Осъждане за грабеж в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 525

гр.София , 05 декември 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при участието на секретаря Невена Пелова

и прокурора от ВКП Камелия Николова, след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 692/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.Л. Л., в качеството му на защитник на подсъдимия Б. П. Р., срещу решение №193 от 15.05.2025 г., постановено по внохд №312/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.

В жалбата се твърди, че предметът на престъплението не е доказан по безспорен начин, тъй като липсват преки доказателства, установяващи го. Според защитника невъзможността да се установи размера на паричната сума, за която се претендира, че е отнета от подсъдимия, се дължи на „липсата на документи съгласно Закона за счетоводната дейност и други отчетни първични документи“, като съдебните инстанции са отразили в мотивите си различни предполагаеми причини, за тяхното неналичие. На следващо място се посочва, че в обжалваното съдебно решение е констатирано обстоятелство, неотговарящо на действителността, свързано с направен отказ от страна на подсъдимия на досъдебното производство да участва в процесуално следственото действие по разпознаване на лица на живо. По-нататък в жалбата се прави оплакване досежно това, че установените от решаващия съд смекчаващи отговорността обстоятелства не са ценени като многобройни, като се застъпва тезата, че несъответствието между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца е толкова явно и очевидно, че обосновава необходимост от намаляването на неговия размер. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно- за намаляване размера на наложеното на Б. Р. наказание до възможния минимален такъв.

В подаденото „уточнение към касационната жалба“ се конкретизират претендираните от касатора касационни основания, като се заявяват и трите такива по чл.348 ал.1 от НК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се обосновава с: 1. невъзможност подсъдимият да разбере фактическите и правни рамки на обвинението, която невъзможност се извежда от това, че всички непосредствено присъствали на инкриминираното деяние свидетели не го посочват като негов автор- обстоятелство, подкрепено от гласните доказателствени средства, събрани в хода на съдебното следствие; 2. неправилен анализ и оценка на доказателствената съвкупност, довели до опорочаване на вътрешното убеждение по фактите- „липса на преки доказателства за авторството, а наличните косвени не уличават подсъдимия в извършване на деянието “; 3. липса на мотиви на въззивния съдебен акт, тъй като втората инстанция декларативно е отговорила на доводите във въззивната жалба; 4. „неоправдано невземане предвид на гласните показания на разпитаните свидетели“ , което обуславя приемането на факти от съда на предположения. По отношение касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се твърди липса на обективна и субективна съставомерност на „деянието“ . Изложени са съображения и относно претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се подсъдимият да бъде оправдан, тъй като осъщественото от него деяние не съставлява престъпление, алтернативно- да бъде изменен въззивният съдебен акт като наложеното наказание лишаване от свобода бъде намалено до минималния, предвиден в закона размер.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия- адв.Л. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Акцентира на обстоятелството, че по делото не се е доказало по безспорен начин дали инкриминираната парична сума е съществувала, тъй като пострадалият не е представил доказателства за това- нито за нейния произход, нито за начина, по който я е придобил, а предходните две съдебни инстанции не са положили процесуални усилия в тази насока.

Подсъдимият Б. Р., упражнявайки правото си на лична защита твърди, че правата му са били нарушени още на досъдебното производство, тъй като материалите по делото не са му били предявени, че е била представена „фалшива“ декларация за отказ от разпознаване на лица на живо; че не е извършено разпознаване на лице /Х. Х./, което е било с него на инкриминираната дата и че не е било разрешено провеждането на очна ставка между това лице и пострадалия. Моли съда да има предвид, че разпитаните пред СГС полицейски служители многократно са се обърквали и лъгали, както и че пострадалият при подаването на сигнал на тел.112 е заявил, че са му били взети пари от чантата и че е бил дърпан само за якето, а в последствие- че е бит и ,че самата чанта също му е отнета.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на касационната жалба, поради липса на възведените с нея касационни основания. Счита, че внесеният срещу подсъдимия обвинителен акт отговаря на законовата разпоредба на чл.246 от НПК за съдържание, че съдът правилно е установил релевантните за изхода на делото факти и задълбочено е анализирал възраженията на защитата относно процесуалната стойност на показанията на пострадалия, които възражения са получили аргументиран и обстоятелствен отговор в мотивите на съдебното решение. Не намира основания за уважаване на искането за намаляване размера на наложеното наказание, тъй като счита същото за справедливо. В заключение предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт.

В последната си дума подсъдимият Б. Р. моли делото да бъде върнато, за да може да сключи споразумение или да му бъде намалена присъдата.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба и постъпилото допълнение към нея, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда №1 от 07.01.2025 г., постановена по нохд №102/2024 г., Софийски градски съд, НО е признал подсъдимия Б. П. Р. за виновен в това, че на 13.02.2024 г., в [населено място],[жк], [улица]пред №55 е отнел чужди движими вещи на обща стойност 2002 лв. от владението на М. С., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 във вр.с чл.198 ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б. „б“ и чл.54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален „строг“ режим.

Зачетено е било предварителното задържане на подсъдимия на основание чл.59 ал.1 от НК и са му били възложени в тежест направените по делото разноски.

По въззивна жалба на подсъдимия, чрез неговия защитник, пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №312/2025 г., приключило с решение №193 от 15.05.2025 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена.

Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

На първо място ВКС счита, че следва да обсъди направеното от касатора възражение за липса на мотиви на въззивното съдебно решение, предмет на настоящия контрол. Това е така, тъй като липсата на мотиви представлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните и неговото наличие неизбежно води до отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, без да е необходимо да се обсъждат останалите касационни основания.

Съдържанието на въззивното решение не сочи на претендирания порок. Заложеният в нормата на чл.339 ал.2 от НПК стандарт е спазен, тъй като апелативният съд в решението си е изложил приетите от първата инстанция фактически обстоятелства, които той е намерил за коректно установени, извършил е пълноценен анализ на събраните по делото доказателства и средствата за тяхното установяване, включително и детайлно е обсъдил показанията на пострадалия М., съпоставяйки ги с други доказателствени източници, подробно е извел правните си изводи за взетото решение, посочил е конкретни мотиви относно наказанието, което е намерил за законосъобразно определено от СГС и е отговорил на направените от защитника възражения. Настоящият касационен състав не споделя твърдението на адв.Л., че въззивният съд е игнорирал доводите и възраженията, сторени от него, давайки отговори, които са декларативни. Видно от въззивната жалба и пледоарията на защитника пред Софийски апелативен съд същият е оспорил предмета на престъплението- парична сума в размер на 1960 лв., авторството на деянието и осъществяването на „заплаха“ от подсъдимия спрямо пострадалия. На тези съществени възражения въззивният съд е отговорил и то с необходимата детайлност - така на л.34-37 от внохд пълноценно са били анализирани и съпоставени всички доказателства, установяващи авторството, а именно показанията на св. С. М., чиято достоверност съдът е намерил за подкрепена, както от други гласни доказателствени средства- показанията на св.И. С., Р. П., Р. З. и А. П., така и от протоколите за разпознавания на лица по снимки. Прави впечатление, че в коментираната по-горе пледоария на защитника на подсъдимия се говори за липса осъществена от подсъдимия спрямо пострадалия принуда под формата на „заплашване “, което е в разрез с позицията на прокурора, обективирана в обвинителния акт и с приетото в първоинстанционната присъда, а именно, че за отнемането на чуждите вещи е употребена сила. По-нататък възражението на защитата касателно предмета на престъплението е било обсъдено на л.38, 41 и 42 от внохд и същото е намерило убедителен отговор. Съдът изрично се е занимал и с възраженията, направени лично от подсъдимия, които са били внимателно обсъдени на 45-47 и с основание отхвърлени. С други думи, претенцията за липса на мотиви, релевирана от касатора, е лишена от основание. Мотивите на контролирания съд не страдат от непълноти, противоречия или неясноти, които да обосноват наличието на касационното основание по чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК.

На следващо място, оплакването касаещо „невъзможност подсъдимият да разбере фактическите и правни рамки на обвинението, която невъзможност се извежда от това, че всички непосредствено присъствали на инкриминираното деяние свидетели не го посочват като негов автор- обстоятелство, подкрепено от гласните доказателствени средства, събрани в хода на съдебното следствие“, не се възприема от настоящия касационен състав. Макар и доста неясно формулирано това оплакване, ВКС счита, че на практика защитата възразява срещу съдържанието на обвинителния акт, в който именно се съдържат фактическите и правни рамки на обвинението, предявено на подсъдимия. Такова оплакване не е било направено в разпоредителното заседание. Прочитът на протокола от 02.07.2024 г., изготвен по нохд №3102/2024 г. показва че защитата на подсъдимия Р. е поставила въпроса за наличие на отстранимо съществено процесуално нарушение във фазата на досъдебното производство, но същото е касаело доказателствената обезпеченост на инкриминирания предмет на престъплението „грабеж“, като изрично е било посочено, че не са били събрани доказателства в тази насока и не са били извършени необходимите процесуални действия за откриването на паричната сума и процесната чанта. Първоинстанционният съд е взел отношение по отразеното по-горе твърдение и с основание е приел, че доказването на предмета на престъплението е въпрос по същество. Съгласно разпоредбата на чл.248 ал.3 от НПК възражения за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, които не са били поставени в разпоредителното заседание, не могат да се правят пред въззивния и касационния съд. В подобен смисъл е и нормата на чл. чл.351 ал.2 от НПК, „с касационната жалба и протест не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство с изключение на тези, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства“. От нейното съдържание е видно, че страните не могат да правят такива възражения пред касационния съд, което не изключва обаче задължението на последния да следи служебно за наличието на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните. Изпълнявайки това си задължение, настоящият касационен състав не намира да е допуснато на досъдебното производство нарушение, касаещо качеството на обвинителния акт. Съдържанието му напълно отговаря на изискванията на чл.246 от НПК. Освен това, видно от протокола от съдебното заседание от 05.09.2025 г., изготвен от първоинстанционния съд, подсъдимият изрично е заявил, че разбира обвинението, а и процесуалното му поведение при разглеждане на делото по същество, недвусмислено подкрепя това му изявление.

По-нататък, подсъдимият Р. твърди, че материалите от досъдебното производство не са му били предявени лично. Съгласно разпоредбата на чл.227 ал.2 от НПК, обвиняемият се призовава за предявяване на разследването, ако е поискал това. От протокола за разпит на Б. Р. в качеството на обвиняем от 13.02.2024 г. е видно изричното му изявление, че „ аз лично не желая предявяване на материалите по делото, желая да бъдат предявени на упълномощения ми защитник“ , което е било и сторено. При това положение подсъдимият Р. сам се е отказал от възможността при приключване на досъдебното производство да се запознае със събраните към този момент материали. Независимо от изложеното е необходимо да се отбележи и, че дори да беше налице пропуск от страна на разследващите органи да предявят разследването на обвиняеми / случаят не е такъв /, това нарушение не би било съществено, доколкото не съществува пречка привлеченият към наказателна отговорност да се запознае с тях в хода на цялото съдебно производство.

Доводът на защитата на подсъдимия, че въззивната инстанция е извършила „неправилен анализ и оценка на доказателствената съвкупност, довели до опорочаване на вътрешното убеждение на съда по фактите“, е несподеляем. Мотивите към въззивното решение позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав, като ВКС не констатира приписваните му пороци. Извършеният в мотивите доказателствен анализ не само не е довел до трансформиране на съдържанието на доказателствата и доказателствените източници, а е следвал очертания от процесуалните норми- чл.13 ,чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК и правилата на формалната логика път. Извършена е била цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, които са били разгледани както по отделно така и в тяхната съвкупност. Информацията, съдържаща се в абсолютно всички гласни доказателствени източници е била обсъдена коректно и детайлно /в това число и обясненията на подсъдимия/, съдът с необходимата отговорност и прецизност е изследвал показанията на пострадалото лице, включително и досежно отнетите му вещи, анализирал е и производните доказателства, съдържащи се в показанията на св.И. С., А. П., Р. П. и Р. З., както и съдържанието на подадения сигнал на тел.112 и с основание е приел, че инкриминирания предмет на престъплението е безспорно установен. Тук е мястото да се отбележи, че на сигнала на тел.112 е придадено такова значение, каквото той няма. Това е така, тъй като съдържанието му е само ориентировачно, защото подалият го не е задължен да бъде изчерпателен и точен по отношение фактите, интересуващи наказателното производство, нито пък е длъжен да говори истината под страх от наказателна отговорност.

По-нататък, неоснователно е твърдението на адв.Л., че липсват преки доказателства за това какво е било отнето от пострадалия, тъй като данните, които последният е заявил в проведените му разпити са именно преки доказателства. За да ги кредитира обаче съдът съвсем основателно ги е съпоставил с останалите доказателствени материали, които са му позволили да направи този извод. Впрочем оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда по същество и намеса от страна на касационната инстанция е недопустима, освен в случаите на липса на мотиви за причините, поради които определени доказателства са приети за обективни, а на други не е дадена вяра, или когато оценката е в разрез с тяхното действително съдържание. Такива недостатъци обаче не се набелязват. Предвид изложеното, ВКС счита, че изобщо не е било необходимо да се търси допълнителна информация, по думите на защитника- „документи съгласно Закона за счетоводната дейност и други отчетни първични документи“ /Закон за счетоводната дейност няма, вероятно защитникът има предвид Закон за счетоводството/, още повече, че произхода на инкриминираната сума /дали е от трудово възнаграждение, по договор за заем или придобита по друг начин/, за състава на инкриминираното престъпление е ирелевантен. Обстоятелството, че самият пострадал в разпита си в съдебното заседание пред първия съд е заявил, че няма документи за произхода на парите, не дискредитира твърдението му, че процесната парична сума му е била отнета, доколкото това му твърдение е било проверено от други източници на доказателства, които са били подробно анализирани в атакуваното решение. Важно е да се отбележи и, че нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство защитникът е поискал събирането на допълнителни доказателства касаещи отнетата парична сума, като тази му претенция към съдилищата възниква едва в касационната жалба. От друга страна съдът служебно не е бил длъжен да събира допълнителни доказателства, при положение, че св. М. е отрекъл да разполага с такива.

Не се възприемат и твърденията на подсъдимия, че съдът незаконосъобразно е отказал да проведе очна ставка между св.Х. Х. и пострадалия М.; че намиращата се на досъдебното производство декларация, обективираща нежеланието му да участва в разпознаване на живо е „фалшива“; че полицейските служители са „лъгали“ при депозиране на показанията си и че незаконосъобразно не е било проведено разпознаване на св. Х. Х.. Първото твърдение на Б. Р. е било правено и пред въззивната инстанция, която е взела отношение по него на л.45 от въззивното дело. Изложените аргументи се споделят изцяло от ВКС, поради което не е необходимо да бъдат преповтаряни. Що се отнася до намиращата се по делото декларация за отказ на подсъдимия да участва в процесуално следственото действие разпознаване на лица на живо, настоящият касационен състав констатира следното: на датата 13.02.2024 г. са били подписани три отделни декларации съответно от И. Г. И., Б. П. Р. и Н. Г. И.. Декларацията, намираща се на л.51 от ДП, касаеща подсъдимия освен, че е подписана, в съдържанието й собственоръчно е отразено нежеланието му да участва на живо в това следствено действие, поради което не са налице достатъчно основания да се приеме, че съдържанието й не отговаря на действителността. Твърдението, че полицейските служители са говорили неистина е декларативно и неподкрепено с доказателства. От друга страна, показанията на св.П. и св.З. са последователни досежно фактите, за които те са свидетелствали, дадени са под страх от наказателна отговорност, свидетелите не са заинтересовани от изхода на делото, а и липсват каквито и да е било данни, че същите имат някакъв интерес от това да бъде злепоставен точно подсъдимия. Извършването на процесуално следствени действие на досъдебното производство в т.ч. разпознаване на лица /касателно св.Х. Х./ е изцяло в прерогативите на прокурора и разследващите органи, като преценката им се основава на обстоятелството, свързано с това дали тяхното провеждане е необходимо за разкриване на обективната истина.

Предвид изложените дотук съображения ВКС не намира да е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК.

При правилно установените факти по делото, потвърждавайки осъждането на Б. Р. за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.4 от НК, апелативната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 от НПК.

Мотивите касателно обективната и субективна съставомерност на посоченото престъпление са убедителни, изчерпателни и в съответствие със закона и съдебната практика.

Липсва и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание- пет години лишаване от свобода, което е минималното, предвидено за престъплението по чл.199 ал.1 т.4 от НК. Изводът на решаващия съд за липса на многобройни или изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено за конкретното престъпление наказание е несъразмерно тежко /обосноваващо приложението на чл.55 от НК/, е верен и се споделя от настоящата инстанция. Доколкото наложеното наказание е в размер на минималния, предвиден за това престъпление, допълнителното му намаляване е невъзможно без приложение на разпоредбата на чл.55 ал.1 т.1 от НК, за което както беше посочено вече, не са налице основания. Като смекчаващи отговорността фактори защитата релевира в жалбата си положителни характеристични данни, млада възраст, добро интелектуално развитие и безупречно процесуално поведение на подсъдимия. В тази връзка, ВКС констатира, че по делото липсват положителни характеристични данни, Р. не е в млада възраст /такава възраст, съгласно трайната практика на ВКС е налице, когато деецът е на възраст близка до непълнолетието/, доброто му интелектуално развитие би следвало да изгради в достатъчна степен морални задръжки за извършване на престъпления, което не кореспондира на богатата му съдебна биография, а процесуалното му поведение има отношение главно към изпълняваната мярка за неотклонение. Освен това не се установява и подсъдимият да е съдействал на разследващите органи за разкриване на обективната истина, което би могло да се вземе предвид като смекчаващ отговорността фактор.

По-нататък искането на подсъдимия за връщане на делото, за да сключи споразумение не може да бъде удовлетворено, тъй като освен, че не попада в обхвата на касационните основания, не зависи изцяло от неговата воля, предвид необходимостта от съгласието и на прокурора.

Предвид изложените дотук съображения, настоящият касационен състав не намира да са налице претендираните основания по чл.348 ал.1 от НПК, поради което счита, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваният съдебен акт- в сила.

Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №193 от 15.05.2025 г., постановено по внохд №312/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/