Оправдаване за данъчно престъпление при грешка на счетоводителя

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е № 273

гр.София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година, в следния състав: Председател: Петя Колева

Членове: 1. Пламен Дацов

2. Иван Стойчев

в присъствието на секретаря Рангелова и прокурора Петрова, като разгледа докладваното от съдия Стойчев НД № 959 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346 т.1 от НПК

Образувано е по повод на касационен протест от прокурор при Апелативна прокуратура – Велико Търново срещу решение, постановено по ВНОХД № 66/2024 г. по описа на ВТАС, с което съдът потвърдил присъда по НОХД № 1/2023 г. по описа на ОС – Русе, с която подсъдимият М. К. М. бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за извършването на престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2-ро и т. 3, пр. 2-ро, 5 и т. 6, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.

В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа протеста на посочените в него основания. Пледира обжалваното решение да бъде отменено, а делото – върнато за повторно разглеждане от друг състав на ВТАС.

Защитникът на подсъдимия оспорва изцяло протеста и пледира .въззивното решение да бъде оставено в сила

Подсъдимият М., редовно уведомен, депозира писмена молба, че не желае да се яви лично пред ВКС, но моли протеста да бъде отхвърлен, а оправдателната присъда и потвърждаващото я въззивно решение да бъдат.

оставени в сила.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери

касационния протест за неоснователен. С него се релевират касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.

В тези случаи логическата последователност на анализа налага първо да бъдат разгледани доводите за съществено нарушение на процесуалните правила, защото, ако бъдат възприети, произнасянето по доводите за нарушение на материалния закон би се явило безпредметно.

Освен това в процесния случай, преди да бъдат обсъдени конкретните касационни доводи (доколкото доводите в протеста въобще имат характера на касационни), следва да се изясни какво по същество приема първата и какво – въззивната инстанция. Това е необходимо, тъй като въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение като резултат, но с други мотиви (чл. 377, ал. 3, пр. 1 и 2 от НПК). Протестиращият прокурор, от своя страна, атакува общо всичко от решенията на двете инстанции по фактите, което противоречи на обвинителната теза. Това има за последица било изначална недопустимост на голяма част от доводите, тъй като нямат характера на касационни, било тяхната безпредметност пред ВКС, защото, макар да са отхвърлени от първата инстанция, те по същество са били уважени от въззивната.

И двете инстанции по фактите приемат, че инкриминираната търговска дейност на управляваното от подсъдимия „УЕ – К.“ Е. – Р., при осъществяването на която прокуратурата твърди, че са възникнали инкриминираните данъчни задължения, се състояла в закупуване на автомобили втора употреба от Белгия, Франция и Германия и транспортирането им от тези държави до Република Румъния, където били

препродавани на физически лица При такива факти, като основание за оправдаването на подсъдимия, ОС – Русе приема за недоказано, че инкриминираните покупки на автомобили, осъществени от управляваното от подсъдимия и регистрирано в РБ „УЕ – К.“ Е. – Р., са вътреобщностно придобиване (ВОП) на територията на Република България и за тях се дължи ДДС към българския фиск (чл. 84 от ЗДДС), и то върху цялата цена на придобитата стока. Развива съображения, че с оглед на установените факти, по-скоро подсъдимият се явява дилър на стоки втора употреба по смисъла на § 1, т. 23 от ДР на ЗДДС и би дължал данък върху „маржа“ между цените, на които купува, и тези, на които продава. Това обаче е съвсем различно фактическо обвинение, към което съдът не може да премине служебно, без съответно изменение на обвинението, предприето от прокурора

(чл. 287, пр. 1 от НПК).

От своя страна, ВТАС приема, че е налице ВОП на територията на РБ и ДДС по принцип е бил дължим именно на основанието, инкриминирано от държавното обвинение, поне за една част от сделките. Оправдаването на подсъдимия е потвърдено от ВТАС на различни фактически и правни основания. Основното от тях е фактът, за който няма спор по делото, че подсъдимият М. през целия инкриминиран период по електронна поща коректно е подавал на наетата от него счетоводна къща ЕТ „И. К.“ всички първични счетоводни документи, като цялата дейност по осчетоводяването, в т.ч. и изготвянето и подаването на инкриминираните справки-декларации по ЗДДС, била осъществявана от упълномощената за това св. А. Г.. ВТАС приема, че няма не само доказателства, но и обвинително твърдение Г. да е получавала от подсъдимия документи с невярно съдържание или указания за неправилно осчетоводяване на документите или неправилно деклариране на дължимия ДДС. При тези обстоятелства поддържаното обвинение за деяние, осъществено от М. при посредственото извършителство на Г., било оценено от ВТАС като правно

несъстоятелно и отхвърлено.Отделно, но не като водещо основание, ВТАС отбелязал и недостатъците на обвинителния акт. Най-същественият от тях е, че както в диспозитива, така и в обстоятелствената му част били инкриминирани суми, с които е ощетен фискът от съответните справки-декларации, но не е посочено от кои конкретни сделки произтичат недекларираните приходи. Според ВТАС това затруднява до степен на осуетяване, както правото на защита на подсъдимия, така и дейността на съда по проверка на основателността на обвинителното твърдение.

При така обобщените решаващи мотиви на инстанциите по фактите, и особено тези на въззивната, безпредметна е преобладаващата част от доводите в касационния протест, които обосновават защо от доказателствата по делото може да се приеме, че управляваното от М. дружество е осъществило ВОП на територията на РБ и дължи ДДС към българския фиск, защото тази теза е възприета от въззивната инстанция, а именно въззивният акт е предмет на касационната проверка. Първоинстанционният акт има своето косвено значение само когато въззивният съд се е позовал на него, за да не преповтаря ненужно фактически и правни положения, с които се солидаризира.

В конкретния случай обаче е точно обратното.

Претенцията за съществени процесуални нарушения, така както е формулирана в протеста, се базира на виждането, че ВТАС е тълкувал превратно или игнорирал практически всички доказателства, затова прокурорът отново ги припомня и предлага на касационната инстанция техния алтернативен верен прочит (стр. 12–20 от касационния протест). Освен че представлява претенция за необоснованост на въззивния акт, разглеждането на която е недопустимо в касационното производство, предлаганият алтернативен прочит на всяко от доказателствата отново се явява и безпредметен в преобладаващата си част. Съотнесен към решаващите мотиви на ВТАС, обсъжданият довод е релевантен практически само в частта, с която се претендира превратна оценка на показанията на св. А. Г. и подкрепящите я показания на свидетелката Д. В..

Всъщност, относно фактите, които твърдят тези две свидетелки, ВТАС не приема нещо различно от това, което се претендира в касационния протест. А. Г. твърди, че е съобразила всички изпратени ѝ от К. М. първични счетоводни документи както при подаването на инкриминираните справки-декларации по ДДС, така и въобще при съставянето на цялата счетоводна документация на „УЕ – К.“ Е. – Р., която била съставяна изцяло от ръководената от нея счетоводна къща ЕТ „И. К.“. В. пък потвърждава, че като служител на Г. технически коректно е въвеждала в подадените справки-декларации по ЗДДС цифри и данни, произтичащи от първичните счетоводни документи, съобразно указанията на Г.. Това е действителният фактически смисъл на показанията на тези две

свидетелки, с който ВТАС се е съобразил изцяло.

Всъщност реалният спорен въпрос, който изчерпва и допустимото и релевантно съдържание на протеста относно претенцията за нарушение на материалния закон (чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК), е друг. Той се състои в това как в конкретния случай се е стигнало до неправилното и ощетяващо българския фиск осчетоводяване на процесните покупки на автомобили. Това станало ли е в резултат на директни указания на М. до Г. – вариант, несъвместим с избраната обвинителна теза за посредствено извършителство. Станало ли е в резултат на подвеждане на Г. от М. с представянето на първични счетоводни документи с невярно съдържание, друга невярна информация или укриване на документи и информация. Или е резултат на погрешна професионална преценка, извършена от Г.. В последния случай от съществено значение е какви са били договорните, но също и фактическите отношения между М. и Г., чие е било задължението да се извърши преценка касае ли се за ВОП. В случай на ВОП, чие е било задължението да състави протокол по чл. 117 от ЗДДС и да процедира по-нататък за правилното осчетоводяване на ВОП и декларирането на дължимия ДДС пред данъчните власти. Действително, без отговорите на тези въпроси не може да се изведе убедителен извод извършил ли е М. деяние, съставомерно по чл. 255 от

НК, от обективна, но също и от субективна страна. Според настоящия касационен съдебен състав, тези въпроси са получили убедителен, а по същество – правилен и законосъобразен отговор в решението на ВТАС. Правилно и съобразно действителния смисъл на приетото във въззивното производство заключение на допълнителната СИЕ е прието за установено непредставяне от страна на подсъдимия на 1 конкретна фактура за осъществена ВОП, която потенциално не е изпратена от М. за осчетоводяване (л. 11 от заключението, л. 491 от въззивното дело). Изводът, че съобразно съвкупния брой на относимите фактури, които са десетки, от неизпращането на една не може да се приеме умишлено поведение на подсъдимия, до който достига въззивният съд, е правилен. Що се отнася до броя на изпратените, но неосчетоводени фактури, на който се позовава прокурорът, той обосновава небрежност на счетоводната къща, а не отговорност на подсъдимия. Ключов остава въпросът чия отговорност е била оценката въз основа на отразеното във фактурите налице ли е ВОП, респ. съставянето или най-малкото установяването на необходимостта от съставяне на протоколите по чл. 117 от ЗДДС и правилното отразяване на дължимия ДДС в изготвяните справки-декларации. И по този въпрос следва да се споделят изводите на ВТАС, а не претенциите в касационния протест. Дори според описаното в обвинителния акт, което е възприето в тази му част от съдилищата, след като закупил от друга румънска гражданка всички дялове на регистрираното в България „УЕ – К.“ Е. – Р., М. посетил [населено място] и упълномощил Г. да води счетоводството на дружеството, да го представлява пред данъчните власти, вкл. и да плаща данъчните му задължения от сметка в българска банка. Това съдържание на техните договорни отношения се потвърждава и от показанията на свидетелката Г., приобщени по надлежния процесуален ред. Друго обстоятелство, което Г. потвърждава, е, че е осчетоводявала всичко, което М. ѝ предоставял като първични документи, но не и че е получавала или очаквала

от него указания как да ги осчетоводи.При тези обстоятелства ВТАС правилно е заключил, че от доказателствата по делото не може да се приеме по изискуемия от чл. 303 от НПК несъмнен начин, че обективно наличното ощетяване на българския фиск е резултат от умишлено деяние на М., съставомерно по чл. 255 от НК, а не на професионална небрежност и/или.

некомпетентност на св. А. Г..

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение, постановено по ВНОХД № 66/24 г. по описа на ВТАС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.