Допустимост на полицейски показания и осъждане за отглеждане и държане на марихуана

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 428

гр.София, 17.10.2025г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при секретаря Невена Пелова и

с участието на прокурора от ВКП Евгения Стоянова,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н.д. № 675/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подс. Д. Б. К. – адв. Б. Н. срещу присъда № 5 от 17.04.2025 г. г. постановена по внохд № 45/25 г. на Апелативен съд – Пловдив.

В жалбата и допълнението към нея са релевирани касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК. Оспорва се аналитичната дейност на съда, в резултат, на която са приети за установени фактически положения, които не кореспондират с доказателствата по делото. Съпричастността на подс. К. към инкриминираната дейност е изведена произволно, а приетият за установен отрицателен факт, че само подсъдимият е имал достъп до втория етаж, не почива на годни доказателства. Отправена е критика за това, че съдът е приел, че липсват доказателства за оказано физическо и психическо насилие над подс. К. от служители на МВР. Вътрешното убеждение на съда по фактите е основано на забранени от закона доказателства- показанията на полицейските служители; на неизяснени обстоятелства ; на произволни твърдения. Всички те имат като пряка последица неправилно приложение на материалния закон, което съставлява касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. „Явната несправедливост на наказанието“ се поддържа с твърдение за несъобразяване на неговият размер с целите на чл. 36 от НК, поради което се настоява за неговото намалявате. Направено е искане за оправдаване на подсъдимия К. от ВКС, поради недоказаност на обвинението.

В съдебното заседание пред ВКС, адв. Н. поддържа касационната жалба с развитите в нея доводи и направени искания.

Подс. К. се явява лично пред ВКС и моли да бъде оправдан.

Представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна, тъй като законът е приложен правилно, а наложеното наказание – е справедливо. Липсват сочените в жалбата процесуални нарушения по допускането, събирането и проверката на доказателствата, като непълнотата на доказателствата не е основание за отмяна на съдебния акт, тъй като не е предвидена като касационно основание. Мотивите на присъдата са убедителни и с тях ясно е защитена тезата на съда за доказателствената обезпеченост на обвиненията срещу подс. К..

ВКС след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените по чл. 347 правомощия и поискания касационен контрол намери следното :

Жалбата е неоснователна.

С присъда № 20 от 9.06.2022 г.по нохд № 615/21г. Окръжен съд Пазарджик признал подс. Д. Б. К. за виновен в това, че на 19.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик [улица], в имот за производствени нужди без надлежно разрешително по чл. 7 от ЗКНВП е държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества- марихуана с общо тегло 30 995 гр. със съдържание на активен компонент тетрахидронканабинол от 8 до 16 % тегловни единици, като наркотичното вещество е в особено големи размери и е на обща стойност 185 970 лв. , поради което и на основание чл. 354 а, ал. 2 , изр. 2, пр. 4вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода и глоба.

Признал подс. К. за виновен в това че на 19.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик [улица], в имот за производствени нужди без надлежно разрешително държал съоръжения за производство на наркотични вещества, поради което и на основание чл. 354а, ал. 1, пр. 2 и 3 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лв.

Признал подс. Д. Б. К. за виновен в това, че на 19.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик [улица], в имот за производствени нужди в нарушение на ЗКНВП засял и отглеждал 1385 броя растения от рода на конопа, поради което и на основание чл. 354 а, ал. ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 2000 лв.

На основание чл. 23 от НК определил едно общо наказание ,а именно най- тежкото в размер на пет години лишаване от свобода и присъединил глоба в размер на 20000 лв., като определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. К. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и домашен арест.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК осъдил подс. К. да заплати направените по делото разноски.

По жалба на подс. К. депозирана чрез адв. Б. Н. срещу присъдата е образувано вохд № 355/22 г. в АС – Пловдив, който с решение № 3 от 12.01.2023 г. отменил присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на съда, поради допуснати съществени процесуални нарушения.

След връщане на делото ОП- Пазарджик внесла нов обвинителен акт срещу подс. К., по който в ОС е образувано нохд № 53/23 г. Съдът прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора за отстраняване на нередности в обвинителния акт.

ОП- Пазарджик изготвила нов обвинителен акт, който внесла в ОС- Пазарджик, където е образувано нохд № 554/ 23 г. С присъда № 34 от 5.11.2024 г. ОС признал подсъдимия Д. Б. К. за невиновен и по трите предявени обвинения по чл. 354а ,л. 2, изр. 2, пр. 4, във вр. ал. 1 , изр. 1 от НК , по чл. 354а, ал. 1 изр. 2 пр. 2 и пр. 3 от НК и по чл. 354в , ал. 1 от НК.

По протест на прокурор от ОП- Пазарджик в АС- Пловдив е образувано внохд № 45/25 г. С присъда № 5 от 17.04.2025 г. въззивният съд е отменил оправдателната присъда и признал подс. К. за виновен по всички обвинения, като на основание чл. 23 от НК е определил едно общо наказание, а именно най тежкото – лишаване от свобода в размер на пет години и глоба в размер на 2 0 000 лв. Определил първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Зачел времето, през което подс. К. е бил „задържан под стража“ и е бил с мярка за неотклонение „домашен арест“.

Подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски.

Присъдата е потвърдена в останалата й част.

Внимателното запознаване с процесуалната дейност на контролирания съдебен състав, не дава основание да бъдат споделени по -голяма част от наведените от касатора възражения за допуснати от нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствения материал. Не намира опора в материалите по делото оплакването, че въззивната присъда е постановена в нарушение на чл. 14 от НПК, тъй като съдът не се е дистанцирал от изискванията за всестранност, пълнота и обективност и е изяснил всички правно значими обстоятелства по делото. Въззивната инстанция е проявила процесуална активност, като е допълнила доказателствената съвкупност с нови доказателства, проверила е част от вече събраните от предходните съдебни състави, провела е разпит на поемните лица – И. Л., В. С., изискала е справка от началника на РУП – Пазарджик за това кои служителите са присъствали на местопроизшествието на 19.02.2019 в [населено място], разпитала е в качеството им на свидетели – И. Д., Н. Н., Ц. К., Г. В. и Г. Г., провела е повторен разпит на св. А. П. и е дала възможност на подсъдимия да даде обяснение.

Съдът е направил пълноценен и обективен прочит на всички доказателствени източници, поотделно и в тяхната съвкупност и съобразно правомощията си, като втора инстанция по фактите, е приел за установена нова фактическа обстановка, различаваща се от приетата от ОС – Пазарджик, съгласно, която подс. К. отглеждал и държал с цел разпространение откритите на втория етаж в сградата наркотични вещества и съоръжения за тяхното производство.

Неоснователен е упрека в жалбата, че като не е установил и други лица, съпричастни към инкриминираната дейност, съдът е допуснал нарушение на процесуалния закон. Наведеното съображение не обосновава наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като съдът няма задължение да изследва приноса на неустановени и непривлечени към наказателна отговорност лица. В процесуалната си дейност той е обвързан от параметрите на обвинението, очертани с фактите описани във внесения от прокуратурата обвинителен акт, който в същност лимитира предмета на доказване по смисъла на чл. 102 от НПК и в него отсъстват факти за съучастническа дейност на подс. К.. Държавното обвинение е органът, който прави преценката за това кои лица да бъдат привлечени към наказателна отговорност и за какво престъпление. Неразкриването на приноса на такива лица, не лишава от доказателствен потенциал обвинителните факти срещу подсъдимия и не се явява пречка за осъждането му, естествено след като са спазени изисквания на закона.

Не намира основание в материалите по делото оплакването, че основната причина, въззивният съд да отмени оправдателната присъда на първата инстанция и да постанови нова, с която да признае подсъдимия К. за виновен, се дължи на неправилната му преценка за възможността да ползва като годен източник на доказателствени факти показанията на група свидетели / полицейски служители/, за които се отнася забрана на чл. 118, ал. 2 от НПК. Следва ясно да се посочи, че показанията на полицейските служители не следва да бъдат изключвани изцяло, а само в частта, в която те възпроизвеждат съдържанието на направени от подсъдимия самопризнания /в този смисъл Р№130/25 г. по н. д. 836/24 г. на 3 НО на ВКС/. По отношение на фактите касаещи техни преки впечатления при пристигането им на местопрестъплението, поведението на намиращите се лица, техническото оборудване на сградата и състоянието на намиращите се в нея съоръжения- генератори, климатици и др., заявеното от тези свидетели подлежи на обсъждане заедно с останалите доказателства по делото, тогава когато те не са взели участие в действия по разследването.

На следващо място, въззивната инстанция не е формирала вътрешното си убеждение по фактите и правото единствено на базата на показанията на присъствалите на местопрестъплението полицейски служители, а е сторила това, обсъждайки цялата доказателствена съвкупност- в това число показанията на св. Б., св. Б., св. И., протоколите за оглед, протоколи за претърсване и изземване и заключенията на назначените експертизи. Съдът е откроил значението на изготвената и приета ДНК експертиза, която установява пълна идентичност между иззетия клетъчен материал от туба с течност на втория етаж, където са отглеждани растенията, с ДНК профила на подс. К., като този експертен извод успешно е бил противопоставен на обясненията на подс. К., в които отрича съпричастността си към създадената нарколаборатория и грижите за засетите конопени растения.. Обсъдени са закрепените в писмените доказателствени средства и намерили потвърждение в показанията на свидетелите факти, касаещи включването на генератор при изключване на тока, наличието на климатична инсталация, която отвежда към втория етаж, липсата на връзка между сървъра и компютрите на първия етаж, откриването на врата, водеща до втория етаж, която е била старателно прикрита с портманто. Съдът е установил съществуването на стройна верига от доказателствени факти, които налагат единствено възможен извод, че лицето, което е било отговорно за отглеждането на наркотичните вещества е именно подсъдимият К..

В съответствие със закона и съдебната практика, въззивният съд е изключил показанията на свидетелите П. Паров, И. Ш. и Г. З. в частта, в която те са пресъздали извънпроцесуални самопризнания на подс. К. за това, че отглежда марихуаната заедно със свой приятел от С.. Изложените съображения на съда касаещи забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК почиват на правилно разбиране на закона и се споделят от настоящи състав.

От друга страна, оплакването в жалбата срещу ползването на показанията на Д., К., Н., В., Г. като годен източник на доказателствени факти по отношение направеното от подсъдимия К. признание по време на извършения оглед на сградата след като пожарът е бил потушен е основателно. Неправилна е преценката на съда, че след като изброените по- горе лица не са оперативни работници и нямат правомощия да провеждат оперативни беседи по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗМВР няма пречка съобщеното от тях да бъде ползвано от съда, тъй като те не попадат в кръга лица посочени в чл. 118 , ал. 2 от НПК. По същия порочен начин е процедирал съда по отношение на показанията на свидетеля П., като е приел, че след като той макар и служител в РПУ Пазарджик разследва пожари, а не наркотици, то и за него не се отнасят ограниченията по чл. 118, ал. 2 от НПК.

ВКС не може да се съгласи с аргументите на въззивната инстанция по този въпрос. Независимо от това, как следва да бъде окачествена „комуникацията“ между подсъдимия К. и служителите на МВР - като „беседа“, „разговор“ или друго – дължимата преценката за това дали за показанията на свидетелите Д., К., Н., В., Г. и П. важат ограниченията в чл. 118, ал. 2 от НПК / изм. ДВ бр. 18/24 г./, от значение е не само обстановката, при която лицето е направило самопризнания- /това, че не се е намирало в сградата на РПУ и че не е било задържано/ а това- дали в този момент към него е било насочено „подозрение“ за участие в криминално деяние. Обективният прочит на установените факти, индикира, че спрямо подс. К. е било налице подозрение, което се извежда от цялостната хронология на събитията и от предприетите действия на различни служби, попадащи в системата на МВР, които са започнали с рутинна проверка за установяване на причините за възникналия пожар и са прераснали в действия по разследване на престъпление за държане на наркотици, за извършването на което, са дали основания, придобитите от тях непосредствени впечатления при обхода на сградата - включване на генератор, мирис на марихуана, торби с торове, неработещ сървър за компютрите и т. н. Именно поради това направените самопризнания от подс. К. пред полицаите, без да е бил предупреден за възможността да не отговаря на въпроси, с които би се уличил в извършване на престъпление, възпроизведени от тях пред съда, не могат да се ползват като доказателствена основа, не само защото представляват негоден доказателствен източник, но и за това, защото в последствие разпитан в процесуално качество като обвиняем и подсъдим, К. последователно отрича съпричастността си към инкриминираната дейност. Информацията пресъздадена от полицейските служители, присъствали на местопрестъплението по същото време, когато подсъдимият е бил разпитван, макар и в рамките на свободен разговор с тях, не се различава съществено от т. нар. „оперативна“ или „разузнавателна“ беседа, защото чрез тях се заобикаля закона. Практиката последователно приема, че показанията на такива свидетели имат деривативен /производен /характер, защото заместват първични доказателства и представляват негодни доказателствени средства, които подлежат на изключване от доказателствената съвкупност/ в този смисъл ЕСПЧ Д. М. срещу България, Р 95/10 г. н. д. 749/09 г. на 1 НО, Р 89/ 12 по н. д. 2978/11 г. на 3 НО, Р 591/14 г. по н. д. 1902/13 г. на 1 НО, Р 290/16 г. по н. д. 956/16 г. на 2 НО и др./.

В заключение съдът не е допуснал касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, и е обективирал волята си по ясен и непротиворечив начин, при съблюдаване на процесуалните правила, като е спазил изискванията за обективност, всестранност и пълнота. Направената от ВКС констатация за недопустимото използване на показанията на полицейските служители, в частта в която възпроизвеждат извън процесуални признания на подсъдимия, не следва да се приравнява до порок в аналитичната дейност на съда, по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, налагащ отмяна на съдебния акт. Това е така, защото не е довело до накърняване на правото на справедлив процес по см. на чл. 6 от КЗПЧ, тъй като осъдителната присъда срещу подс. К. не се основава на недопустими доказателства, ценени в отклонение на НПК, а на обективен прочит на допустимите такива /след изключването на недопустимите/, които са достатъчни по обем и непротиворечивост за установяване на персонална идентификация на извършителя на престъпленията и на техните съставомерни признаци.

Изложените съображения за липсата на пороци в аналитичната дейност на съда позволяват извода, че като е признал подс. К. за виновен по предявените му обвинения, съдът не е нарушил материалния закон, тъй като установените факти правилно са били подведени под съставите на престъпленията по чл. 354а, ал. 2, изр. 4 вр. ал. 1 от НК , чл. 354а, ал. 1 изр. 2 пр. 2 и пр. 3 от НК и по чл. 354в, ал. 1 от НК.

Претенцията на касатора, че присъда почива на недопустими предположения и с нея е нарушен чл. 303, ал. 1 и ал. 2 от НПК е лишена от основание, тъй като на базата на косвени доказателства съдът е направил извода, че подсъдимият е упражнявал фактическа власт над предмета на престъпление, че е имал достъп на втория етаж и че се е грижил за наркотичните вещества. Искането за оправдаване на подсъдимия К. от настоящият съдебен състав на ВКС не държи сметка на правомощията, с които ВКС разполага. ВКС може да оправдае подсъдим само в случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК, когато действа като с правомощия на въззивна инстанция/ и тогава, когато възприетите факти, не сочат изобщо на престъпление. Настоящият случай не е такъв.

Оплакването за явна несправедливост на наказанието наложено на подс. К. е защитено с мнението на касатора, че целите на чл. 36 от НК на практика са вече постигнати през изминалия продължителен период на водене на настоящото наказателно производство; чрез изпълнението на мярката за неотклонение „задържането под стража“ - повече от една година ; и чрез публичността на процеса, като и трите обстоятелства били оказали своя положителен афект над личността на подс. К..

Не са налице основания за редуциране на определеното от Апелативен съд- Пловдив наказание при условията на чл. 23 от НК, тъй като изтъкнатите от защитата съображения нямат тежестта на смекчаващи отговорността обстоятелства, които да са останали в страни от вниманието на въззивния съд. Срокът на водене на наказателното производство, който е шест години - не е прекомерен и не налага допълнително компенсиране на подсъдимия за претърпените от него ограничения. „Публичността“ на процеса е сред предвидените в закона принципи на наказателния процес и е гаранция за неговата справедливост и законност, поради което не може служи като основание за намаляване размера на наказанието. Изпълнението на мярка за неотклонение „задържане под стража“ преследва различни цели от тези по чл. 36 от НК - обезпечава нормалния ход на процеса и отнема възможността на лицето на върши престъпления. От това колко дълго е продължило изпълнението й не може да влияе на съда при определяне на размера на наказанието, тъй като времето, през което мярката за процесуална принуда се изпълнява, в съответствие с чл. 59, ал. 1 от НК подлежи на зачитане и се приспада от общия размер на наказанието „лишаване от свобода“.

За това в обобщение, съдът е направил балансирана преценка на правнозначимите обстоятелства, като е отчел превес на смекчаващите пред отегчаващите отговорността обстоятелства и е определил на подс. К. справедливо наказание, което отговаря на степента на обществена опасност на деяние и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и което е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК.

Изложените до тук съображения дават основания на касационната инстанция да остави в сила атакуваната присъда, тъй като въззивният съд не е изпълнил със съдържание релевираните с жалбата касационни основания.

С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА ПРИСЪДА № 5 от 17.04.2025 г. по внохд № 45/25 г. на Апелативен съд - Пловдив.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1.

2.