Доказване на придобивна давност при продажба на наследство

Текстът на акта

Ключови фрази

12

Р Е Ш Е Н И Е

№ 61

София, 07.07.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Емилия Петрова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №1659 от 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№2214/11.03.2020г., подадена от И. П. П. и Д. Л. П., чрез процесуалния им представител адв.М. Т., срещу решение №30, постановено на 17.01.2020г. от Софийски окръжен съд, ГО, втори въззивен състав по в.гр.д.№415/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от И. П. П. и Д. Л. П. срещу Т. Ц. И. и И. П. И. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване за установено правото им на собственост на основание договор за покупко-продажба на наследство от 09.03.2016г. на 1/2 ид. част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ УПИ с площ от 550 кв.м., който по регулационния план на селото, утвърден със заповед №0-197/1968г. и изменен със заповед №27/1992г. съставлява имот пл.№............ в кв. .........., заедно с построената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 25 кв.м. и за предаване на владението, както и искане за отмяна на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №........., т. ...., рег.№........дело №......../2016г. на нотариус С.А. с район на действие РС-Е. П. по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – неправилен е изводът, че родителите на И. П. И. са му прехвърлили процесния имот без да са собственици, както и че наред с това прехвърляне са му предоставили имота за ползване и са му предали фактическата власт, но само като държане, запазвайки намерението за своене за себе си; неправилно въззивният съд не е разграничил владението от търпимите действия; в нарушение на съдопроизводствените правила събраните по делото доказателства не са обсъдени в тяхната съвкупност и установените по делото факти не са съобразени в тяхната взаимовръзка и развитие; казаното от свидетелите не е съпоставено с останалите доказателства по делото. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от тях иск бъде уважен. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Допълнителни съображения излагат в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представена писмена защита.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Т. Ц. И. и И. П. И., чрез процесуалните си представители адв.И. Г. (понастоящем П.) от САК и адв.С. А. от САК, изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения Т. Ц. И. чрез процесуалния си представител адв.И. Г. (понастоящем П.), излага в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представени в определения от съда срок писмени бележки.

Представените в определения от съда срок писмени бележки от Т. Ц. И. съдържат искане за отвод на съдебния състав, по което искане съдът се е произнесъл в проведеното по делото открито съдебно заседание.

С определение №35/02.02.2022г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Софийски окръжен съд е допуснато до касационно обжалване в частта, потвърждаваща решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от И. П. П. и Д. Л. П. срещу Т. Ц. И. и И. П. И. по реда на чл. 108 ЗС иск, по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса необходимо ли е при въведено възражение за придобивна давност да се установява начинът и моментът на завладяване на имота с оглед изискването същото да е явно и спокойно, както и с оглед предвидената в чл. 79 ЗС продължителност на владението и обстоятелството в полза на кое лице е започнала да тече, съответно е изтекла придобивната давност.

В писмените бележки, представени от процесуалния представител на Т. Ц. И. в определения от съда срок, се съдържат доводи, че „поставеният в недоносената касационна жалба и основанията към нея за допускането ѝ въпрос е удобно за ищеца преформулиран до неузнаваемост“. По тези доводи следва да се отбележи, че според дадените в т. 1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС указания по приложението на процесуалния закон, Върховният касационен съд в определението по чл. 288 ГПК не е задължен да изведе от изложението към касационната жалба правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, но може да го уточни и конкретизира, както и да го квалифицира. Именно в рамките на тези свои правомощия настоящият състав на I г.о. на ВКС е формулирал въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, извеждайки го от изложението към подадената касационна жалба и конкретизирайки по този начин няколко от поставените от касаторите правни въпроси, което изрично е посочено и в определение №35 от 02.02.2022г.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Според трайно установената практика на ВКС владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението трябва да бъде доказан по делото, тъй като именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит начин, както и дали е установено и поддържано с насилие (решение №280 от 24.10.2011г. по гр.д.№344/2011г. на II г.о. на ВКС). Начинът на установяване на фактическата власт има значение и при извършването на преценка дали владението е установено върху чужд имот без знанието на собственика или е било доброволно предадено, както и дали е установено и се упражнява лично или чрез другиго. Моментът на установяване на фактическата власт пък е пряко свързан с установената в чл. 79 ЗС продължителност на владението като предпоставка за придобиване правото на собственост върху имота по давност. Претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт върху конкретната вещ в период, по-дълъг от 10 години след нейното установяване, при което да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на същата вещ поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си, респ. приложение да намери установената в чл. 69 ЗС презумпция. И само ако елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и са установени при пълно и пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивна давност за конкретен недвижим имот може да бъде уважено (решение №455 от 21.07.2012г. по гр.д.№283/2010г. на I г.о. на ВКС).

Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

И. П. П. и Д. Л. П. са предявили срещу Т. Ц. И. и И. П. И. иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 1/2 ид.част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], съставляващ УПИ с площ от 550 кв.м., имот пл.№............ в кв......по плана на селото от 1992г., заедно с построената в имота масивна жилищна сграда на един етаж, както и искане за отмяна на нотариален акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, с твърдението, че са придобили правото на собственост въз основа на договор за продажба на наследството, останало след смъртта на Ц. Й. И., сключен на 09.03.2016г. с Т. Ц. И..

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Т. Ц. И. оспорва предявения по реда на чл. 108 ЗС иск с твърдението, че не е сключвала договора за продажба на наследство, като оспорва същия по отношение на датата, съдържанието, съгласието и подписа; че договорът е нищожен поради липса на предмет, сключен в противоречие с добрите нрави, както и при наличие на симулация на волята; че договорът е унищожаем като сключен при измама, поради крайна нужда и явно неизгодни условия, респ. като обезпечение по договор за заем. Твърди също така, че имотът не е бил част от наследството на Ц. Й. И., тъй като не е придобит от наследодателя и неговата съпруга в режим на съпружеска имуществена общност, и освен това през 2000г. е получила от своята майка фактическата власт върху имота по дарение, но без писмен документ, като владението ѝ било предадено от нейната майка без баща ѝ да има каквито и да е претенции за този имот. Твърди, че е осъществявала фактическа власт върху имота като негов собственик и въз основа на това владение към средата на 2009г. придобила собствеността по давност и към момента на сключване на договора за продажба на наследство е била собственик на този имот, като се е разпоредила с него надлежно в полза на сина си И. П. И..

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК И. П. И. навежда доводи досежно недействителността на сключения на 09.03.2016г. договор за продажба на наследство, идентични със съдържащите се в отговора на Т. Ц. И.. Твърди, че е придобил правото на собственост върху имота от своята майка Т. Ц. И. по силата на сключен на 06.12.2016г. договор за покупко-продажба (н.а.№....., том...., рег. № ......., дело №..........).

От фактическа страна въззивният съд е установил, че с определение от 10.06.1999г. по гр.д.№2062/1998г. на Софийски районен съд, е одобрена спогодба, постигната между съделителите И. К. И., Ц. Й. И., Н. К. Н., Б. Ц. Н. и А. И. К., по силата на която И. К. И. и Ц. Й. И. са получили в дял застроено дворно място, находящо се в [населено място], обл.Софийска, с площ 580кв.м., съставляващо парцел ............. от кв...........по плана на селото, заедно с построената в това място масивна жилищна сграда и метално бунгало.

Въз основа на удостоверение за наследници №3312/21.02.2018г., издадено от СО, район „Л.“ съдът е приел, че И. К. И. е починала на 19.08.2009г. и оставила като свои законни наследници съпруга си Ц. Й. И. и дъщеря си Т. Ц. И., а Ц. Й. И. е починал на 23.08.2011г. и негов единствен наследник по закон е дъщеря му Т. Ц. И..

Взето е предвид, че на 09.03.2016г. между Т. Ц. И. и И. П. П., по време на брака му с Д. Л. П., е сключен договор за продажба на наследство с нотариална заверка на подписите, рег.№........., т....., №.........., с който Т. Ц. И. продава на И. П. П. наследството, оставено от баща ѝ Ц. Й. И. срещу продажна цена от 10000лв., която сума е получена, заплатена изцяло от купувача на продавача преди подписването на договора.

Въз основа на представения по делото н.а.№...., том .........., рег.№.........., дело №............/10.11.2016г. на нотариус Е.Г., е прието, че Т. Ц. И. е призната за собственик на основание наследство и давностно владение на урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], с площ от 550кв.м., който по регулационния план на селото, утвърден със заповед №27/1992г. съставлява имот пл.№........, за който е отреден УПИ .............. в кв..........., заедно с построената в имота масивна жилищна сграда на един етаж, след което на 06.12.2016г. (н.а.№...., том ...., рег.№........., дело №...........) е продала имота на И. П. И..

Въз основа на показанията на св.М.Г. е прието, че И. имал имот в [населено място], който около 2000г. му бил прехвърлен от родителите му Т. и П., като И. стопанисвал имота, надстроил бараката, направил баня, тоалетна, тераса на горната стая и стълба, циментирал имота. Взето е предвид, че според показанията на св.Н.И. от повече от 10 години И. имал имот с къща в [населено място], която му била прехвърлена от неговите родители, като още от 2006г. И. стопанисвал къщата, ремонтирал я, направил пътека към нея и към същата година живеел в имота, а свидетелят Х.Д. заявил, че през 2005г. е помагал на И. в отводняването на къщата и двора, че към този момент имотът бил ограден, а вторият етаж бил в груб строеж, както и че И. изградил пристройка към къщата, направил тераса, барбекю и нова ограда.

Взети са предвид и показанията на св.Д.С., която живее с И. П. И. на съпружески начала от 2011г., според които имотът в [населено място] бил даден на И. от неговите родители, когато навършил 18 години, И. правил ремонти в имота – направил ограда и барбекю, само И. и неговият братовчед, който наглеждал имота през зимата, имали ключ от имота.

Взето е предвид също така, че според показанията на свидетелите от 2015г. Т. имала здравословни проблеми, вземала пари на заем за лечението си (св.М.Г., св.Н.И., св.М.Р.), включително и от свидетелите, като около 08.03.2016г. св.М.Г. заварила И. П. в шивашкото ателие, в което работела Т., и той предложил на Т. да ѝ даде пари на заем, но трябвало да подпише пред нотариус, след което Т. споделила, че на другия ден ще вземе 10000лв. и ще ѝ върне парите. След това Т. върнала на св.М.Г. парите, като ѝ казала, че е подписала на И. пред нотариуса за заема и взела сумата.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че договорът за продажба на наследство е сключен от Т. Ц. И. (доколкото по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на направеното от нея оспорване на авторството на документа); че договорът е сключен в изискуемата от закона форма за действителност; че не е установено договорът да е сключен при липса на предмет, липса на основание и в противоречие с добрите нрави.

Изложени са съображения, че с оглед правната същност на договора за продажба на наследство, имащ за предмет наследството като правна съвкупност, въпросът дали конкретен имот е бил част от наследствената маса няма отношение към неговата действителност, а към вещно-правните му последици.

За неоснователно е прието възражението за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и по-специално възражението, че престациите са нееквивалентни, като са изложени съображения, че предвид предмета на договора и неговия алеаторен характер, въпросът за равностойността на престациите може да бъде изследван само при доказана установеност на всички активи и пасиви на наследството, каквито данни по делото няма. Прието е, че дори да се приеме, че процесният имот изчерпва наследството, то извод за нееквивалентност на стойността му и уговорената продажна цена не може да бъде направен, тъй като продажната цена на наследството е четири пъти по-висока от данъчната оценка на имота.

За неоснователно е прието и възражението, че волята на страните е била със сключването на договора за продажба на наследство да се обезпечи предоставянето на паричен заем от купувача на продавача, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за съществуването на заемно правоотношение.

За неоснователни са приети и възраженията за унищожаемост на договора като сключен при измама, както и при крайна нужда и явно неизгодни условия.

За основателно е прието обаче възражението на Т. Ц. И. са придобиване на процесния имот по давност.

Изложени са съображения, че за да е налице владение по смисъла на чл. 79 ЗС е необходимо позоваващият се на придобивна давност да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху имота лично или чрез другиго непрекъснато, явно, несъмнително и с намерение да държи вещта като своя. В случая е прието, че имотът е придобит от родителите на Т. И. – И. К. И. и Ц. Й. И., на основание съдебна делба, извършена с одобрена на 10.06.1999г. спогодба. Прието е, че от показанията на всички разпитани по делото свидетели се установява еднозначно, че имотът винаги е бил ползван само и единствено от сина на Т. И. – втория ответник И. И., който е извършил ремонти и преустройства в него, като според свидетелите имотът е бил прехвърлен от родителите на И. И. около 2000г. С оглед на това съдът е приел, че ползването на имота е било предоставено на И. И. от неговите родители, а същият не е установил фактическата власт върху имота самоволно. Прието е, че предоставянето на имота на И. И. от неговата майка Т. И. е израз на установено от нея владение върху имота чрез осъществяване на фактическата власт върху него от друго лице, а именно нейния син, т.е. че фактическата власт е била упражнявана от Т. И. чрез другиго по смисъла на чл. 69 ЗС. Посочено е, че от съвкупния анализ на събраните доказателства се налага изводът, че Т. И. е владяла имота в периода от 1999г. чрез И. И., който е държал имота за своята майка, като владението е било явно, необезпокоявано и непрекъснато с намерението имотът да се свои предвид презумпцията на чл. 69 ЗС. И доколкото фактическата власт върху имота е била установена от Т. И. върху изцяло чужд имот с посочените признаци от момента на установяването ѝ, е прието, че тази фактическа власт е имала характера на владение, като давностният срок е изтекъл към средата на 2009г.

Взето е предвид, че не са установени обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране на давностния срок по чл. 81 и чл. 84 ЗС, вр. чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, поради което е прието, че Т. И. е придобила правото на собственост върху целия имот на основание придобивна давност, изтекла преди откриване на наследството на Ц. Й. И.. Изложени са съображения, че обстоятелството, че Т. И. се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка за имота едва през 2016г. е без значение за този извод, тъй като позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

С оглед на това е прието, че имотът не е придобит от Т. И. на основание наследствено правоприемство от Ц. И., не е част от наследствените ѝ права, придобити в резултат от наследяването на Ц. И., а оттам и че сключеният на 09.03.2016г. договор за продажба на наследство няма прехвърлителен ефект досежно процесния имот и договорът не легитимира ищците като собственици на този имот.

В частта, която е допусната до касационно обжалване, въззивното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (чл. 235, ал. 2 ГПК) и неправилно приложение на материалния закон (чл. 68, ал. 1 ЗС и чл. 79 ЗС).

Доколкото владението върху чужд имот не трябва да е скрито, а напротив, трябва да е установено явно по начин да може да бъде възприето и от действителния собственик на вещта (макар и без изрично да му бъде противопоставено, но фактическата власт да се упражнява по начин да може да бъде възприета от всяко трето лице, вкл. от собственика на вещта), лицето, което поддържа, че е установило самостоятелна фактическа власт върху един имот, владяло го е в продължение на 10 години и е придобило правото на собственост по давност, следва да докаже по делото кога и как е установило фактическата власт върху имота. Ако се твърди, че правото на собственост върху недвижим имот е придобито по давност към определена дата, доказването на момента, в който е установена самостоятелната фактическа власт е необходимо с цел извършването на преценка дали придобивната давност е изтекла към твърдяния момент, особено в хипотеза, при която се поддържа наличие на конкуриращи различни основания за придобиване на собствеността, доколкото правото на собственост може да бъде придобито само на едно правно основание. При наличието на спор дали към момента на сключването на договор за продажба на наследство правото на собственост върху конкретен недвижим имот е притежавано от прехвърлителя като придобито по наследство, и при доказаност на факта на придобиване на това право от наследодателя, в тежест на прехвърлителя е да докаже, че е придобил собствеността приживе на наследодателя, вкл. като докаже осъществяването на съответното придобивно основание – както последователно ВКС приема в своята практика, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание, което би обосновало различен изход на спора (решение №128/12.01.2018г., гр.д.№412/2017г. на IIг.о. на ВКС, позоваващо се на мотивите към ТР № 11 от 21.03.13 год. по т. д. № 11/2012 год. ОСГК на ВКС и др.). Същото разрешение следва да намери приложение и в хипотеза, при която страна извежда правата си от различни правни основания, за доказването на които по делото са представени съответните нотариални актове, съдебно-спогодителни протоколи, писмени договори, сключени в предвидената от закона форма за действителност и др., и основава защитната си теза в процеса на момента, в който се е осъществило съответното придобивно основание.

В настоящия случай по делото е установено, че наследодателите И. К. И. и Ц. Й. И. са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на съдебна спогодба, одобрена на 10.06.1999г., като Т. Ц. И. твърди, че след тази дата владението върху имота ѝ е било предадено от нейните родители. Не е доказано обаче кога Т. Ц. И. е установила самостоятелна фактическа власт върху процесния недвижим имот – според показанията на разпитаните по делото свидетели фактическата власт върху имота е била упражнявана от И. П. И.. По делото липсват данни Т. Ц. И. да е упражнявала тази фактическа власт, а още по-малко в кой момент е установила тази фактическа власт самостоятелно, респ. фактическата власт да ѝ е била предадена от нейните родители, както се поддържа в подадения отговор на исковата молба.

Съгласно чл. 154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Само по себе си въвеждането в спорния предмет от страна на ответника на определено твърдение или възражение не е достатъчно, за да се приеме предявеният иск за неоснователен. Ответникът по предявен по реда на чл. 108 ЗС иск носи доказателствената тежест да установи, т.е. да докаже своите правоизключващи и правопогасяващи възражения. А както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика (решение №80/03.05.2018г. по гр.д.№2560/2017г. на IV г.о. на ВКС; решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение №512/29.06.2010г. по гр.д.№1982/2009г. на І г.о. на ВКС), последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. Ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му. Следователно тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства, а е въпрос за последиците от недоказването. И тъй като по настоящето дело не е доказано Т. Ц. И. да е установила самостоятелна фактическа власт върху имота, респ. тази фактическа власт да ѝ е била предадена от нейните родители приживе, то и установената в чл. 69 ЗС презумпция не може да намери приложение, поради което за неправилен следва да се приеме изводът на въззивния съд, че родителите на И. П. И. (Т. Ц. И. и нейният съпруг) са му предоставили имота за ползване с цел да упражняват самостоятелна фактическа власт върху този имот чрез него. След като по делото не е доказано към 1999г. Т. Ц. И. да е установила върху имота самостоятелна фактическа власт, както се поддържа в отговора на исковата молба, неправилно въззивният съд е приел, че от 1999г. тя е владяла имота чрез И. И., който го държал за нея. При тези данни е мислимо да се приеме, че И. И., който е упражнявал фактическата власт върху имота, е придобил правото на собственост по давност, но подобно възражение не е въведено в спорния предмет – в подадения от И. И. отговор на исковата молба се твърди, че той е придобил правото на собственост върху имота от своята майка Т. Ц. И. по силата на сключения на 06.12.2016г. договор за покупко-продажба (н.а.№........, том ...., рег.№..........., дело №............).

В подадения отговор на исковата молба Т. Ц. И. поддържа, че владението ѝ е било предадено от нейната майка през 1999-2000г., но не представя доказателства в подкрепа на това свое твърдение – както вече беше отбелязано, в показанията на разпитаните по делото свидетели подобни данни липсват. А след като не е доказано тя да е установила и в определен период от време да е упражнявала фактическата власт върху имота, не може да се приеме, че в следващ период от време е упражнявала тази фактическа власт чрез другиго. Подобен извод не само не съответства на данните, установени от събраните по делото доказателства, но и на правилата на формалната житейска логика. Поради това следва да се приеме, че Т. Ц. И. е придобила правото на собственост върху имота по наследство след смъртта на своите родители И. К. И. (починала на 19.08.2009г.) и Ц. Й. И. (починал на 23.08.2011г.), след което с договор за покупко-продажба на наследство от 09.03.2016г. е прехвърлила на И. П. П. по време на брака му с Д. Л. П., наследствените си права, останали след смъртта на Ц. Й. И., вкл. придобитата по наследство след смъртта на този наследодател 1/2 идеална част от процесния недвижим имот. По делото е установено придобиване правото на собственост върху този имот от Т. Ц. И. по наследство, но не и предхождащо наследяването придобиване на правото на собственост по давност. Възражението на ответниците, че към момента на откриване на наследството на И. К. И. правото на собственост върху имота е принадлежало на Т. Ц. И., е неоснователно, а оттам неоснователно е и възражението, че към момента на своята смърт Ц. Й. И. не е притежавал право на собственост върху 1/2 идеална част от този имот – по делото е установено, че имотът е придобит по време на брака на И. К. И. и Ц. Й. И., от където следва изводът, че Ц. Й. И. е притежавал към момента на своята смърт правото на собственост върху съответната идеална част от придобития в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот. Изводите на въззивния съд в обратен смисъл са неправилни и необосновани, поради което по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това предявеният ревандикационен иск бъде уважен, доколкото и възражението на И. П. И., че е придобил правото на собственост върху процесната идеална част от имота от своята майка по силата на сключен на 06.12.2016г. договор за покупко-продажба е неоснователно – към 06.12.2016г. Т. Ц. И. е притежавала право на собственост само върху идеалната част от имота, придобита по наследство след смъртта на И. К. И., но не и върху идеалната част, придобита след смъртта на Ц. Й. И.. С тази идеална част Т. Ц. И. се е разпоредила със сключения на 09.03.2016г. договор за продажба на наследство.

С оглед изхода на спора в полза на касаторите следва да бъде присъдена сумата от 3950лв., представляваща направените по делото разноски.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №30/17.01.2020г., постановено от Софийски окръжен съд, ГО, втори въззивен състав по в.гр.д.№415/2019г. в частта, потвърждаваща решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от И. П. П. и Д. Л. П. срещу Т. Ц. И. и И. П. И. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване за установено правото им на собственост на основание договор за покупко-продажба на наследство от 09.03.2016г. на 1/2 ид. част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ УПИ с площ от 550 кв.м., който по регулационния план на селото, утвърден със заповед №0-197/1968г. и изменен със заповед №27/1992г. съставлява имот пл.№............. в кв. ............, заедно с построената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 25 кв.м. и за предаване на владението и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. Ц. И., ЕГН [ЕГН] и И. П. И., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], кв.Ф., [улица] по реда на чл. 108 ЗС, че И. П. П., ЕГН [ЕГН] и Д. Л. П., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], с общ съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1 са собственици на основание договор за покупко-продажба на наследство от 09.03.2016г. на 1/2 ид. част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ УПИ с площ от 550 кв.м., който по регулационния план на селото, утвърден със заповед №0-197/1968г. и изменен със заповед №27/1992г. съставлява имот пл.№........... в кв. .........., заедно с построената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 25 кв.м. и ОСЪЖДА Т. Ц. И. и И. П. И. да предадат на И. П. П. и Д. Л. П. владението на 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ УПИ с площ от 550 кв.м., който по регулационния план на селото, утвърден със заповед №0-197/1968г. и изменен със заповед №27/1992г. съставлява имот пл.№............ в кв. ........., заедно с построената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 25 кв.м.

ОСЪЖДА Т. Ц. И. и И. П. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на И. П. П. и Д. Л. П. сумата от 3950лв. (три хиляди деветстотин и петдесет лева), представляваща направените по делото разноски.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: