Течене на погасителна давност по стари изпълнителни дела

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за оспорване на вземането * изпълнително производство * прекъсване на давност

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50021

гр. София,20.01.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

АННА БАЕВА

при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 447 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Допуснато е касационно обжалване на решение № 341 от 22.11.2019г. по в.т.д. № 459 / 2019г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 56, постановено по иск по чл. 439 ГПК на 03.05.2019г. по т.д. № 261 / 2018г. на Окръжен съд - Пазарджик, както и решение № 69 от 27.05.2019г., постановено по реда на чл.247, ал.1 ГПК, с които е уважен предявеният от М. Д. К. отрицателен установителен иск срещу „Общинска банка” АД за несъществуване на вземане в размер на 29 172,97 лева, представляващо главница по договор за банков кредит № 695 от 17.07.2009г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, както и за законна лихва върху главницата.

В жалбата на „Общинска банка” АД е изложено становище за незаконосъобразност на въззивното решение. Касаторът поддържа оплакването, че съдът неправилно е приложил Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, вместо ППВС № 3 от 18.11.1980г. на ВС, по изпълнително дело, образувано преди тълкувателното решение, поради което иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска. Излагат се твърдения, че: договорът за банков кредит е сключен на 17.07.2009г.; на 11.03.2011г. е издадена заповед за изпълнение (срещу която не е подадено в срок възражение, след връчване на поканата за доброволно изпълнение на 05.04.2011г.); въз основа на издадения във връзка със заповедта изпълнителен лист е образувано на 21.03.2011г. изпълнително дело, по което на 02.04.2012г. е подадена молба за насрочване на публична продан, на 29.12.2012г. е издадено постановление за възлагане на недвижим имот, а на 25.01.2013г. е осъществено последното постъпление на сума въз основа на наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. С оглед горните обстоятелства, се поддържа, че дори да е настъпила перемция и изпълнителното дело да е прекратено на това основание с изтичането на 2-годишен срок от последното изпълнително действие, то от прекратяването на изпълнителното дело на това основание до завеждането на исковата молба на 04.09.2018г. не е изтекъл новият 5-годишния давностен срок за вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, считано от прекратяване на изпълнителното дело. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, М. Д. К., в писмен отговор излага доводи за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на направените разноски за адвокатски хонорар в размер на 1405 лева за настоящата инстанция.

Касационният контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „От кой момент се счита за отменено действието на Постановление № 3 от 18.11.1980г. на ВС, съответно – от кой момент поражда действие даденото разрешение с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г., постановено по тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед разпоредбата на чл.116, б. „в” ЗЗД, и прилага ли се възприетото тълкуване в Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“,

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

С предявения иск по чл.439, ал.1 ГПК се оспорва вземането по изпълнително дело № 20115220402102/21.03.2011г. по описа на ДСИ при Районен съд – Пазарджик, образувано от взискателя „Общинска банка” АД срещу М. К. – длъжник, въз основа на издаден изпълнителен лист от 11.03.2011г. за сумата 17 901,51 евро, въз основа на заповед № 687 от 11.03.2011г. за незабавно изпълнение на парично задължение по договор за банков кредит № 695 от 17.07.2009г., като погасено по давност.

За да потвърди уважаването на отрицателния установителен иск, въззивният съд е приел, че обжалваното решение е постановено при действието на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС в т.10 от диспозитива на което ППВС №3/1980г. на ВС е обявено за изгубило силата си, поради което приложими са разрешенията, дадени в тълкувателното решение, независимо че изпълнителното дело е образувано на 21.03.2011г. /въз основа на изпълнителен лист от 11.03.2011г./ преди тълкувателното решение. В мотивната част на обжалвания акт апелативният състав е изложил съображения, че съгласно т.10 от цитираното тълкувателно решение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, то нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Въз основа на изложеното и след като е съобразил, че по изпълнителното дело по искане на взискателя са предприети редица изпълнителни действия, последното от които е с постановление от 29.09.2012г. за възлагане на недвижимия имот, който имот е ипотекиран в полза на банката за обезпечение на предоставения банков кредит, съдът е приел, че петгодишната погасителна давност е изтекла към 29.09.2017г. Съответно съдът е заключил, че спорното вземане вече е било погасено към момента на предявяване на исковата молба - 04.09.2018г. Решаващият състав е пояснил, че издаденото на 18.01.2017г. постановление за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК е ирелевантно при отчитане на давностния срок, тъй като давността започва да тече от датата, на която взискателят е предприел последното валидно изпълнително действие, а не от прекратяване на изпълнителното производство.

По поставения правен въпрос:

Съгласно Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС, с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС изрично ППВС № 3/1980 г. е обявено за загубило сила, следователно до този момент то не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/ 1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила. Прилагането на новото тълкуване автоматично по отношение на факти, осъществили се при действието на старото задължително тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. С оглед изложеното, с Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС, е дадено задължително тълкуване, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980г.

С Тълкувателно решение № 2/04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. Пояснено е, че перемпцията и давността са два различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал.1, т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433, ал.1, т.8 ГПК се изразява в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител.

По касационната жалба:

В противоречие със задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че преди постановяване на т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС същото намира приложение относно течението на погасителната давност. В случая изпълнителното дело е образувано на 21.03.2011г. /въз основа на изпълнителен лист от 11.03.2011г./ преди приемане на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което до 26.06.2015г. намират приложение дадените разрешение с ППВС № 3/80г., според които по време на висящността на образувано изпълнително производство погасителната давност не тече, като с прекратяването му започва да тече нова такава. С оглед на това от образуване на изпълнителното дело на 21.03.2011г. до перемирането му на 29.09.2014г. (при прието от съда последно по време изпълнително действие на 29.09.2012г.) давност не тече, след която дата започва да тече нова погасителна 5-годишна давност, която не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба – 04.05.2018г. Предвид изложеното, въззивното решение е неправилно , поради което следва да се отмени изцяло, като искът се отхвърли като неоснователен.

Предвид изхода на спора, на основание чл.78 ГПК, на касатора следва да се присъдят разноски за трите инстанции в размер общо на 3213,95 лева.

Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 341 от 22.11.2019г. по в.т.д. № 459 / 2019г. на Апелативен съд – Пловдив и потвърденото с него решение № 56, постановено по иск по чл. 439 ГПК на 03.05.2019г. по т. д. № 261 / 2018г. на Окръжен съд - Пазарджик, поправено с решение № 69 от 27.05.2019г., постановено по реда на чл.247, ал.1 ГПК, като ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. Д. К., ЕГН [ЕГН], отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК срещу „Общинска банка” АД, ЕИК[ЕИК], за несъществуване на вземане в размер на 29 172,97 лева, представляващо главница по договор за банков кредит № 695 от 17.07.2009г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, както и за законна лихва върху главницата.

ОСЪЖДА М. Д. К., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Общинска банка” АД, ЕИК[ЕИК], разноски за трите съдебни инстанции в размер на 3213,93 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.