Срокът на давност спира до връчване на решението на застрахователя

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * обезщетение за неимуществени вреди * погасителна давност

2

РЕШЕНИЕ

№ 12/19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 424 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Н. В. Грин срещу решение № 283/31.10.2024 г. , постановено по в. т. д. № 337/2024 г. по описа на Апелативен съд-В., 3 с-в, с което изцяло е отменено решение № 122/15.03.2022 г., постановено по т. д. № 791/2022г. на Окръжен съд-Варна, вследствие на което е отхвърлен предявеният от Н. В. Грин срещу „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 40000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди - изживени болки и страдания от причинените ѝ травматични увреждания при настъпило на 13.08.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 19.10.2022 г. до окончателното му заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано. Макар и от събраните по делото доказателства да се установява, че застрахователната претенция по смисъла на чл. 380, ал. 1 КЗ е адресирана до застрахователя на 19.10.2022 г. (писмото било входирано на 28.10.2022 г.), от който момент съобразно чл. 378, ал. 9 КЗ погасителната давност на предявеното парично вземане - за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение, е спряла да тече до момента на получаването на произнасянето на застрахователя (по делото не било доказано, че преди предявяване на исковата молба ищцата е получила уведомлението на застрахователя за произнасянето му по застрахователната претенция), в противоречие с правилата на логическото мислене апелативният съд е обосновал фактическия извод, че това уведомление е получено от пострадалата на 18.11.2022 г., от който момент спряната погасителна давност е започнала отново да тече и е изтекла към момента на подаване на исковата молба – 05.12.2022 г. Счита, че въззивният съд неправилно е приел, че ищцата е получила уведомлението за произнасяне на ответника по предявената застрахователна претенция на 18.11.2022 г., тъй като при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е достигнал до правното съждение, че тази дата не била оспорена от ищцата в нито един момент в първоинстанционното производство.

В подадения писмен отговор на касационната жалба ответникът оспорва нейната основателност, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което е достигнал до правилни фактически и правни изводи, а именно предявеното притезателно парично право, представляващо застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие настъпването на процесното застрахователно събитие, е погасено чрез изтичане на общата (5-годишната) давност. Не е релевирал правен довод за необоснованост на въззивното решение в частта, в която е прието, че при настъпване на застрахователното събитие чрез своето поведение (неизползване на предпазен колан) ищцата не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е съобразил, че между страните в настоящото съдебно производство не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че е настъпило твърдяното от ищцата застрахователно събитие и участието ѝ в него, както и че осъщественият застрахователен риск е покрит чрез действителен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обезпечаващ деликтната отговорност на виновния водач на МПС. Ищцата е пострадала като пътник в микробус при произшествие на 13.08.2017 г., като след него е била транспортирана в МБАЛ „Св. А.-В.“ АД, където ѝ е била поставена диагноза „Счупване на лява ключица (фрактура на лява клавикула). На 21.08.2017 г. била приета във Федерална биомедицинска агенция, травматологично отделение в Русия с диагноза „Закрито раздробено счупване на една трета от лява ключица с размествания“, като на 22.08.2017 г. била оперирана с наместване на фрактурата, съединяване с пластина и винтове. Била изписана на 01.09.2017 г., като ползвала отпуск поради болест от 21.08.2017 г. до 11.10.2017 г. На 04.10.2017 г. била насочена към физиотерапия поради констатация за зарастване на фрактурата. Според заключението на приетата по делото СМЕ в резултат от травмата на горния ляв крайник ищцата е получила затруднение в движенията му в продължение на месец и половина, като лечението, проведено в Русия, е приключило с пълно възстановяване. От изслушаната психологическа експертиза се установявало, че не е доказана психологическа симптоматика при ищцата, както и че тя е провеждала терапии и лечение на такива симптоми. Било нормално произшествието да се преживее и регистрира от психиката на отделния индивид по различен начин, съобразно индивидуалното състояние и реакция. Безспорно преживяното ПТП представлявало стресогенен фактор за тялото и психиката на пострадалия, свързано е с неприятни емоции и усещания. По-стресиращо за ищцата било обстоятелството, че тя е пътувала в микробуса със своите внуци и се е притеснявала за тяхното състояние и дали ще може да се грижи за тях. Липсват данни за настъпило психично разстройство или психологически последици в резултата на процесното ПТП, а психологът не е могъл да прегледа пострадалата лично поради отсъствието ѝ от страната.

При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правния извод, че с оглед възрастта на ищцата към момента на произшествието (на 65 г.), получената средна телесна повреда със значително раздробяване на костици на ключицата, търпените от фрактурата неудобства - силни болки и невъзможност за движение на левия горен крайник за период около 2 месеца, преживения стрес от събитието и от обстоятелството, че в буса са пътували и внуците на ищцата, осуетяването на лятната почивка, създадените емоционални и психологически неудобства, и най-вече установеното извършване на оперативна интервенция с поставяне на пластини, които ще подлежат на отстраняване, справедливото застрахователно обезщетение за изживените от пострадалата болки и страдания след настъпване на релевантното застрахователно събитие възлиза на сумата от 40000 лв. За да определи този размер, въззивният съд е съобразил освен възстановяването на ищцата в кратък срок, така и недоказаността за настъпили усложнения, липса на белези и загрозявания, и икономическите условия към момента на произшествието – 2017 г., респ. нормативно установения лимит на застрахователното обезщетение.

Апелативният съд е счел за неоснователно своевременно релевираното правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като в процеса на доказване не е било установено извършване на твърдяното противоправно поведение – неизползване на предпазен колан. От заключенията на САТЕ се изяснявало, че процесният микробус не е бил оборудван с предпазни колани за пътниците – конструктивно е бил изменен от товарен бус (фургон) в пътнически и не е бил снабден с колани на задните седалки. От друга страна, съгласно СМЕ категорично не могло да се установи дали ползването на колан в случая би предотвратило травмата на левия горен крайник (съобразно механизма на произшествието) - възможно е настъпване на вредите и при ползването на колан, който не фиксира крайниците.

Апелативният съд е приел за основателно своевременно наведеното материалноправно възражение за погасяване на предявеното парично вземане поради изтичане на уредената в чл. 378 КЗ 5-годишна погасителна давност. Тя започва да тече от настъпване на застрахователното събитие, поради което в конкретния казус началният ѝ момент е от 13.08.2017 г., а е следвало да изтече на 13.08.2022 г. Исковата молба е предявена на 05.12.2022 г. - след изтичане на давностния срок. Въззивният съд е съобразил и правната норма, уредена в чл. 378, ал. 9 КЗ, съгласно която давността за вземането на увреденото лице по пряк иск срещу застрахователя, както и на застрахования и ползващото се лице спира да тече от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя до датата на получаването на произнасянето на застрахователя по чл.108, ал. 1 КЗ, съответно до изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ, която от двете дати е по-ранна. Счел е, че погасителната давност е била спряна по време на обявеното в страната извънредно положение съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение - за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичане на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно §13 от ЗР на ЗИД на ЗЗдр сроковете по чл. 3, т. 1 и т. 2 относно „други срокове“ в досегашната редакция и по отменената т. 3, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в „Държавен вестник“.

Апелативният съд е изяснил, че, доколкото надлежното сезиране на застрахователя представлява процесуална предпоставка за допустимост на прекия иск на увреденото лице по чл. 432 КЗ, в тежест на ищеца е да установи както подаването на застрахователната претенция, така и момента, в който тя е предявена. Счел е, че съобразно изискването на чл. 106, ал. 1 и ал. 2 КЗ и задължението на застрахователя да заведе заявените претенции с удостоверяване на датата на постъпването им, доколкото твърди нещо различно, именно ищецът трябва да установи, че е предявил претенцията си на по-ранна дата. В този смисъл, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия процес съдът е приел, че всяка страна установява фактите, от които извлича благоприятни за себе си правни последици, поради което ищецът носи тежестта да установи, че е сезирал застрахователя още на 19.10.2022 г. Изяснил е, че по заявление с вх. № 4328/28.10.2022 г. на Н. В. Грин до застрахователя за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 13.08.2017 г, е образувана застрахователна преписка, наречена „щета № 0801-000845/2018-03“, по която е приложен и констативният протокол за произшествието. Но от съдържанието на писмената претенция не могло да се установи, че увреденото лице е сезирало по-рано застрахователя по реда на чл. 380 КЗ. От друга страна, към тази застрахователна преписка било приложено второ писмо от пострадалата, чрез пълномощника ѝ адв. В., с вх. № 4337/28.10.2022 г., с което били представени допълнителни данни по претенцията, вкл. пълномощно за адвокат и банкова сметка за изплащане на обезщетение. Застрахователят се е произнесъл в рамките на срока по чл. 108 КЗ - на 18.11.2022 г. Апелативният съд е приел, че от представения от ищцата препис на пощенски плик не може да се направи категоричен извод, че застрахователната претенция е предявена на 19.10.2022 г. по пощата - на лицевата част на пощенския плик (върху пощенска марка) било поставено датиращо клеймо с данни, че пликът е подаден в пощенска станция в [населено място] на 19.10.2022 г., като именно печатът на лицевата страна на плика удостоверявал дата на подаване на писмото в пощенската станция, но никоя от страните в процеса не е поискала от „Български пощи“ ЕАД да бъде удостоверена автентичността на клеймото и действителното подаване на пощенската пратка. Счел е, че при изпращане на непрепоръчани кореспондентски пратки, подадени на гише в пощенска станция, се поставя отпечатък от датиращо клеймо върху пощенските марки след регистрирането им в програмно приложение на „Български пощи“ ЕАД за приемане и обработка на пощенските пратки, а съгласно ЗПУ и Общите условия на „Български пощи“ ЕАД непрепоръчаните пратки не се завеждат/регистрират в служебните документи, не подлежат на проследяване относно приемане, движение и доставка в мрежата на „Български пощи“ ЕАД. Поради тези обстоятелства апелативният съд е изяснил, че е малко вероятно да бъде получена достоверна информация за съответното писмо от 19.10.2022 г., в случай че то действително е било изпратено до застрахователя.

Но с оглед на процесуалното поведение на ответника по настоящото исково производство – той е оспорвал по същество факта на сезирането си преди изтичане на давностния срок на 21.10.2022 г., но не и верността на писмото от 19.10.2022 г. (бил сторил това едва в писмените бележки пред първата инстанция), апелативният съд е приел, че ищцата е предявила застрахователната претенция пред застрахователя още на 19.10.2022 г. - съобразно представеното фотокопие от пощенски плик и датното клеймо на лицевата му част. Този фактически извод обаче не променял правните изводи по спора, че предявеното парично вземане се явява погасено по давност към момента на подаване на исковата молба на 05.12.2022 г., поради което ирелевантно се явява обстоятелството дали застрахователната претенция е била подадена по пощата на 19.10.2022 г. или на 26.10.2022 г.

Погасителната давност за конкретното субективно материално право, започнала да тече на 13.08.2017 г., е била спряна по силата на законова норма до 20.05.2020 г. (за времето на извънредното положение, обявено от Народното събрание), като е възстановила течението си на 21.05.2020 г. (§ 13 ЗИД на Закона за здравето, обн. ДВ, бр. 44/2020 г.), и е следвало да изтече на 21.10.2022 г. Следователно, при заявяване на застрахователната претенция чрез изпращането ѝ по пощата на 19.10.2022 г. към този момент не е била изтекла 5-годишната погасителна давност (нейното течене е било спряно в този момент на основание чл. 378, ал. 9 КЗ). Застрахователят е отказал определяне на обезщетение на увреденото лице с писмо от 18.11.2022 г. – датата на уведомлението от застрахователя не е била оспорвана от ищцата в нито един момент в производството пред окръжния съд, поради което не можело да се обоснове фактическото съждение, че тя е узнала за отказа на застрахователя след подаване на исковата молба. В този смисъл, на основание чл. 378, ал. 9 КЗ спрялата да тече погасителна давност за времето от сезирането до произнасяне на застрахователя е продължила да тече след 18.11.2022 г., като е изтекла преди предявяване на исковата молба на 05.12.2022 г. (от 18.11.2022 г. до предявяване на исковата молба на 05.12.2022 г. е изтекъл много по-дълъг срок от оставащия за погасяване на претенцията по давност). Следователно, материалноправното възражение на ответника за погасяване на предявеното парично вземане, представляващо застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие на настъпването на релевантното застрахователно събитие, било основателно, поради което предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ следвало да бъде отхвърлен. Поради различните правни изводи на двете съдебни инстанции въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и изцяло е отхвърлил предявения осъдителен иск.

С определение № 2025/30.06.2025 по т. д. № 424/2025 г. на ВКС, IІ т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд-В. при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , по материалноправния въпрос: „Дали моментът на произнасяне на застрахователя по предявена застрахователна претенция е тъждествен с момента на получаване от увреденото лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на уведомлението за произнасянето по смисъла на чл. 378, ал. 9 КЗ, когато липсват доказателства кога това лице е получило произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ?“.

За да даде отговор на поставения материалноправен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 380, ал. 1 КЗ лицето, което притежава право на застрахователно обезщетение за причинените му имуществени или неимуществени вреди при настъпване на покрит застрахователен риск, следва да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Когато вредоносният резултат е закономерна последица от непозволено увреждане, извършено от водач на МПС, чиято деликтна отговорност е обезпечена от застраховател при сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, какъвто е настоящият случай, при отправянето на застрахователната претенция увреденото лице е длъжно да представи на застрахователя документите, с които разполага и които са свързани със застрахователното събитие и причинените вреди, като му съдейства при установяването на обстоятелствата във връзка със събитието и размера на вредите. С действащия КЗ е уредена абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя на делинквента по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а именно отправянето на писмена застрахователна претенция до застрахователя по реда на чл. 380 КЗ ( чл. 498, ал. 3 КЗ, във вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ ). След предявяване на тази претенция за застрахователя тече нормативно установеният срок за произнасяне по чл. 496 КЗ , като увреденото лице може да предяви иск за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение. В този смисъл, за да може надлежно да упражни процесуалното право на иск пред съда, увреденото лице по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите трябва да е наясно със становището на застрахователя по предявената претенция – 1) в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ не е получен отговор от застрахователя или 2) застрахователят изрично да обоснове мотивиран отказ за плащане на обезщетение, или 3) застрахователят да е определил или изплатил обезщетение, но увреденото лице да не е съгласно с неговия размер. Следователно, когато застрахователят изрично – с писмен акт, отказва да определи и изплати претендирано застрахователно обезщетение, той е длъжен да уведоми ползващото се от застраховката лице. От момента на получаването на изричния писмен отказ, респ. от изтичането на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2 , 3 или 5 КЗ (при мълчалив отказ), която от двете дати е по-ранна, увреденото лице би могло да упражни своето процесуално право на иск пред съда. Съгласно правилото на чл. 378, ал. 9 КЗ започналата (от момента на настъпване на застрахователното събитие – чл. 378, ал. 2 КЗ, във вр. с т. 10-13, раздел II, б. „А” от приложение № 1) да тече погасителна давност относно паричното вземане на увреденото лице по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите спира за периода от предявяване на застрахователната претенция до момента на получаването на произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ, респ. до неговия мълчалив отказ, която от двете дати е по-ранна. Именно от този момент е допустимо да бъде предявен пряк иск срещу застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение и спряната погасителна давност продължава да тече (арг. чл. 498, ал. 3 КЗ). В правната норма, уредена в чл. 378, ал. 9 КЗ, се разграничават в темпорално отношение два момента: 1) произнасянето на застрахователя по застрахователната претенция и 2) уведомяването на ползващото се от застраховката лице за това становище на застрахователя – именно от получаването на произнасянето спряната погасителна давност започва отново да тече.

Съобразно тези правни съждения настоящият съдебен състав дава следния отговор на поставения материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:

Моментът на произнасяне на застрахователя по предявена застрахователна претенция не е тъждествен, а предхожда момента на получаване от увреденото лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на уведомлението за произнасянето по смисъла на чл. 378, ал. 9 КЗ. В тежест на застрахователя е да докаже положителния правнорелевантен факт, че ползващият се от застраховката е получил това уведомление преди да изтече срокът по чл. 108, ал. 1 КЗ, съответно по чл. 108, ал. 2 , 3 или 5 КЗ. Когато липсват доказателства кога това лице е получило произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ, спряната при предявяване на застрахователната претенция погасителна давност започва отново да тече след изтичането на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2 , 3 или 5 КЗ.

По основателността на касационната жалба:

Съобразно отговора на поставения материалноправен въпрос необоснован се явява фактическият извод на апелативния съд, че ищцата е узнала за отказа на застрахователя за определяне на застрахователно обезщетение, удостоверен в писмо от 18.11.2022 г., преди подаване на исковата молба, вследствие на което в противоречие с материалния закон (чл. 378, ал. 9 КЗ) е обосновал правното съждение, че спрялата да тече погасителна давност за времето от сезирането до произнасянето на застрахователя е продължила да тече след 18.11.2022 г. и е изтекла преди предявяване на исковата молба на 05.12.2022 г. Приетото от въззивния съд за установено в процеса на доказване правнорелевантно обстоятелство, че увреденото лице е било уведомено за този отказ на застрахователя в деня на съставянето на писмото, удостоверяващо отказа, а именно на 18.11.2022 г., нито е било признато от ищеца, нито е отделено за безспорно между страните от съда в доклада по делото по чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК или в по-късен момент, вкл. и от въззивния съд. От друга страна, по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК на застрахователя принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи положителния факт за достигне до знанието на пострадалия на писменото уведомление на застрахователя за отказ да определи и заплати претендираното застрахователно обезщетение. Неустановеният по несъмнен начин в процеса на доказване правнорелевантен факт трябва да се счете за неосъществен в обективната действителност. В този смисъл, основателен се явява правният довод на касатора, че при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че, тъй като датата на уведомлението не е била оспорвана от ищеца в първоинстанционното производство, не може да се приеме, че той е узнал за отказа на застрахователя след подаване на исковата молба (касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК).

Касационният съд се произнася по правилността на въззивното решение само по релевираните от страните (в касационната жалба и отговора на касационната жалба) правни доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, респ. за неговата необоснованост, като не може без конкретни оплаквания от страните за необоснованост на въззивното решение да приеме, че в противоречие с логическите правила въззивният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). В отговора на касационната жалба се оспорва фактическия извод на апелативния съд, че ищцата – чрез адв. В., е предявила процесната застрахователна претенция пред застрахователя на 19.10.2022 г., по пощата, като пощенското клеймо върху пратката с отбелязване на тази дата било единственото доказателство за твърдението, че застрахователната претенция е заявена два дни преди изтичането на давностния срок. Ответникът счита, че точната дата на получаване на пощенската пратка, изпратена чрез „Български пощи” ЕАД, могла да се установява с известие за доставяне на препоръчана пратка, но такова доказване не е било проведено пред първоинстанционния и въззивния съд.

Съгласно чл. 77, ал. 3 и ал. 4 ЗПУ пощенският оператор със задължение за извършване на универсалната пощенска услуга използва датни клейма и/или друга форма, съдържаща информация относно датата на пощенските пратки и на документите за приемане и предаване на пощенски пратки. Следователно, чрез датните клейма се удостоверява моментът на предаване от подателя и получаване от адресата на съответната пощенска пратка. Като удостоверително изявление за факт с правно значение, извършено от пощенски оператор с предоставена индивидуална лицензия за извършване на универсалната пощенска услуга (арг. чл. 53, т. 11 ЗПУ и чл. 54, т. 16 ЗПУ, във вр. с чл. 39 ЗПУ), датното клеймо притежава материална доказателствена сила за момента на предаването и получаването на пощенската пратка.

От лицевата страна на писмото, намиращо се на л. 130 от кориците на първоинстанционното дело, се установява, че тази пощенска пратка, с датно клеймо от 19.10.2022 г., е адресирана от адв. П. С. В. до ответното застрахователно дружество, като изрично е посочено, че тя съдържа искане от Н. Грин за изплащане на застрахователно обезщетение по процесната полица № 117000471180. Застрахователят е оспорил подаването и получаването на пощенската пратка с това съдържание, вкл. и с пощенско клеймо от 19.10.2022 г., но материалната му доказателствена сила не е била опровергана чрез събраните по делото доказателства, поради което трябва да се приеме, че застрахователната претенция на ищцата е предявена с тази пощенска пратка на 19.10.2022 г. Съгласно правилото, уредено в чл. 72, ал. 4 ЗЗД, писмените изявления и съобщения се считат за извършени в срока, ако са предадени по пощата, поради което на 19.10.2022 г. е спряна на основание чл. 378, ал. 9 КЗ започналата да тече на 13.08.2017 г. погасителна давност за релевантното парично притезание – застрахователно обезщетение за причинените на ищцата при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди. Тази давност е била спирана и в предходен период – от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. (за времето на извънредното положение, обявено от Народното събрание – чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците), като е възстановила течението си на 21.05.2020 г. (§ 13 ЗИД на Закона за здравето, обн. ДВ, бр. 44/2020 г.), и е следвало да изтече на 21.10.2022 г. Следователно, макар и по различни мотиви правилен се явява правният извод на въззивния съд, че при заявяване на застрахователната претенция чрез изпращането ѝ по пощата на 19.10.2022 г. към този момент не е била изтекла 5-годишната погасителна давност (нейното течене е било спряно в този момент на основание чл. 378, ал. 9 КЗ).

Съобразно отговора на материалноправния въпрос, по който е допуснато въззивното решение до касационно обжалване, без да е доказано, че е получено от увреденото лице произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ, спряната на основание чл. 378, ал. 9 КЗ погасителна давност не е започнала отново да тече преди да изтече максималният срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2 , 3 или 5 КЗ. По делото не е установено, че уведомлението на застрахователя с изх. № 5645/18.11.2022 г., материализиращо отказа за определяне и заплащане на претендираното застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, е получено от нея, поради което спреният давностен срок е следвало отново да започне да тече след изтичане на уредения в чл. 108, ал. 3 КЗ, във вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ 3-месечен срок от момента на предявяване на застрахователната претенция по чл. 380, ал. 1 КЗ.

Не е спорно между страните, а и ответникът в отговора на касационната жалба не е навел довод за необоснованост на фактическия извод на въззивния съд, че в процеса на доказване са установени всички правопораждащи юридически факти, включени във фактическия състав, при проявлението на който се поражда имуществената гаранционно-обезпечителна отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие. Той не е обосновал правното съждение и за неправилно приложение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД) при определяне на това застрахователно обезщетение по справедливост, но с оглед на обстоятелството, че тази правна норма е от императивен порядък (установена е в обществен интерес, като с нея се цели пълно и справедливо обезщетяване на пострадалите при осъществено непозволено увреждане), касационната инстанция не е обвързана по този въпрос от преценката на въззивния съд. В този смисъл са тълкувателните разяснения по т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, което в тази част не е изгубило своето значение. Застрахователят е изложил във въззивната жалба конкретни правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснато нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД) - при определяне на размера на застрахователното обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, като е поддържал, че не е съобразен критерият за справедливост. Съгласно приетото в ТР № 1/1.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГТК основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът следва да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, а в ППВС № 4/1968 г. е изяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

При липса на релевиран от страните правен довод за необоснованост на въззивното решение относно приетите от съда за установени правнорелевантни факти относно претърпените телесни увреждания, психически неблагоприятни изживявания, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания при и след настъпване на релевантното застрахователно събитие, касационната инстанция следва да определи по справедливост стойността на застрахователното обезщетение до размера на исковата претенция – 40000 лв.

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, поради което се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. При определяне на размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата болки и страдания вследствие на причинените ѝ травматични увреждания, периодът за пълното възстановяване, нейната възраст, причинените ѝ неудобства и дискомфорт в бита и при социални контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – в средата на 2017 г., а само като ориентир трябва да се вземе предвид високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер до 10 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ - в релевантната редакция на тази правна норма).

По делото е установено, че ищцата е пострадала като пътник в микробус при произшествие на 13.08.2017 г. - след него е била транспортирана в МБАЛ „Св. А.-В.“ АД, където ѝ е била поставена диагноза „Счупване на лява ключица (фрактура на лява клавикула). На 21.08.2017 г. била приета във Федерална биомедицинска агенция, травматологично отделение в Русия с диагноза „Закрито раздробено счупване на една трета от лява ключица с размествания“, като на 22.08.2017 г. била оперирана с наместване на фрактурата, съединяване с пластина и винтове. Била изписана на 01.09.2017 г., като ползвала отпуск поради болест от 21.08.2017 г. до 11.10.2017 г. На 04.10.2017 г. била насочена към физиотерапия поради констатация за зарастване на фрактурата. Според заключението на приетата по делото СМЕ в резултат от травмата на горния ляв крайник ищцата е получила затруднение в движенията му в продължение на месец и половина, като лечението, проведено в Русия, е приключило с пълно възстановяване. От изслушаната психологическа експертиза се установява, че не е доказана психологическа симптоматика при ищцата, както и че тя е провеждала терапии и лечение на такива симптоми. Безспорно преживяното ПТП представлява стресогенен фактор за тялото и психиката на пострадалия, свързано е с неприятни емоции и усещания. По-стресиращо за ищцата било обстоятелството, че тя е пътувал в микробуса със своите внуци и се е притеснявала за тяхното състояние и дали ще може да се грижи за тях.

При така изяснените правнозначими факти касационният съд приема, че застрахователното обезщетение на ищцата за причинените ѝ от противоправното поведение на застрахования делинквент Д. К. Б. неимуществени вреди е в размер на 25000 лв. Наистина, законодателят е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – в размер на 10 млн. лева при причиняване на неимуществени вреди, независимо от броя на пострадалите лица – арг. чл. 492, т. 1 КЗ (в релевантната редакция на тази правна норма). Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените болки и страдания. Но това обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – средата на 2017 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания (закрито раздробено счупване на една трета от лява ключица с размествания, като при провеждане на лечението е била извършена оперативна манипулация с наместване на фрактурата, съчетано със съединяване с пластина и винтове, при пълно възстановяване, като лечебният и възстановителният период е продължил в относително кратък период – около три месеца, като за месец и половина ищцата е изпитвала затруднения в движенията на лявата ръка), на пострадал в неработоспособна възраст - на 65 години при настъпване на процесното застрахователно събитие, настоящата съдебна инстанция приема, че застрахователното обезщетение за преживените от ищцата болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 25000 лв. По делото не се установяват превишаващи по интензитет за това травматично увреждане болки и страдания - липсват данни за настъпило психично разстройство или психологически последици в резултата на процесното ПТП.

Тъй като в отговора на касационната жалба не се поддържа довод за необоснованост на въззивното решение в частта, в която е оставено без уважение правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от твърдяното противоправно поведение на ищцата (пътник без поставен предпазен колан), касационната инстанция не следва да се произнася относно неговата основателност.

Следователно, предявеният пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД се явява основателен до размера от 25000 лв., поради което на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение като неправилно трябва да бъде отменено в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен до сумата от 25000 лв., като той следва да бъде уважен в тази част. В останалата част обжалваното решение трябва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК в полза на ответника са определени съдебни разноски за първата инстанция, както следва: 1) над сумата от 350 лв. до присъдения размер от 560 лв. – депозит и 2) над сумата от 200 лв. до присъдения размер от 1400 лв. – юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред окръжния съд, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК е присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд над сумата от 100 лв. до определения размер от 200 лв. (не следва да се присъжда на основание чл. 78, ал. 1 ГПК заплатената от застрахователя държавна такса за разглеждане на предявената от него въззивна жалба, тъй като апелативният съд не се е произнесъл в тази част, а въззивникът не е поискал в преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК изменение на решението в частта му за разноските). С оглед изхода на правния спор пред настоящата инстанция за отхвърлената част от касационната жалба в полза на застрахователя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК трябва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100 лв. – за осъщественото процесуално представителство пред ВКС, а на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните указания за националните юрисдикции по правилното тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, в полза на процесуалния представител на ищцата – адв. П. С. В. от АК-Б. трябва да се присъдят следните суми за осъщественото безплатно процесуално представителство пред трите съдебни инстанции: 1) сумата от 2400 лв. – пред окръжния съд; 2) сумата от 1500 лв. – пред апелативния съд и 3) сумата от 1500 лв. – пред касационната инстанция.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК застрахователят-ответник следва да бъде осъден – съобразно уважената част от предявения осъдителен иск, да заплати в полза на бюджета на ОС-Варна сумата общо от 1475 лв., представляваща сбора от заплатените съдебни разноски (475 лв.) и дължимата държавна такса за разглеждане на иска от първоинстанционния съд (1000 лв.), а в полза на бюджета на ВКС общо сумата от 530 лв. – дължими държавни такси за допускане и разглеждане на касационната жалба.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 283/31.10.2024 г. , постановено по в. т. д. № 337/2024 г. по описа на Апелативен съд-В., 3 с-в, в частта , в която е отхвърлен предявеният от Н. В. ГРИН срещу ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД до сумата от 25000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди - изживени болки и страдания от причинените ѝ травматични увреждания при настъпило на 13.08.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 19.10.2022 г. до окончателното му заплащане; в частта , в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД са присъдени съдебни разноски за първата инстанция, както следва: 1) над сумата от 350 лв. до присъдения размер от 560 лв. – депозит и 2) над сумата от 200 лв. до присъдения размер от 1400 лв. – юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство и в частта , в която на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК в полза на ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД е присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред Апелативен съд-В. над сумата от 100 лв. до определения размер от 200 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Н. В. ГРИН, [дата на раждане] , гражданин на Руската федерация, с адрес – Русия, [населено място], квартал 85А, дом 13, кв. 54 на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 25000 лв. , представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди - изживени болки и страдания от причинените ѝ травматични увреждания при настъпило на 13.08.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 19.10.2022 г. до окончателното му заплащане.

ОСТАВА В СИЛА решението в частта , в която е отхвърлен предявеният от Н. В. ГРИН срещу ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди - изживени болки и страдания от причинените ѝ травматични увреждания при настъпило на 13.08.2017 г. ПТП над сумата от 25000 лв. до пълния му предявен размер от 40000 лв., ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 19.10.2022 г. до окончателното му заплащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК Н. В. ГРИН да заплати на ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД да заплати на адв. П. С. В. от АК Б., с адрес [населено място], [улица], адвокатска кантора адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство, както следва: 1) сумата от 2400 лв. – пред ОС-Варна; 2) сумата от 1500 лв. – пред Апелативен съд-В. и 3) сумата от 1500 лв. – пред ВКС.

ОСЪЖДА ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК сумата общо от 1475 лв. , представляваща сбора от дължимата такса и съдебни разноски в полза на бюджета Окръжен съд-Варна, както и сумата общо от 530 лв. – държавна такса в полза на бюджета на ВКС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.