Придобиване по давност на неотнемана земеделска земя срещу общината

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50024

София, 11.07.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1761/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Т. Д., срещу решение № 237/24.02.2022 г. по в. гр. д. № 2099/2021 г. Варненският окръжен съд, гражданско отделение, V-ти състав, с което след отмяна на решение № 89/15.06.2021 г. по гр. д. № 919/2020 г. на Районния съд - Девня, са отхвърлени исковете на Д. Т. Д. срещу Община - Девня за признаване за установено правото на собственост на основание давностно владение на два недвижими имота в землището на [населено място], обл. В., в местността "Ф.", съставляващи ПИ с идентификатор ***по КККР с площ от 752 кв. м., трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - лозе; и ПИ с идентификатор ***по КККР с площ от 267 кв. м., трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - лозе.

Ответникът по касация и ответник по иска Община - Девня, счита касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищцата, по чиято касационна жалба е образувано производството, твърди, че претендираното право на собственост произхожда от наследствено правоприемство и придобивна давност с начало на владението от 1979 г., когато с частен писмен договор от 17.02.1979 г. нейният наследодател Т. С. З. и Л. Х. Л. закупили от Н. Г. Д. лозе с площ от 2 000 кв. м. в местността „К.“,[жк], което впоследствие купувачите поделили помежду си, като Т. З. получил 1 019 кв. м., а Л. Л. - 907 кв. м. Ищцата твърди, че ответната община оспорва правото ѝ чрез издадени актове за общинска собственост на имотите.

Ответната община е оспорила правата на ищцата с твърдението, че договорът от 17.02.1979 г. е съставен за целите на производството; оспорила е обстоятелството, че посочената като продавач Н. Д. е била собственик на имота; че към 1979 г. имотът е принадлежал на физически лица; че посочената в договора местност „К.“ била идентична с местността „Ф.“; сочи, че не били представени доказателства за делба и разпределение между купувачите по договора, както и че имот с идентификатор ***бил предоставен за ползване на наследодателя на ищцата съгласно отбелязано в разписни листове към плана от 1989 и 1996 г.; не били налице юридическа индивидуализация на земята като обособен обект към периода на твърдяното владение и елементите от фактическия състав на придобивната давност; твърди, че е собственик на спорните имоти на основание чл. 19, ал. 1 и чл. 25 ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е приел, че договорът от 1979 г. е оспорен от ответника и затова в тежест на ищцата е да установи фактите, от които черпи права, а доколкото се позовава на оригинерно придобивно основание и ответникът разполага с актове за частна общинска собственост № 2891/18.08.2020 г. и № 2893/18.08.2020 г., имащи констативен характер съобразно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. Така, в случая в тежест на ищцата е на първо място да докаже своите права и на следващо - да опровергае тези на ответната община.

Въззивният съд е приел, че по делото не е установено ПИ с идентификатор ***да е идентичен с част от имота по договора от 1979 г., а дори да се приеме такава идентичност, то този имот, както и ПИ с идентификатор ***, за който според вещото лице може да се направи заключение за идентичност, попадат в приложното поле на ЗСПЗЗ и не са изключени от приложението на чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. По отношение на тях не са били заявени реституционни права в указания в закона срок и затова са били записани като остатъчен общински фонд, с което ответната страна е установила наличието на изискуемите в хипотезата на чл. 19 ЗСПЗЗ предпоставки за придобиване на земеделската земя поради изтекла в полза на общината 10-годишна давност за времето от 1992 г. до 2002 г. Затова по силата на ЗОбС земята е станала частна общинска собственост, поради което ответната община се легитимира като собственик на спорните имоти на законово основание. Но дори да се счете, че процесните земи не попадат в приложното поле на ЗСПЗЗ и няма законови пречки да бъдат обект на придобивна давност, то не е установено по убедителен и категоричен начин твърдяното давностно владение от 1979 г. до днес, тъй като свидетелските показания на ищцата са по-убедителни за времето до 1990 г., за който период обаче е налице законова забрана за приложението на този придобивен способ с оглед императивните разпоредби на ЗСГ /отм./; за времето от 1990 до смъртта на наследодателя на ищцата през 1995 г. не се установява по убедителен и безпротиворечив начин владението да е било отблъснато от действителния собственик Н. Д., посочена за такава в частния писмен договор, от който ищцата черпи правата си, а за времето след 1995 г. липсват категорични данни владението да е продължило в лицето на самата ищца; липсва наведено своевременно твърдение за присъединяване владението на съпругата на наследодателя и майка на ищцата към владението на ищцата или за съвместно владение на двете, а тъй като и двете са отсъствали от страната за доста продължителен период от време, то може да се направи извод и за прекъсване на давностния срок за повече от 6 месеца, а след 2010 г. - дори за изоставяне на владението; постройката очевидно е била изградена при неспазване строителни правила и норми и не е узаконена по реда на пар. 2, ал. 1, т. 2 от ПР на ЗТСУ /ДВ, бр. 102/1997 г./, предпоставящ застрояването да е извършено върху земя, която собствениците обработват, което от своя страна би могло да бъде индиция, че процесният имот е имал характер на частна собственост.

С определение № 50490/25.11.2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: частен земеделски имот, за който няма данни да е отнеман юридически или фактически, може ли да бъде придобит по давност от физическо лице, установило владението въз основа на частен писмен договор за покупко-продажба, и за него приложима ли е забраната по чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.

Отговорът на този въпрос налага изясняване на статута на спорните по делото имоти и дали същите са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

Съгласно чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Трайната съдебна практика по приложението на тази норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост по отношение на определена категория имоти, а именно земеделските земи.

Не всички земеделски земи обаче подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван - например съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ /отм./, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Затова от гледна точка на реституционното законодателство не може да се обоснове отнемане от държавата и съответно - основание за включване на имота в приложното поле на ЗСПЗЗ. По отношение на такъв имот не се прилага нито разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, заличаваща изтеклия до 22.11.1997 г. давностен срок за имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, нито разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, предвиждаща, че общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, а след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост.

При разпореждане от собственика на такава земя с частен писмен договор в полза на физическо лице правният резултат, който страните по договора са целели - придобиване от купувача на правото на собственост, не е бил постигнат предвид извършване на разпореждането в ненадлежна форма. Правните последици на упражняваното от купувача владение не са могли да настъпят обаче не поради забраната на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на държавна, а в последствие - и на общинска собственост, съответно на публична държавна или общинска собственост, а поради ограничителния режим за разпореждане, както и за придобиване по давност, на недвижими имоти от вида на спорните по настоящото дело, въведен със със ЗСГ от 1973 г. /отм./ - чл. 29, ал. 1, т. 4 вр. чл. 15 ЗСГ /отм./. С отмяната на глави първа и втора на ЗСГ през 1990 г. /ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г./ отпада забраната за разпореждане с такива имоти, а с това става възможно и придобиването им по давност.

В посочения смисъл е формирана трайна съдебна практика с множество решения на състави на ВКС: решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на II-ро г. о., решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на I-во г. о., решение № 488/19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на I-во г. о., решение № 88/17.07.2015 г. по гр. д. № 6225/2014 г. на I-во г. о., решение № 109/25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 380/04.08.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г. на I-во г. о., решение № 341/04.08.2010 г. по гр. д. № 4723/2008 г., двете на I-во г. о., решениие № 427/21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на II-ро г. о., решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на I-во г. о., решение № 197/10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., на I-во г. о., решение № 1124/17.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4568/2007 г., на ВКС, I-во г. о., и др.

С оглед отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение, с което предявените искове са отхвърлени, е неправилно.

В практиката на ВКС се приема, че при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилото на чл. 127 ГПК /отм./, респ. чл. 154 ГПК /Обн. ДВ, бр. 59/2007 г./, тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца. Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост по причина, че имотът попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че същият е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост /решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І-во г. о./.

Съобразно с тази съдебна практика в тежест на ищцата в случая е да установи по пътя на пълното и главно доказване осъществяването на всички елементи на придобивната давност, но не и липсата на пречки за настъпването на вещноправните последици на този придобивен способ.

По делото е установено, че наследодателят на ищцата Т. С. З. е закупил, заедно с Л. Х. Л., от Н. Г. Д. лозе с площ от 2 000 кв. м. в местността „К.“,[жк]на [населено място].

Т. З. е починал на 17.09.1995 г., съпругата му С. С. З. е починала на 25.07.2020 г., синът им С. Т. З. е починал на 24.02.2008 г. и единствен наследник по закон понастоящем е ищцата.

От показанията на разпитаните по делото свидетели М. Г. Л. - съпруга на купувача по договора от 1979 г. Л. Л., и И. И. Б., който през 1989 г. закупил лозе в м. „Ф.“, известна според свидетеля и с други стари имена, е установено, че около 10 години след закупуването имотът бил разделен на две части - по 1 декар за всеки от купувачите, като имотът на Л. е между двете части на имота на Т. - едната с площ от около 250-300 кв. м., а другата - около 750 кв. м., и в нея била изградена постройка от около 30 кв. м. с две стаи и коридор. Единият имот бил лозе, а в другия имало лозе и овощни дръвчета. Имотите били обработвани от Т. и С., както и от техните деца. Св. Б. е виждал ищцата да идва на мястото около 2015 и през 2019 г. Посочил е, че от около две години местата не са обработвани /малкият имот - от по-дълго време, и не бил поддържан/, а след 2015 г. лозята в двете места били подрязвани и за тях се грижел човек от П.. Св. П. Д. М. е установил, че познава родителите на ищцата, които имали имот в м. „Ф.“, имотът бил ограден; познава ищцата и нейния брат С., който се събирал с компания в постройката; ищцата и майка й живеели в Гърция от около 10 години, ищцата си идвала за кратко в страната, напоследък живеела в П..

Показанията на свидетелите, които имат преки и постоянни наблюдения през продължителен период от време, са обективни и безпристрастно дадени в резултат на непосредствени впечатления, вътрешно непротиворечиви са и са във връзка едни с други; наличието на постройка в един от имотите - този с идентификатор ***, се потвърждава и от заключенията на техническите експертизи, които установяват и отразяването на постройката в кадастралните планове от 1989 и 1996 г., в които посоченият имот е записан на името на Т. З.; по отношение на другия имот липсват данни за лице.

Неправилно въззивният съд е отказал да даде вяра на показанията на св. М. Л. като необективни и целящи подпомагането на ищцовата страна, тъй като свидетелката е водила дело срещу община Девня, по което е постановено решение в нейна полза /с решение № 43/12.03.2013 г. по гр. д. № 1048/2012 г. на Районния съд - Девня е признато за установено, че свидетелката, както и Х. Л. Х. и М. Л. П., са собственици на лозе в м. „Ф.“, съставляващо ПИ с идентификатор ***по КККР с площ от 907 кв. м., на основание придобивна давност с начало на владението от 1979 г., чрез присъединяване владението на праводателя им Л. Х. Л. - купувач заедно с Т. С. З. по частен писмен договор от 1979 г./. Съдебната практика по приложението на чл. 172 ГПК приема, че заинтересовани са тези лица, които имат облага от решаване на делото в полза на страната, която ги е посочила за свидетел, като облагата следва да е непосредствена /решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ІІ-ро т. о.; решение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. В настоящия случай св. Л., чиито права са признати въз основа на същия договор, от който и ищцата черпи права, не би имала каквато и да е облага от решаване на делото в полза на ищцата, поради което не е заинтересована от изхода на делото и няма основание показанията й да не бъдат взети предвид при решаване на делото.

По делото липсват доказателства процесните имоти да са били включвани в ТКЗС, да са били отнети или одържавени. В този смисъл е заключението на вещото лице Д. Д., което е посочило и това, че граничещи с имотите са лозя, а до тях - горски фонд, като в близост няма нива, за да се обособи блок на ТКЗС. Вещото лице Р. П. също не е открило писмени доказателства за включване на имотите в блок на ТКЗС, за отнемане или одържавяване в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ; имотите са попадали в зона за земеделско ползване, предоставена на физически лица поради невъзможност за машинна обработка в блок на ТКЗС; в допълнителното заключение, прието във въззивното производство, и при изслушването, вещото лице е посочило, че имотите не попадат в територия по пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, а в територия по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Доказателства, които да опровергават така изнесените данни от вещите лица, по делото не са представени.

Вещото лице Р. П. е установило, че съгласно картата на възстановената собственост на землището на [населено място] м. „Ф.“ е съседна на м. „К.“ и поради това може да се счете, че имотът, описан в договора за покупко-продажба на лозе от 17.02.1979 г. в [населено място],[жк], м. „К.“, попада в местност с ново название „Ф.“. Във въззивното производство вещото лице е изяснило, че имотите били в м. „К.“ до момента, в който се появило наименованието „Ф.“ през 60-те години, когато общината разрешила изграждането на хижа и се развила горска ферма за развъждане на фазани. При съпоставка на данните за лица, съседите по кадастралните планове и съседите, описани в договора от 1979 г., може да се приеме, че ПИ с идентификатор ***е част от имота по договора от 1979 г.; ПИ с идентификатор ***не може да се идентифицира като част от имота по същия договор.

При тези данни неправилен е изводът на въззивния съд, че не е установена идентичност между спорните имоти и имота по частния писмен договор. Разгледани в съвкупност и при приложение на съдебната практика за начина, по който може да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация /решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, I-во г. о./, данните в заключението на вещото лице, което сочи идентичност на местностите, и свидетелските показания, които установяват идентичност на имотите, обосновават извод за идентичност на процесните имоти със закупения.

От показанията на разпитаните по делото свидетели, преценени във връзка с данните, съдържащи се в писмените доказателства и в заключенията на вещите лица, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., приема, че от 1979 г. купувачът по договора, а в последствие и неговите наследници, са владели имота непрекъснато и без някой да оспорва правата им. При приложение разпоредбата на чл. 69 ЗС и липсата на доказателства, които да опровергават установената в нея презумпция, следва да се приеме, че ищцата /а преди това нейните наследодатели/ е държала имотите като свои и след изтичане на 10-годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е придобила същите по давност. Липсата на доказателства Н. Д. - продавач по договора, да е била собственица на имота към 1979 г., както и да е била вписана като такава в някой от наличните планове и карти, са обстоятелства, ирелевантни за поддържания от ищцата придобивен способ, който не е основан на праводаване, а е първичен, а тезата на ответника, че договорът е съставен за нуждите на процеса, се опровергава от показанията на св. М. Л., която е потвърдила закупуването на имота през 1979 г. Обстоятелствата, че към този момент имотът се е ползвал от физическо лице, което е предало владението на купувачите на датата на сключване на договора, налага извода, че имотът не е бил безстопанствен и изключва приложението на чл. 6, предл. 2-ро ЗС /редакция съгласно публикацията в Изв., бр. 92/1951 г./, според която държавни стават имотите, които нямат друг собственик. Възражението на ответника, че не е налице юридическа индивидуализация на земята като обособен обект към претендирания период на владение, поради което не може да бъде обект на придобивна давност, е поставено в контекста на твърдението, че се касае за земеделска земя, началният момент на давността по отношение на която се свързва с възстановянето на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Доколкото в случая имотът не попада под разпоредбите на посочения закон, възражението е неоснователно. Ирелевантно е обстоятелството, че ищцата е отсъствала от страната през определени периоди от време, както е посочила в обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК /през 2019 г. за 11 месеца/, тъй като, както приема трайната съдебна практика, постоянното владение не изисква непременно фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. във всеки момент във времето; достатъчни са и периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, които явно и категорично да препятстват възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота или да имат за последица отстраняване на владелеца от имота за повече от шест месеца /чл. 81 ЗС/, а оттам - и прекъсване на започналата да тече в полза на владелеца придобивна давност /решение № 6/22.01.2010г. по гр. д. № 2760/2008г. на ВКС, І-во г. о., решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. Данни за такива действия от страна на ответника или на трето за спора лице, които да са довели до отстраняване на ищцата от имота, по делото липсват. Липсват и доказателства, които да оборват установената в чл. 83 ЗС презумция, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. При така установеното владение с постоянен характер не съществува пречка ищцата да присъедини на основание чл. 82 ЗС към своето владение и владението на наследодателя си Т. З., без при това да е необходимо да се позовава на присъединяване на владението на своята майка и съпруга на наследодателя С. З., доколкото владението е част от наследственото имущество и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, а в случая няма данни и твърдения ищцата да се е отказала от наследството на майка си.

Имотите не са отнемани фактически или юридически и по отношение на тях не се прилагат разпоредбите на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ и чл. 19 ЗСПЗЗ. Неприложима е и разпоредбата на чл. 25, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ, доколкото не са налице и двете хипотези - земеделската земя да не принадлежи на граждани /ал. 1/, и няма твърдения и данни имотите да са били притежавани от общината и да са й отнети безвъзмездно /ал. 2/, при което записването им в картата на възстановената собственост и в кадастралната карта /въз основа на решение на поземлената комисия по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване право на собственост в стари реални граници/ на името на общината е без наличие на законово основание и не може да я легитимира за собственик.

С оглед на гореизложеното следва да се приеме, въпросът за статута на процесните имоти и съответно за възможността тези имоти да бъдат придобити по давност е разрешен неправилно, поради което в нарушение на чл. 79, ал. 1 ЗС въззивният съд е приел, че предявените искове са неоснователни. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено друго решение за уважаване на предявените установителни искове за собственост, придобита по давност, с начало на владението, считано от отмяната на глави първа и втора ЗСГ /ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г./.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищцата следва да се присъдят разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 301 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 237/24.02.2022 г. по в. гр. д. № 2099/2021 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, V-ти състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Девня, че Д. Т. Д. е собственица на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС с начало на владението, считано от отмяната на глави първа и втора ЗСГ /ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г./, на следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], обл. В.: поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта и кадастралните регистри от 2008 г., в местността “Ф.“, с площ от 752 кв. м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: лозе, номер по предходен план ***, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***; и поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта и кадастралните регистри от 2008 г., в местността “Ф.“, с площ от 267 кв. м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: лозе, номер по предходен план няма, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***.

ОСЪЖДА Община Девня, ЕИК 000093645, да заплати на Д. Т. Д. разноски по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 301 /две хиляди триста и един лв./ лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: