Доказване на предоставен заем и преклузия за представяне на разписка

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 85
гр. София, 08.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101298 по описа за 2023 година.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Касационната жалба е подадена срещу въззивно решение, с което е осъден ответника по делото да плати на основание чл. 240 ЗЗД сумата от 35 000 лева, предоставена от ищеца по договор за заем, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и неустойка в размер на 917, 29 лв. за забавено изпълнение от падежа до предявяването на иска. Твърди се, че съдът необосновано и в нарушение на процесуалните правила е приел, че заемът е бил предоставен въз основа на разписка, която е без достоверна дата и която е представена след първото по делото заседание.

Не е подаден отговор на касационната жалба.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса относно задължението на съда да изложи мотиви по направените искания и възражения на страните, както и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението. Констатирано е, че въпреки направените възражения от ответника, въззивният съд не се е обосновал защо е приел, че не е преклудирано представянето на разписка за плащане след първото по делото заседание, както и защо е приел, че плащането е извършено през 2019г. при сключване на договора за заем, при положение, че бланката на разписката е от 2020г..

Относно поставения въпрос, ВКС счита, че е формирана трайна и непротиворечива практика, която се споделя и от настоящия състав, според която съдът е длъжен да даде мотивиран отговор на възраженията на ответника, които са относими към предмета на спора.

Относно правилността на въззивното решение и основателността на касационната жалба, ВКС намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пред Севлиевския районен съд е образувано гр. д. № 21/2021 г., по предявен от Р. В. С. срещу М. И. Г. частичен иск за заплащане на сумата: 5 250 лева (част от предоставена по Договор за паричен заем от 18.10.2019 г. сума в общ размер на 35 000 лева) и сумата 93,33 лв., дължима съобразно чл. 12 от договора от датата на падежа - 04.11.2020 г., до предявяване на частичния иск – 07.01.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на исковата молба до окончателното им изплащане. Посочено е, че в исковата молба са изложени твърдения, че на 18.10.2019 г. между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който в деня на подписването му М. И. Г. в качеството си на заемател е получил сумата 35 000 лева от Р. В. С. като заемодател като съгласно чл. 4 от договора М. И. Г. е трябвало да върне посочената сума на ищцата в срок до 04.11.2020 г., което той не е сторил и до момента на подаване на исковата молба. Изложено е, че за посочените факти М. И. Г. е подписал декларация, приложена към исковата молба и въпреки многократните устни покани от страна на Р. В. С. до ответника, същият не е възстановил сумата. Посочено е, че в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на исковата молба от М. И. Г.. Констатирано е, че с протоколно определение от 18.03.2021 г. по делото е допуснато увеличение на размера на предявените искове за сумите от 35 000 лв. и от 917,29 лв., поради което производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Габровския окръжен съд, пред когото е образувано гр. д. № 150/2021 г. Пред ГОС процесуалните представители на М. И. Г. са оспорили претенциите като в съдебно заседание, проведено на 12.08.2021 г. са направили възражения за унищожаемост на процесния договор по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗЗД - сключен от дееспособно лице, което при подписването му не е могло да разбира и/или ръководи действията си; при условията на евентуалност - за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради липса на валидно съгласие от страна на М. И. Г. за неговото сключване. Посочено е, че в съдебното заседание на 12.08.2021 г., в което е приет доклада, изготвен с определение № 53/17.02.2021 г. по гр. д. № 21/2021 г. на СРС, за окончателен с корекция за размера на предявения иск, процесуалният представител на ищцата е направил искане да се даде възможност да представи писмен документ, за чието съществуване узнала „преди малко“, съдържащ признание на М. И. Г. за получаване на сумата. Въззивният съд е приел, че правото на Р. В. С. да представи „разписка“ за предоставената сума на М. И. Г., не е преклудирано. Посочено е, че по делото е представена в оригинал „разписка за получаване“ на сума в брой от М. И. Г. по потребителски заем от 18.10.2019 г. в размер на 35 000 лева от Р. В. С.. В разписката не е посочена дата на съставяне, а на използвания за нейното изготвяне формуляр е отразен месец февруари 2020 г. В разписката сумата 35 000 лева е изписана и с думи. Наименованието на използвания формуляр е заличено и е отразено „на сума в брой“. Видимо е нанесена корекция и в думата „получател“. Подписът на разписката, положен от М. И. Г., не е оспорен като са изложени твърдения, че М. И. Г. е положил подпис на празен лист. Посочено е, че в съдебно заседание ищцата Р. В. С. е заявила, че е сключила договор за заем с М. И. Г., препис от който е приложен към исковата молба; реално е предоставила сумата на ответника; имали уговорка М. И. Г. да даде на Р. В. С. и лицето, с което живее, имот в [населено място]; парите били предадени на М. И. Г. в [населено място] и е трябвало да ги върне до 04.11.2020 г.; сделката във връзка с прехвърлянето на имота в [населено място] не е изповядана, тъй като М. И. Г. се отказал от наследството; лице, присъствало при предаването на парите на М. И. Г., е починало; М. И. Г. преброил парите пред Александър С. А., с когото ищцата живеела на съпружески начала и лицето, което е починало; поддържа, че разписката е подписана в деня на предаването на парите на паркинг в [населено място]; М. И. Г. прочел разписката като подписът и имената на М. И. Г. са изпълнени от него, а останалата част от текста на разписката е изписан от Р. В. С.. Посочено е, че са събрани гласни доказателства като свидетелят Г. А. М. - съсед на М. И. Г. установява, че знае от М. И. Г. и друго лице, че ответникът е взел пари от Р. В. С. и Александър С. А., които са му били необходими за уреждане на документи и отношенията с неговата сестра във връзка с имот, който възнамерявал да прехвърли на Р. В. С. и Александър С. А.; сочи, че през последните десет години М. И. Г. не е работил и не разполагал с необходимите средства за уреждане на формалностите. Свидетелят Ц. Г. И. е заявил, че познава М. И. Г. и Александър С. А. повече от десет-петнадесет години като Г. споделил, че личната му карта е била в лицето, което съжителства с Р. В. С.; не знае М. И. Г. да е вземал заем, той не е разполагал със средства; няколко месеца е работил на газстанция, получавал е пари от своята сестра; рязал е дърва на Р. В. С. и лицето, с което тя съжителства, срещу заплащане; няма информация дали Александър С. А. е върнал личната карта на М. И. Г., но след известен период от време той се снабдил с нов документ за самоличност.

Въззивният съд е приел, че подписаната от заемателя разписка, с която е удостоверено получаване на определена сума, служи като доказателство за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя съответната парична сума. Прието е, че събраните гласни доказателства не са непосредствени и не могат да установят тезата за полагане на подпис на „празен лист“, както и липсват доказателства, от които да се установява по категоричен начин, че разписката е съставена за целите на процеса. Посочено е, че по делото не се твърди и няма данни М. И. Г. да е върнал сумата 35 000 лева на Р. В. С. до 4.11.2020 година и към настоящия момент. Прието е, че от събраните по делото доказателства не се установява Договорът за паричен заем от 18.10.2019 г. да е нищожен поради липса на съгласие от страна на М. И. Г. за неговото сключване или да е налице основание за унищожаването му съобразно чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Посочено е, че съгласно чл. 12 от Договора за паричен заем от 18.10.2019 г. заемателят дължи неустойка в размер на 1% от заетата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 15%, при невръщане на дължимата сума. С предизвестие от 29.12.2020 г., ищцата е поканила Г. в седмодневен срок от получаването му да възстанови сумата 35 000 лева като е предупредила, че след изтичане на срока и липса на доброволно уреждане на отношенията им ще претендира и неустойка на основание чл. 12 от договора. Въззивният съд е формирал решаващ правен извод, че исковите претенции по чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за 35 000 лева и по чл. 92 ЗЗД за 917.29 лв. са основателни и е уважил изцяло предявените искове.

ВКС счита, че въззивният съд неправилно е приел, че представянето на разписката след първото по делото заседание не е преклудирано процесуално действие. Ищецът е бил длъжен да представи разписката с подаването на исковата молба съгласно чл. 127, ал.2 ГПК (длъжен е да представи всички писмени доказателства). Нормата на чл. 143, ал.2 ГПК не дава възможност на ищеца да поправи неизпълнението на процесуалното задължение. Касае се за оспорвания, направени с отговора на исковата молба, по които ищецът може за първи път да даде отговор с действия по чл. 143, ал.2 ГПК. Извън хипотезата на чл. 143, ал.2 ГПК са оспорванията на ответника, които не се преклудират и могат да се правят до приключване на делото- оспорване на доказателства, както и оспорване на фактическите и правни твърдения на ищеца. В случая ответникът не е подал отговор на исковата молба, а възражението, че доказателствата на ищеца не са допустими, не се преклудира по чл. 131 и чл.133 ГПК, поради което това оспорване не попада в хипотезата на чл. 143, ал.2 ГПК. Ищецът не е имал възможност да представи разписката в първото по делото заседание и на основание чл. 146, ал.2 ГПК, защото относно релевантното обстоятелство „предаването на парите“, ищецът е поискал изслушването на свидетели още с исковата молба- т.е. не е налице хипотезата да не се ангажират никакви доказателства за релевантно обстоятелство, за да бъдат дадени указания от съда. След определението на съда по чл. 146, ал.4 ГПК, с което свидетелските показания са определени като недопустими доказателства, ищецът няма възможност да се поправи като посочи доказателства на основание чл. 146, ал.2 ГПК, защото определението по чл. 146, ал.4 ГПК е последващо действие, след настъпването на преклузията.

Принципът на преклузия представлява ранно, поетапно преклудиране на процесуалните възможности на страните да твърдят факти и да сочат доказателства за тях. Задължението на страните за представяне на доказателства е своевременно изпълнено, когато е извършено при първата процесуална възможност да се сочат и представят доказателствата по делото. В случая ищецът е бил длъжен да представи разписката с подаването на исковата молба, и неизпълнението на това задължение води до ранна, етапна преклузия на тази процесуална възможност. Представянето на разписката след първото по делото заседание е преклудирано процесуално действие. Нормите- изключение на чл. 143, ал.2 ГПК и чл. 146, ал.2 ГПК не са приложими в настоящия случай и не могат да си прилагат по аналогия или чрез разширително тълкуване.

Доколкото съдът формира извод за преклузия относно възможността да се представи разписката по делото, то не е необходимо да се формират изводи за формалната и материалната доказателствена сила на писмения документ- разписка.

Поради изложеното, касационната жалба е основателна.

Относно съществото на спора, ВКС намира, че искът е неоснователен, тъй като ищецът не доказва предаването на заетата сума. Договорът за заем е реален договор и се счита сключен с предаването на сумата. Когато сумата е над 5000лв., има изискване за писмена форма за доказване, а свидетелските показания за установяване на този факт са недопустими. В случая ищецът не доказа с писмени доказателства предаването на сумата от 35000лв., поради което договорът за заем не е сключен, не е породил действие и ответникът не дължи връщането на сумата, и като правна последица не носи отговорност за забава.

С оглед изхода на спора следва да се присъдят разноски в размер на 600лв., представляваща платено възнаграждение за адвокат за първа инстанция, а на адв. Р. Р. на основание чл. 38 ЗА съответно 1610лв. за втора инстанция, и 3530лв. за трета инстанция, в съответствие с редакцията на Наредба №1/2004г. към момента на сключването на договорите за безплатна правна помощ.

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 178/08.12.2022 г. по в. гр. д. № 222/2022 г. на Великотърновския апелативен съд, включително и в частта за присъдените разноски с решение № 34/09.03.22г. на Габровски окръжен съд.

ОТХВЪРЛЯ исковете на Р. В. С. срещу М. И. Г. за плащане на сумите от 35000лв. по чл. 240 ЗЗД и от 917,29лв. по чл. 92 ЗЗД, заедно със законната лихва върху първата главница от 07.01.21г. до окончателното плащане.

Осъжда ищцата Р. В. С. да плати на ответника М. И. Г. разноски по делото 600лв. за първа инстанция, както и да плати на адв. Р. И. Р., процесуален представител на ответника, на основание чл. 38 ЗА съответно 1610лв. за втора инстанция и 3530лв. за трета инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: