Недопустимост на решение, постановено по непредявена хипотеза на неоснователно обогатяване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 199/20 г.

София, 26.01.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

При участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4056 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по касационната жалба на адвокат Св.В. като процесуален представител на М. Г. И. от [населено място] слещу въззивното решение на ОС Варна от 20.05.2019г. по гр.д. № 2559/2018г. Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на решението, за допуснати процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност. Иска се обезсилване на въззивното решение в частта по предявените в условията на евентуалност иск по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД и иск по чл.86 ЗЗД, както и в частта за разноски, и производството да се прекрати или делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, евентуално се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове изцзяло или частично. Претендират се и разноски.

Ответникът по жалбата И. Д. Д. от [населено място] е изложил съображения за нейната неоснователност. Заявява искане за присъждане на разноски.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 344/12.05.2020г. за преценка относно допустимостта му.

За да се произнесе, ВКС взе предвид:

С атакуваното решение ВОС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил изцяло решението на ВРС № 3509 от 25.VІІ.2018г. /погрешно вписана дата 25.09.2018г./ по гр.д. № 16520/2016г., с което е отхвърлен предявеният от И. Д. срещу М. И. иск на основание чл.240 ЗЗД за присъждане на 15650лв. – невърната главница по договор за заем от 30.ІХ.2013г., оформен с плащане чрез платежно нареждане от същия ден от ищеца в полза на ответницата, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, частично е уважен предявения при условията на евентуалност иск, като М. И. е осъдена да заплати на И. Д. 6106.80лв. – останали невърнати от платените на 30.ІХ.2013г. чрез преводно нареждане от ищеца на ответницата 15650лв., подлежащи на връщане поради отпадане към деня на исковата молба на основанието за плащането и задържането им, т.е. соченото от ответницата в отговора на исковата молба договорно неформално правоотношение от м.септември 2013г. между нея, партньора й, сестра й Н. Д. и ищеца за съвместно закупуване на недвижим имот, от което лицата се отказали окончателно преди образуване на делото, ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска, и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния размер 15650лв. на основание чл.55 ал.1, чл.75 ЗЗД и чл.235 ал.3 ГПК. С решението в тежест на И. са присъдени 1783.07лв. разноски, в т.ч. 1390лв. – направени пред въззивната инстанция и още 393.07лв. – дължими за адвокатско възнаграждение пред ВРС, както и е оставена без уважение частната жалба на И. срещу първоинстанционното определение от 10.Х.2018г., с което е отхвърлена молбата й за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

По претенцията по чл.55 ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че тя е допустима - заявена е в първото съдебно заседание чрез добавяне при условията на чл.214 ГПК на ново основание при запазен петитум. Твърденията на ищеца, че не е налице соченото от ответницата в отговора й основание, поради което сумата като дадена без основание подлежи на връщане, както и че ако се установи, че е било налице даване на сумата на твърдяното в отговора основание, сумата отново подлежи на връщане поради отпадането му, не представлява изменение на фактическите твърдения по исковата молба. Изложението в допълнително предявения иск представлява процесуалната защита на ищеца срещу наведените от ответницата твърдения, изчерпана не само посредством възражение, но и чрез предявен в евентуалност иск. С оглед на това и предвид т.2В от ТР № 4/2016г. на ОСГТК изменението на иска чрез добавяне на ново евентуално основание е допустимо. Като допустимо е прието и решението в частта за присъдената законна лихва – добавянето на ново основание не променя заявения петитум /което не би било и допустимо по реда на чл.214 ГПК/, а той включва и законна лихва.

Прието е, че по евентуално предявената претенция в тежест на ищеца е да установи единствено даването на сумата, а на ответницата – да установи твърденията си за основанието за получаването - за сключване на договор за поръчка. В тази връзка съдът е подложил на преценка, включително и съобразно чл.172 ГПК, показанията на разпитаните по делото свидетели, като е изложил съображенията си защо кредитира едни и не кредитира други. Направил е извод, че писмените и гласни доказателства не установяват твърдението на ответницата даването на процесната сума да е в изпълнение на сключен между страните договор за поръчка, по силата на който тя е следвало да намери и закупи в полза на Д. /ищецът и бившата му съпруга/ и в нейна полза общ недвижим имот. Безспорно е даването на сумата от ищеца, преведена по лична сметка на ответницата. Не е установено основанието за даването, поради което сумата подлежи на връщане като дадена без основание . Съобразено е и частичното погасяване от ответницата на дълга й чрез неколкократни преводи на суми /общо 9543.20лв./ по лична сметка на ищеца.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът И.Д. сочи, че ответницата, която е сестра на бившата му съпруга, бракът с която е прекратен с влязло в сила на 27.05.2016г. решение, искала да си закупи жилище чрез жилищен кредит, какъвто банка приела да отпусне при самостоятелно участие 17-18000лв. Тъй като ответницата не разполагала с такива средства, помолила ищеца да й заеме 15650лв., договор за което бил сключен между двамата устно през август 2013г. Затова той изтеглил от същата банка потребителски кредит 18000лв. на 30.09.2013г. и още същия ден наредил превод от тях на сумата 15650лв. по сметката на ответницата в същата банка. Двамата имали уговорка за връщане на сумата до една година след предоставянето й. Тази сума ответницата използвала за получаване на ипотечен кредит за закупуване на жилище. Тъй като в уговорения срок, а и след напомняния до средата на 2016г. ответницата не върнала дадения й заем, е заявено искане за осъждане на Г. да заплати на ищеца 16320.81лв., представляващи заем, ведно със законната лихва от 01.07.2016г. В две уточняващи молби във връзка с дадени му от съда указания ищецът сочи, че претенцията му е за главница 15650лв. и 670.81лв. мораторна лихва от датата на отправената към ответницата покана 26.08.2016г. до подаването на исковата молба. Във връзка с отговора на исковата молба преди първото по делото съдебно заседание ищецът е депозирал молба, в която сочи твърдението на ответницата за наличието на други правоотношения по договор от 30.09.2013г. – датата на превода по сметката й, какъвто тя не конкретизирала и не представяла, но твърди, че договорът не се е осъществил и основанието за превода е отпаднал, като с оглед на това предявява в условията на евентуалност претенция за присъждане на 15650лв. като получени без основание или на отпаднало основание, ведно с лихвите от датата на завеждането на делото. В случай на недопустимост на така предявения иск е заявена промяна на основанието на иска по чл.240 ЗЗД на такъв по чл.55 ал.1 ЗЗД. В първото по делото съдебно заседание във връзка с указанието на съда за прецизиране на искането - без или на отпаднало основание - процесуалният представител на ищеца е заявил, че с оглед отговора, в който се твърдят някакви правоотношения, които очевидно не са се случили, а дори и да е имало такова основание за превода, към момента на подаване на исковата молба то е отпаднало, поради което поддържа иска на договорно основание, евентуално претендира сумата на отпаднало основание. Първоинстанционният съд е приел, че са налице предвидените в чл.214 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на исканото изменение чрез добавяне на ново основание за присъждане на процесната сума на отпаднало основание, а именно соченото в отговора на ответницата договорно неформално правоотношение между нея и съпруга й, сестра й Н. Д. и ищеца относно съвместно закупуване на недвижим имот, и е включил и тази претенция в доклада. Първоинстанционният съд се е произнесъл по този иск, след като е отхвърлил иска по чл.240 ЗЗД, приемайки за доказано чрез признанието на ответницата и показанията на свидетелите наличие на правоотношение по договор за поръчка за закупуване на имот, че то е преустановено още през 2014-2015г. и че точно поради това ответницата е пожелала да върне сумата, но по равно на ищеца и бившата му съпруга. Въззивният съд, произнасяйки се по въззивните жалби и на двете страни, е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че не се установява от събраните доказателства между страните да е възникнало твърдяното от ответницата правоотношение по договор за поръчка, по силата на който тя е следвало да намери и закупи в полза на Д. и в нейна полза недвижим имот, в изпълнение на който е даването на сумата, и че безспорно се установява даването на сумата от Д., доколкото е преведена от негова лична сметка. Но тъй като не се установява основанието за даването на сумата, тя подлежи на връщане като дадена без основание.

Видно е при това положение, че въззивният съд се е произнесъл по претенция по чл.55 ал.1 пр.първо, каквато не е била поддържана от ищеца, не е включена в доклада на първоинстанционния съд като предмет на делото и по нея не са събирани доказателства, като не се е произнесъл по предявената при условията на евентуалност претенция по чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД. Нарушавайки по този начин диспозитивното начало в гражданския процес, постановеното от въззивния съд решение в обжалваната му част по евентуалния иск е недопустимо, поради което и на основание чл.270 ал.3 изр.трето във вр. с чл.293 ал.4 ГПК то следва да бъде обезсилено и делото да се върне на въззивния съд за произнасяне от друг негов състав по този иск. В тази връзка съдът следва да се произнесе и по оплакванията на касаторката, наведени във въззивната и касационната й жалби, по приложението на чл.131 ГПК /за недаден на ответницата срок за отговор по евентуално предявената претенция/ и че евентуалният иск е предявен, въпреки оспорването от ищеца на твърдяното в отговора сключване на договор за поръчка. С оглед този извод и обусловеността на дължимите разноски от изхода на спора по делото въззивното решение в частите му относно разноските следва да бъде отменено.

На основание чл.294 ал.2 ГПК при новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по претендираните за настоящата инстанция разноски.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 621/20.05.2019г. по в.гр.д № 2559/2018г. в потвърдителната му част относно предявения при условията на евентуалност иск.

ОТМЕНЯВА решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 621/20.05.2019г. по в.гр.д № 2559/2018г. в частите му относно разноските.

ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав на предявения при условията на евентуалност иск.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: