 08.11.2022 г. Към същия момент всички вноски са с настъпил падеж. Ответникът не бил доказал да е заплатил вноски с падеж след 08.08.2018 г., поради което е прието, че следва да ги заплати.

Въззивният съд е приел, че оплакванията за погасяване на задължения в по-голям размер са неоснователни, като се е позовал на заключението на съдебно - счетоводната експертиза. Поради липса на въззивна жалба от ищеца е прието, че ответникът не може да бъде осъден да заплати всички вноски до края на погасителния план и решението следва да бъде потвърдено в частта, в която е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 28 562.26 швейцарски франка главница, дължима по Договор за кредит за покупка на недвижим имот H L 27864/12.10.2007 г., дължими за периода 08.08.2018 г. до 08.04.2022 г. Прието е, че с отправеното с исковата молба изявление за предсрочна изискуемост и установеното неизпълнение на задълженията, е налице предсрочна изискуемост на вземането в посочения размер.

Разгледано е оплакването във въззивната жалба, че липсва правно основание за начисляване на такси по договора за кредит, тъй като видно от клаузите му, такива не се предвиждат. Кредитополучателят бил депозирал формуляр за подаване на жалба вх. № 238/09.10.2014 година, с което е поискал възстановяването им. Въззивният съд е приел, че изводите законовата забрана за събиране на такси, свързани с усвояване и управление на кредита, следвало да се приложи и към процесния договор. Прието е, че оплакването на банката за дължимост на такси за управление на кредита е неоснователно, на основание § 13 от ПЗР към ЗИДЗПК (ДВ бр. 35/14 г, 23.07.2014 г), вр. чл.10а, ал.2 от ЗПК. С оглед позоваване на посочената норма, въззивният съд е приел, че нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК се прилага и към договорите, сключени преди изменението на закона и съгласно нея банката не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По отношение на разноските за нотариална такса за подновяване на ипотека е прието, че съгласно чл. 13, ал. 2 от договора, таксите за подновяване и заличаване на ипотека са за сметка на кредитополучателя. Прието е, че текстът е ясен и разбираем за потребителя, не създава дисбаланс в отношенията потребител-търговец и при доказаност на разхода с извлечението от сметка и основното заключение на ССЕ, приета от СГС, таксите за подновяване на ипотека до размера, уважен от първата инстанция, се дължат от кредитополучателя.

С оглед оплакването, че банката неправомерно подновявала служебно застраховката върху недвижимото имущество, представляващо обезпечение по кредита върху необосновано висока застрахователна стойност, определена от банката като завишена. Оплакването било отнесено от кредитополучателя до „Юробанк България" АД заявление вх. № 782/08.11.2012 г. и изрично изразена воля, че не желае да бъде подновявана застраховката по жилищния кредит без негово съгласие. Въззивният съд е преценил уговорката в чл. 14, ал. 1 от Договора, съгласно която кредитополучателят е длъжен да застрахова недвижимия имот, който е предоставил като обезпечение и чл. 14, ал 5 от Договора, съгласно който, когато разходите за застрахователната премия са заплатени от банката, с техния размер се увеличава задължението на кредитополучателя по договора. Преценено е, че клаузите са на ясен и разбираем за потребителя език и не създават дисбаланс в отношенията потребител-търговец. Прието е, че са доказани със застрахователни сертификати и платежни нареждания претендираните разноски за платена застраховка. Прието е, че претенцията за завишаване на застрахователната стойност е недоказана. Не било доказано банката да има интерес от по-високи застрахователни премии, като кредитополучателят бил се съгласил с клаузата на чл. 14 от Договора. След като банката била направила разход, кредитополучателят следвало да го възстанови.

С определение № 2506 от 30.09.2024 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Предмет на спора между страните са вземанията на банката, основани на сключен между страните Договор за банков кредит № HL27864/12.10.2007 г. Установено е в процеса, че кредитополучателят е физическо лице, потребител съгласно§ 13, т. 1 от ПЗР на ЗЗП и чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13. Установено е, че между страните е налице влязло в сила съдебно решение от 16.03.2015 г. по т.д. 9907/13 г., СГС, II В състав, с което е признато за установено, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора, в частта относно променливата величина, формираща цената на кредита – БЛП валиден за съответния период на начисляване на лихвата, клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от Договор за банков кредит HL 27864/12.01.2007 г. са нищожни като неравноправни, на основание чл. 146, вр. чл. 143 от ЗЗП.

Въззивният съд е приел, че въпреки установената с влязло в сила решение за неравноправност на клаузите в договора чл. 3, ал. 1, в частта относно променливата величина, формираща цената на кредита БЛП, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, чл. 3, чл. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 следва да извърши преценка за наличието на неравноправни клаузи, тъй като въпреки влязлото в сила решение относно клаузи от този договор, следва да не се зачете силата на пресъдено нещо и да се разгледат клаузите на договора, които не са били предмет на влязлото в сила решение, както и договора в неговата цялост. Този извод на въззивния съд е правилен. Съответен е на предвидената в чл. 7, ал. 3 от ГПК задължение на съда, служебно и без искане на страната, да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно практиката на СЕС, т. 50 от решение С-421/14 г. , решение по дело C-459/14 г., определение по дело C-231/23 г. и други, възприета и в практиката на ВКС, съгласно определение № 72 от 11.02.2021 г. по ч.т.д. 1235/20 г., ВКС, I ТО, определение № 2801/29.10.2024 г. по т.д. 877/24 г., ВКС, I ТО, Директива 93/13 предоставя засилена защита на потребителите, като съществуването на практика на националния съд, съгласно която зачитането на силата на пресъдено нещо препятства възможността да бъдат разгледани клаузи от договор с потребител относно техния неравноправен характер, е в противоречие с целите на Директивата. Системата за защита на потребителите се основава на положението на потребителя като по-слаба страна спрямо доставчика, както с оглед възможността да преговаря и да повлияе върху съдържанието на клаузите от договора, така и с оглед степента на информираност. При липса на ефективен правен контрол върху клаузите от договора, с оглед преценка тяхната неравноправност, не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права. С оглед предвиденото в чл. 7, пар. 1 от Директивата, правата, предоставени с нея следва да могат да се упражнят ефективно. Този извод произтича от тълкуването на посочената разпоредба във връзка с чл. 47 от ХОП на ЕС. Следователно и процесуалните права, приложими в исковия процес следва да се тълкуват с оглед принципа на ефективност. С оглед този принцип, забраната за непререшаемост на спора, би накърнила предоставените от Директивата права на потребителя, като по-слаба страна. Когато има произнасяне с влязло в сила решение, относно част от клаузите и не са разгледани всички клаузи от сключен договор с потребител, относно тяхната неравноправност, няма пречка неразгледаните клаузи от съд, да бъдат разгледани отново в последващ спор между търговеца и потребителя. Този извод следва и в хипотеза на изложени твърдения от потребителя, че след постановяване на решение за обявяване на част от клаузите на договор като неравноправни, доставчикът не е съобразил поведението си с прогласената неравноправност на клаузите и не е престанал да ги прилага, както и в разглеждания случай. Когато съдът е сезиран и разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства да преценява по искане на страните или служебно, твърдения неравноправен характер на другите клаузи от посочения договор, при положение, че при липсата на такъв контрол защитата на потребителя би се оказала непълна или недостатъчна и не би представлявала подходящо и ефективно средство за установяване прилагането на този тип клаузи, това би било в противоречие на чл. 7, пар. 1 от Директивата. Така в разглеждания в настоящето дело случай не е налице процесуална пречка съдът отново да се произнесе като провери клаузите на договора, които не са били предмет на проверка с предходното решение между страните, относно тяхната неравноправност. Принципът на ефективност не би могъл да обуслови липса на забрана за пререшаемост на спора между потребител и доставчик, само в случай, че съдът подробно е разгледал клаузите за неравноправеност и е направил обоснован извод, за което е изложил мотиви, че същите не са неравноправни. Поради това, правилно в процесното решение, въззивният съд е приел, че следва да се произнесе и служебно относно неравноправността на клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 3 и чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Договора и правилно е уведомил страните за това, с определение по делото, постановено по реда на чл. 267 от ГПК. Изводът на въззивния съд относно преодоляване на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение от 16.03.2015 г. по гр.д. 9907/13, СГС, II В състав, е правилен. Наред с това е прието, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е разгледана от първоинстанционния съд и е приета за неравноправна, като видно от мотивите на първоинстанционния съд, разгледана е клаузата на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Договора. Тези изводи са правилни и съответни на принципа не ефективност, като е установено, че без разглеждане наличието на неравноправни клаузи относно основния предмет на договора, защитата на потребителя-кредитополучател, би била непълна и би застрашила правата му. Самият извод за възможността да се провери съответствието на договора на правата на потребителя и преценка с оглед защитата на потребителя, е правилен.

Въпреки тези мотиви, при извършената преценка и за да приеме, че договорът е провел действие между страните, тъй като същността му не се засяга от установената неравноправност на клаузите, както тези, предмет на влязлото в сила съдебното решение, така и при преценката относно чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Договора, въззивният съд е допуснал нарушение на материалноправните норми. Въззивният съд е приел, че договорът може да продължи да се изпълнява, след премахване на неравноправните клаузи, отнасящи се до определяне на задължението в швейцарски франкове. Също така е приел, че уговорените условия между страните означават пораждане на задължение за кредитополучателя в равностойност на швейцарския франк към момента на сключване на договора, по действащия към този момент курс евро/швейцарски франк. Този извод е в противоречие с нормата на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13, така както е тълкувана в практиката на СЕС. Въззивният съд недопустимо приема съдържание на договорните клаузи, с което изменя уговорките между страните и нарушава посочената разпоредба.

Въззивният съд не е преценил правилно съдържанието на клаузите от договора. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Договора, банката е предоставила на М. К. в качеството му на кредитополучател сумата от 52 619 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Българска пощенска банка“ АД (понастоящем с наименование „Юробанк България“ АД) в деня на усвояване на кредита, както следва/равностойността в швейцарски франкове на 22 600 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Българска пощенска банка“ АД (предходно наименование на ищеца), в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот, подробно описан, както и равностойността на швейцарски франкове на 30 019 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Българска Пощенска банка“ АД, в деня на усвояване на кредита за други разплащания. Кредитополучателят се задължава да върне посочената сума. Страните са подписали Приложение 1 към договора относно приложимия към датата на сключване на договора курс „купува“ за швейцарския франк на „Българска пощенска банка“ АД и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове. Съгласно чл. 2 от Договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя М. К. в швейцарски франкове. Съгласно чл. 2, ал. 3 от Договора, усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметка по ал. 1 се превалутира служебно от Банката в евро по търговски курс „Купува“ за швейцарския франк към евро на Банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в съответната валута. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора за усвоения кредит, кредитополучателят дължи годишна лихва. Както бе посочено, частично тази клауза е прогласена за нищожна с влязло в сила решение.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора, кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план (Приложение 2) към Договора, представляващ неразделна част от него. Съгласно погасителния план е определен падеж на всяка вноска и размер, като определянето й е в швейцарски франкове и всяка вноска включва част от дължимата главница, и част от дължимите възнаградителни лихви. Съгласно чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. Съгласно чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Договора, в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1 , но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или в евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс продава на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава съгласие. Поето е задължение да се върне получената сума, като дължимата сума се преизчислява към швейцарския франк към падежа на всяка погасителна вноска. Съгласно чл. 6, ал. 4 от Договора, курс „продава“ на швейцарския франк към евро на банката се формира от официален курс „купува“ за евро към лева на банката, разделен на официален курс „продава“ за швейцарския франк към лева на банката за съответния ден.

С оглед посочената система за защита на потребителите, съдът, разглеждащ спор, в който са засегнати правата и задълженията на потребител, дължи засилена защита, поради това, че с Директива 93/13 г. е изрично предвидено, че потребителят е в положението на по-слаба страна в отношенията с доставчика, както от гледна точка на преговори, така и на информираност, като е принуден да се съгласява с предварително изготвени условия, без да може да повлияе ефективно върху съдържанието им, така както е посочено в решение по дело С- 484/08 г. Така всяка клауза, която не е индивидуално договорена, подлежи на преценка относно евентуалния й неравноправен характер, на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (в редакцията ДВ бр. 99/2005 г.), тълкуван в съответствие с чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13.

Съгласно т. 22 от решение С-186/16 г. на СЕС, както и цитираните в същото решения, Съдът извежда критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на договорна клауза от гледна точка на разпоредба на Директива 93/13. С оглед действието на директивите, съгласно чл. 288 от ДФЕС и задължителното тълкуване на норми от същата, настоящият съдебен състав дължи да тълкува и нормите от ЗЗП във връзка със задължителното тълкуване на СЕС. Нормата на чл. 3 пар. 1 от Директива 93/13, тълкувана от СЕС в посоченото решение, предвижда, че са неравноправни по смисъла на тази разпоредба, клаузите в договор за кредит, по силата, на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като в резултат от такива клаузи, от една страна се прехвърля изцяло валутния риск върху потребителя при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга, кредиторът получава неконкретно уговорена облага, в ущърб на потребител. Съгласно чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13, неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която не е индивидуално договорена и когато въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. С оглед чл. 4, пар. 1 от Директива 93/13 следва да се извърши проверка дали договорните условия отразяват законови изисквания. В случая въззивният съд макар и да не е направил такава преценка, липсва нарушение, доколкото липсват законови норми, създаващи пряко права и задължения за страните. В спора по настоящето дело, от процесния договор не се установява договорните клаузи да отразяват пряко законови изисквания, клаузите отразяват постигнатото съгласие между страните, като същото е изразено от потребителя в качеството му на по-слаба страна, при предварително изготвени условия от банката, доставчик по смисъла на Директива 93/13. Въззивният съд правилно е приел, че между страните е сключен договор за банков кредит. Но неправилно не е преценил действието на чл. 1, пар. 2 и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 г. Съгласно цитираната практика на СЕС, с която е извършено тълкуване на посочените норми, потребителят е по-слаба страна и когато съдът определя дали е налице неравноправна клауза, сключена между търговец и потребител, следва да се прецени предоставената от законодателя засилена защита на правата и задълженията, с цел да се отстрани всяка неравнопоставеност в сключения договор и да се защитят правата на по-слабата страна, по-слаба както с оглед икономически показатели, така и с оглед информираност и възможност да влияе индивидуално върху сключените клаузи.

Изводът за наличие на неравноправни клаузи може да бъде направен, само ако се установи, че клаузите не са съставени на ясен и разбираем език, съгласно изискването на чл. 4, пар. 2 от Директивата. В противен случай, не би имало неравноправни клаузи. Преценката за това клаузите дали са съставени на ясен и разбираем език се прави с оглед изискването клаузите да се тълкуват във връзка с всички обстоятелства при сключване на договора. Преценката не е само с оглед граматическия и езиков смисъл на нормите. Следва да се прецени и дали са на ясен и разбираем език, с оглед финансовото изражение и икономическите последици за кредитополучателя. Следва да може да се установи, че средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен да може да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, да прецени икономическите последици за себе си (решение по дело С-186/16).

В разглеждания спор, са налице клаузи, чл. 1 и чл. 2 от Договора, в които е посочено, че кредитът е уговорен в швейцарски франкове, като няма доказателства по делото, от които може да се направи извод, че може към момента на сключване на договора да се установи възможното поскъпване на чуждестранната валута. Този факт би бил от значение с оглед предвиденото задължение съгласно чл. 6, ал. 2 от Договора относно погасяване на кредита, а именно да се погасява задължението в швейцарски франкове, като се набавя валутата към падежа на всяка вноска, съгласно предварително изготвения график. Предвидените задължения, като икономическо изражение и развитието на стойността на валутите една към друга, официалната валута на страната, български лев и резервната валута, евро спрямо швейцарския франк за целия период на действие на договора, в който следва да се върне заетата сума, не са съобщени на кредитополучателя. Липсва икономическа яснота за целия срок на договора, предвиден в чл. 5 от Договора - 180 месеца или 15 години, как ще се променя съотношението между валутата на кредита, швейцарски франкове и резервната валута или националната валута. Следователно липсва изразяване на посочените клаузи, чл. 2, ал.3 (относно служебно превалутиране на усвоения кредит в швейцарски франкове, в евро по курс „купува“ на Банката в деня на усвояване), чл. 6, ал. 1, ал. 2, изр. 1 и изр. 2 относно задължението на кредитополучателя за връщане на заетата сума на вноски, включващи главница и лихва, с размер съгласно погасителен план и погасяване във валутата, в която кредитът е усвоен и разрешен, като задължение на кредитополучателя е да осигури швейцарски франкове по сметката си, по чл. 2, ал. 1, в противен случай, банката служебно превалутира наличните средства на кредитополучателя по банкова сметка в лева или евро) от Договора, за които бе прието, че съставляват основния предмет на договора, на ясен и разбираем език от финансова и икономическа гледна точка.

Не може да се приеме, че е налице яснота с включването на чл. 22 от Договора, съгласно който кредитополучателят е заявил, че е запознат и му е известно обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро, както и превалутирането на кредита, може да има за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски, изразени в евро, като напълно приема риска от това повишение. Тази едностранна декларация не може да представлява уведомяване на потребителя на ясен и разбираем език от финансова гледна точка. Липсва възможност да се установи точния размер на задължението. В случая не става въпрос за субективните знания на потребителя, става въпрос за наличието на данни, от които потребителят може към момента на сключване на договора, да установи размера, точната стойност на задължението си, общата цена на кредита. Само по себе си прехвърлянето на валутния риск от търговеца на потребителя е неравноправна клауза.

Съгласно чл. 3, пар. 1 от Директивата, след като се установи липса на формулиране на клаузите на ясен и разбираем език, включително от финансова гледна точка, то следва да се прецени дали е спазено изискването за добросъвестност, т.е. дали не се създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните. Преценката за добросъвестност се прави като се прецени дали би било справедливо потребителят да сключи такъв договор при същите условия при индивидуално договаряне.

В конкретния случай се установява неравноправността на клаузите на чл. 2, ал. 1, чл. 2, ал. 3, чл. 6, ал. 2 изцяло от Договора, както и посочените съгласно влязлото в сила решение между страните чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 чл. 12, ал. 1 от Договора. Банката не е изпълнила задължението си и въпреки посочения валутен риск е приела, че следва да предложи посочените клаузи от договора за сключване. С оглед упражняването на своето занятие тя не е могла да не знае, че е възможно да нарасне стойността на швейцарския франк спрямо лева и резервната валута, евро в периода на изпълнение на договора или дори и да търпи изменения към намаление, то за целия период на договора от 15 години, не е ясно какъв ще е крайният резултат и какво ще е оскъпяването на отпуснатия кредит, до което ще се достигне. Това обуславя извод, че банката не е изпълнила задължението си да упражнява правата си добросъвестно.

Въззивният съд, въпреки че е приел установената неравноправност от първоинстанционния съд на клаузата на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Договора, не е преценил, че именно този елемент на определяемост, а не определеност на задължението за връщане на получената в заем сума, с оглед зависимостта от промяната на валутния курс на потребителя, води до неравноправност на клаузите, създадени в ущърб на потребителя. Предоставена е парична сума, която е преизчислена от швейцарски франк към евро. Уговорено е, че тази парична сума подлежи на връщане, заедно със заплащане на определената в договора възнаградителна лихва. Връщането става на вноски съгласно определен погасителен план, които вноски включват част от главницата и част от лихвата. Определен е размерът на вноските в швейцарски франкове, като погасяването става в швейцарски франкове, като задължение на кредитополучателя е да осигури сумата в швейцарски франкове. Изменението на валутния курс между уговорената валута швейцарски франк и евро, води до невъзможност да се определи точния размер на задължението за връщане на заетата сума, към момента на сключване на договора за кредит. Тази определяемост е в ущърб на потребителя, защото същият следва да заплати неопределена, неизвестна стойност за възстановяване на заетата сума и дължимите лихви, по време на действие на договора. Налице е недобросъвестност на банката при сключване на договора и невъзможност на потребителя да влияе индивидуално върху клаузите. Наличието на обвързване на връщането на кредита с швейцарския франк, икономическите последици да се увеличи курса на швейцарския франк спрямо резервната валута евро, обуславят извод, че при индивидуално договаряне кредитополучателят не би се съгласил да сключи договор с посочените уговорки, тъй като не може да се предвиди за целия срок на договора как ще се извършва изменението на швейцарския франк към еврото и дали няма да има оскъпяване на задължението за връщане на взетата в заем сума, което следва да се понесе от кредитополучателя, без да е самостоятелно уговорено, което е дължимо заедно със заплащане на уговорената лихва.

По отношение на преценката за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор, за да направи такъв извод съдът следва да прецени дали клаузите, чиято неравноправност следва да се установи, съставляват основен предмет на договора, дали е налице съответствие на цената и възнаграждението от една страна и на доставените стоки от друга страна, съгласно изискванията на чл. 4, пар. 2 от Директивата. В случаите когато е сключен договор за кредит, съдържащ клауза за изразяване на предоставяната сума в чуждестранна валута и по силата, на която кредитът е трябвало да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, посочената клауза определя основна характеризираща този договор престация (решение по дело С-186/16 г. на СЕС). При наличие на договор за кредит, когато кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя посочена парична сума, а последният поема задължение да възстанови същата, поначало с лихви и в определен срок, на вноски съгласно график, следва да се приеме, че основните престации по този договор, са свързани с парична сума, която трябва да се определи в уговорените в договора за предоставяне и възстановяване валути. Фактът, че кредитът трябва да е погасен в определена валута се отнася до самото естество на задължението. Така в т. 56 и 57 от решение по дела С-776/19 – С-782/19.

Въззивният съд и с оглед нормата на чл. 430 от ТЗ е следвало да приеме, че клаузите на чл. 1, чл. 2, и чл. 6 от Договора, изразяват основния предмет на договора, тъй като с тях е уговорено предоставянето на определена парична сума и условията за връщането й, което отговаря на легалното определение за банков кредит.

В обобщение, приемайки че неравноправните клаузи от договора, могат да се премахнат и това няма да се отрази на съдържанието на договора, въззивният съд е постановил решението в пряко противоречие на чл. 4, пар. 1 от Директива 93/13. Не е отчетено, че посочените клаузи съставляват основния предмет на договора и когато са неравноправни и следва да останат неприложени, не може договорът да проведе правно действие. Така в случая клаузите относно породеното задължение за връщане на заетата сума на погасителни вноски, уговорени в швейцарски франкове, валута, която не е валута на страната и не е резервна валута, налагат логическия извод, че потребителят следва да се снабди с такава валута, като това може да доведе до изменение, в нарастване на задължението му поради изменение в курсовите разлики между швейцарския франк и еврото.

Засягането на уговорките на основния предмет на договора, предоставянето на сумата и породеното задължение за връщане, заедно с уговорена лихва, води до извод, че въззивният съд погрешно е приел, че може да се запазят клаузи от договора, които не са засегнати от неравноправни клаузи, както и че не е повлиян основният предмет на договора и може да се запази съществуването му.

В случая е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с чл. 143, т. 18 от ЗЗП (в редакцията ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г.), тълкувана във връзка с чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 г., предвиждаща, че неравноправни са изброените изрично в т. 1-17, чл. 143 клаузи и всички други подобни. Посочената норма на чл. 143, т. 18 от ЗЗП, в посочената редакция, следва да се тълкува с оглед чл. 3 и чл. 4 от Директива 93/13 и налага извод, че посочените клаузи, съставляващи основния предмет на договора, са неравноправни. С оглед предвиденото в националното законодателство, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, нищожни. Съдът като е постановил заместване на клаузите от договора и връщане на уговорена в швейцарски франкове сума за предоставяне в кредит в евро, на основание настъпване на падежа на всички вноски, в размер на швейцарския франк, изчислен към момента на усвояване на кредита е нарушил посочената норма. Приетото от въззивния съд, че може да се запазят съществените елементи от договора за кредит, като се отстрани неравноправност на клаузите, посочени от въззивния съд, изцяло се изменя съдържанието на основния предмет на договора, като се въвеждат елементи, по отношение на които страните не са постигнали съгласие. Този извод на въззивния съд е направен в противоречие с чл. 6 от Директива 93/13, така както е тълкувана в решение по дело С-80/21-82/21 г. и С-269/19 на СЕС. Съгласно трайната практика на СЕС, чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13, следва да се тълкуват, че при установяване неравноправност на клаузи от договор, сключен между потребител и доставчик, следва да се остави неприложена само тази клауза. От неприлагането й не следва да се засяга целия предмет на договора, същият следва да може да продължи да съществува, без неравноправната клауза. Съответно недопустима е национална правна норма, допускаща запълване на празноти в договора, в резултат от неприложение на неравноправна клауза, чрез национални разпоредби, които са от общ характер, а не диспозитивни, които да регулират именно посочените случаи. Освен това приложението на диспозитивните норми, следва да е само след установяване нищожността на договора, в резултат, на което може да се изложи на особено неблагоприятни последици потребителя. Не е допустима национална правна норма или съдебна практика на националния съд, разглеждащ спора с потребителя, съгласно която съдът чрез тълкуване да замести съдържанието на договора. Съдът не може да замества волята на страните, следва само да остави неприложена неравноправната клауза. Съдът не може да преразглежда клаузите, след като потребителят е бил надлежно информиран за това, че са неравноправни и ще останат неприложени, както и че договорът не може да се изпълнява без тях и е нищожен в неговата цялост. Съгласно разясненията в дело С-705/21 г. съдът не може да допълни или измени съдържанието на договора, защото няма да се постигнат целите, предвидени в чл. 7 от Директивата, да се възпират доставчиците, в частност кредитодателите, да използват неравноправни клаузи. За да може да се премахне само неравноправната клауза и договорът да може да продължи да има действие между страните, то клаузата трябва да не води до изменение или допълнение на съдържанието на договора и следва след премахване на клаузите с неравноправно съдържание да се запази основния предмет на договора. С оглед нищожността на клаузите, съставляващи основния предмет на договора, води до извод, че договорът е недействителен в неговата цялост. Обратният извод на въззивния съд включва недопустимо въвеждане на изменение в съдържанието в договора. Въззивният съд е нарушил посочените норми на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13 г. и е придал различно съдържание на договора, сключен между страните, определяйки, че породените задължения се дължат в швейцарски франкове по курса към усвояване на кредита, като валутата на усвояване е в евро.

Следователно е налице недействителност на договора в неговата цялост, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тълкувана съобразно тълкуването на чл. 3, чл. 4 и чл. 6 от Директива 93/13 г. При така установената недействителност, следва да се приеме, че договорът не е провел действие между страните и е нищожен .

На първо място относно тази недействителност следва да бъде уведомен потребителят и да заяви становище относно породените от това последици.

С оглед тълкуването на чл. 6 от Директива 93/13, посочено в решение по дело съдът не може да промени, измени неравноправните клаузи, като замести различно съдържание същите. Клаузите не могат да се премахнат и не могат да се заместят от диспозитивни разпоредби от националното право, дори и потребителят да е уведомен за недействителността. В случая се установява, че неравноправни са клаузите относно връщане на сумата, преизчислена към швейцарския франк, като в позитивното право съществува норма относно пораждащите се права и задължения на страните, но липсва диспозитивна норма, която може да се приложи спрямо породеното правоотношение и възникващото задължение за връщане на получената от кредитополучателя сума. Диспозитивната норма следва да е такава, която да урежда именно това задължение. Нормата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ, не представлява такава норма, която е годна да премахне възникналата неравноправност на договорната клауза, изразена в чл. 6, ал. 2 от Договора и да осъществи възпиращ ефект спрямо банката, да престане да предлага договори, включващи подобна клауза. Такава диспозитивна норма, следва на първо място да възстановява равновесието между страните, като не просто предвижда същността на договора за кредит, следва да е специална и да се отнася до отношения между потребител и доставчик. Нормата трябва да може да се приложи и към специфичните уговорки в договор за кредит, като се отчете, че страните единствено могат да изразят съгласие по отношение на заеманата сума, вида на валутата. В националното законодателство не съществува такава специална правна уредба относно кредитите в чуждестранна валута, различна от националната валута и от разчетната валута, евро. Освен това посочената възможност се свежда до състоянието, при което от обявяването на договора за недействителен в неговата цялост, за потребителя биха възникнали особено неблагоприятни последици, така че той би бил наказан. В този смисъл решения по дела С-38/17, С-260/18 г и С-6/22.

Този извод обуславя извод, че потребителят следва да заяви дали ще се ползва от неравноправните клаузи и ще запази действие на договора, предвид обстоятелството, че обявената недействителност в цялост, може да го изложи на особено неблагоприятни последици, а именно да дължи подлежащата на връщане сума изцяло и веднага, по силата на нормите, предвиждащи реституционен ефект на даденото по договора. В настоящия случай, се установява, че договорът между страните е бил сключен за срок от 15 години. Последният падеж на задължението е настъпил на 12.10.2022 г., в хода на производството пред въззивния съд. Въпреки това, с оглед извода, че договорът не може да проведе действие, без посочените клаузи, определящи основния му предмет и потребителят ще е изложен на неблагоприятните последици да дължи главницата, която не е погасил изцяло, ще следва да му се даде възможност да заяви становище по породените последици и евентуално да приеме неравноправните клаузи.

В случай, че не приеме установените за неравноправни клаузи, ще следва да се установи недействителността на договора в неговата цялост. Установената недействителност означава, че договорът между страните не провежда правно действие и следва да се възстанови правното и фактическото положение на страните по договора от преди сключване на същия. Ще е налице реституционен ефект на получените суми (решения на СЕС по дела С-154/15 г, С-307/15 и С-308/15, С-520/21 г. ). Банката ще има право да иска връщане на реално даденото по договора, отпуснатата в заем сума, така както е установено в процеса. Потребителят ще има право да иска връщане на тази сума, която надхвърля предоставената за ползване сума. В този смисъл следва да се спазят и разясненията в т. 97 от решение по дело С-19/20 г., като на потребителя се съобщят по обективен и изчерпателен начин правните последици, които би могло да има нищожността на договора в неговата цялост. В този случай, ако потребителят не е изразил становище за приемане на неравноправните клаузи, страните могат да се съгласят за приложима по тяхно съгласие норма от законодателството, с която да се заместят клаузите от договора. Едва след изразяване на становище на страните, респ. становище на потребителя желае ли да запази неравноправните клаузи, съдът ще може да се произнесе по дължимостта на сумите от потребителя, с оглед настъпилия реституционен ефект. Следва да се преценят неблагоприятните последици от изискуемостта на сумата в цялост и да се приложат всички мерки, които биха могли да защитят потребителя от това особено неблагоприятно положение (решение по дело С-269/19 и С-6/22, т. 61). За целта ще следва да се прецени каква сума е изплатена от кредитополучателя, за която следва да настъпи реституционен ефект, като се съобрази дали погасява възникващото въз основа на реституционен ефект задължение.

В хода на процеса е установено, че между страните са разменени уговорените престации, установено е усвояване на кредита в евро, получаването на сумата от 52 619 евро. С оглед прогласяване на недействителността на договора в неговата цялост, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, всяка от страните следва да върне всичко получено по договора. Установено е, че има извършено погасяване на произтичащите от договора задължения на главница и лихви, което следва да се остойности, като се вземе предвид, че на връщане ще подлежат сумите, които реално са получени, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от всяка от страните. Следва съдът да прецени какви суми са заплатени от потребителя като изрично премахне всяка разлика в стойността от закупуването на валута, която е създала по-голямо задължение за него и в полза на банката се отнесат тези суми, които реално са използвани от потребителя за погасяване на задължението му, което следва да се остойности с помощта на вещо лице. Заключението следва да съдържа данни, както за реално получената сума от потребителя, която вече е известна, така и данни какво е платил на банката изцяло, при каква стойност на швейцарския франк и каква е действителната сума, която потребителят е дал на банката, включително и от разликата във валутите на придобиване и погасяване (отчитане от банката). Това се налага, за да се заличат последиците от посочените неблагоприятни клаузи, съдържаща и печалба за банката, която не е предварително обявена към момента на сключване на договора. В този смисъл ще следва реално да се прецени действителната стойност, сумата, която потребителят е изразходвал, за да набави швейцарски франкове и да ги заплати по сметка на банката, като погасителна вноска на съответния падеж. Определянето на равностойността на изплатените суми от потребителя в швейцарски франкове, следва да става към всеки момент, към който е извършвано плащането, по съответния курс на швейцарския франк към евро в деня на плащането, по съответния курс, по който потребителят е закупил швейцарския франк.

След получаване на тези данни, потребителят ще следва да заяви дали иска да потвърди неравноправните клаузи и по този начин се запазят условията на договора, респ. страните могат да заявят какви диспозитивни норми или да изберат по общо съгласие норми от действащото законодателство, които да се прилагат между тях, като съдът следва да им даде възможност в рамките на невлошаване положението на потребителя, както с оглед лихвения процент, така и с оглед липса на новопоети задължения. След това информирано съгласие от потребителя, съдът ще следва да прецени дали е налице договор между страните или отношенията между тях следва да се разрешат на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Предвид направените изводи за недействителност на договора в неговата цялост, която може да не бъде приета от потребителя, не следва да се обсъждат доводите на касатора, свързани с разваляне на договора за банков кредит. Развалянето на договора е потестативна възможност на изправната страна да измени съществуващото правоотношение, докато при наличието на извод за недействителност на договора липсва такова валидно правоотношение, по отношение на което да се упражни това право. Значението на изявлението за разваляне на договора следва да се прецени при новото разглеждане на делото, с оглед изявлението дали между страните ще се запази договорно правоотношение или не.

След установяване на становището на страните, въззивният съд в зависимост от разрешаване на посочените правни въпроси ще следва да се произнесе по търсеното вземане от ищеца, независимо от основанието на дължимост на сумите (запазване на договора или начална липса на основание), което ще се установи между страните в процеса. Освен това съгласно трайната практика на СЕС, съдът следва да вземе всички общи и специални мерки, съществуващи в националното законодателство, като осигури потребителят да не се намира в по-лошо положение, отколкото е бил към момента на сключване на договора.

Настоящият съдебен състав намира, че въпреки необходимостта от нови данни, с помощта на вещо лице, относно дължимите от потребителя суми, то не следва да се влошава неговото положение, в качеството му на жалбоподател към момента на произнасянето на въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да вземе предвид пределите, определени от страните в процеса, т.е. да съобрази обстоятелството, че банката не е обжалвала решението на Апелативен съд – София по гр.д.1853/23 г., в частта, с която е отхвърлен иска й.

По отношение на направените разноски в настоящето производство, ще следва, на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК, въззивният съд при новото разглеждане на делото да се произнесе.

По изложените съображения ВКС

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 1387 ОТ 30.11.2023 г. по гр.д. 1835/23 г. по описа на Апелативен съд – София, 1 граждански състав И

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Апелативен съд – София, от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: