Ограничения на съда при разглеждане на факти и разваляне на предварителен договор

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 592
гр. София, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Четвърто отделение , в открито съдебно заседание проведено на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Теодора Ставрева, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 4716 по описа за 2023г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. К. К., подадена чрез процесуален представител адв. И. С. против решение № 4307/31.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 705/2022г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 20208405/08.11.2021г. по гр.д. № 49942/2020г. по описа на Районен съд – София и вместо него и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.03.2014г., сключен между П. К. К. с ЕГН [ЕГН], като продавач и А. А. А. с ЕГН [ЕГН], като купувач, с който обещателят се е задължил да продаде на купувача правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в жилищна сграда № 1, вх. А, изградена в УПИ *-*, кв. 66 по плана на [населено място], Район В., м. „***“, представляващ Ателие № 1, находящо се на втори подпокривен етаж, на кота +13.80 м., със застроена площ от 20.81 кв.м. и при граници: изток-склад 2-3, юг-коридор, запад-стълбище и север-двор, заедно с 4.23 кв.м. от общите части на сградата и 11.80/2700 ид.ч. от УПИ срещу поето от купувача задължение да заплати продажна цена от 25000 лева, от която купувачът е платил сумата 15000 лева, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението купувачът А. А. А. заплати на продавача П. К. К. на основание чл. 362, ал. 1 от ГПК дължимият остатък от продажната цена в размер на сумата от 10000 лева.

За да постанови този резултат въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответника, че с отправено едномесечно предизвестие, обективирано в нотариална покана е упражнил потестативното си право да развали предварителния договор поради неизпълнение на поетото от купувача задължение за плащане на продажната цена. За да обоснове този извод се е позовал на формираната константна съдебна практика на ВКС по въпроса за предпоставките за връчване на съобщение чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017г./, въз основа на която приел, че условията за редовност на процедурата по връчване чрез залепване на уведомление в случая не са изпълнени /при липса на данни дали се касае до еднократно посещение на връчителя, а ако са направени няколко посещения – на кои дати и в какъв интервал от време; без да е удостоверено дали са събрани сведения дали адресатът пребивава на адреса/. Приел, че волеизявлението за разваляне на процесния предварителен договор е достигнало до ищеца в хода на производството с получаване на отговор на исковата молба и приложенията към него, сред които и нотариалната покана на 20.01.2021г. Съобразил обаче, че така доставеното волеизявление не е породило действие, тъй като към момента на достигането му до купувача всички негови задължения по предварителния договор, с падеж на последната междинна вноска 30.12.2014г., вече са били изпълнени към 05.03.2019г.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: ограничен ли е съдът от предмета на делото и обема на дължимата защита, определен от страните и дължи ли произнасяне на решението по правен спор в рамките на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение?

Отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, съдържаща се в Решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г., II ГО; Решение № 23 от 02.02.2016г. по гр.д. № 4553/2015г., IV ГО; Решение № 58 от 12.05.2014г. по гр.д. № 7025/2013г., II ГО; Решение № 176 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1281/2010г., III ГО и др. В тази практика е разяснено, че според принципа на диспозитивното начало /чл. 6 от ГПК/, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. Според това правило, съдът не правораздава по своя инициатива. Той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна с искане за защита на накърнено или застрашено субективно право. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. Принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника. Съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му. Съдът не е длъжен да напътва и ищеца към определено изменение на основанието на иска, макар в хода на производството това да изглежда необходимо с оглед на събраните доказателства /ТР № 106 от 7.IX.1967г. по гр.д. № 75/1967г. на ОСГК на ВКС/. Или, диспозитивното начало задължава съдът да даде защита тогава, дотолкова и до когато защита се иска от заинтересованата страна и забранява съдът да образува служебно производство, повече от онова, за което е сезиран, както и да продължава делото след като е десезиран.

По силата на чл. 7 от ГПК съдът предприема служебно необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото, следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Проявление на принципа на служебното начало са задълженията на съда по чл. 129, чл. 130, чл. 140, чл. 146 от ГПК и др., произтичащи от основното положение по чл. 2 от ГПК.

Недопустимо е съдът по свой почин да променя параметрите на предмета на правния спор или обема и вида на търсената защита. Взаимодействието между принципа на диспозитивното начало и принципа на служебното начало в гражданския процес се осъществява при точно ограничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало. Правомощията на решаващия съд са лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по твърдение/насрещно твърдение, съответно искане, които не са заявени или са различни от заявеното съставлява съществено процесуално нарушение, което според тежестта му може да обуслови неправилност, респ. процесуална недопустимост на обжалваното решение. Балансираното приложение на принципа на диспозитивното начало и този на служебното начало в процеса се проявява в задължението на съда единствено в рамките на определения от страните предмет на делото, да съдейства на страните за разкриване на обективната истина чрез способстване за изясняване на делото от фактическа и правна страна, но задължението за съдействие не може да надхвърля предмета на делото и не се разпростира по отношение на незаявени твърдения и възражения от страните, свързани с основателността на предявения иск, извън онези, които касаят надлежното упражняване правото на иск /арг. чл. 130 от ГПК/. Изхождайки от това значение на ръководните правни норми на гражданския процес, в практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува и не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведени възражения и да изненада страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения; служебното начало не може да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, свързани с основателността на предявения иск; при положение, че по спорен въпрос по делото са ангажирани доказателства, съдът не може процесуално да изненада страните, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях; съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Съдът не може да се произнася нито по ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелства, за които между страните не съществува спор /по гр.д. № 2479/2019г., IV ГО/; съдът трябва да изгради изводите си въз основа на факти, които страните са имали възможност да обсъдят /по т.д. № 741/2009г., I ТО/; съдът не може да обсъжда факт, чийто правни последици не се претендират от страната и да прави от него доказателствени изводи /по гр.д. № 1163/2010г., IV ГО/; когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то е разгледан непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало /по гр.д. № 14/2013г., II ГО/; при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства, които не са събрани по делото / по гр.д. № 7025/2013г., II ГО/; за да признае или отрече правото съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и обстоятелства, които ищецът счита, че имат значение за възникването, променянето или прекратяването му /по гр.д. № 1532/2010г., IV ГО/.

Настоящият съдебен състав на ВКС споделя изцяло така даденото в практиката разрешение по касационния въпрос.

Въззивният съд се е отклонил от тази практика на ВКС и е постановил решението си в противоречие с отговора на касационния въпрос.

По касационните основания:

Касаторът П. К. К., чрез процесуален представител адв. И. С. излага доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения конститутивен иск, без да зачете направеното от него правопогасяващо възражение, че договорът е развален. Съдът не е съобразил, че това възражение, нито връчването на нотариалната покана не е оспорено от ищеца. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 20 от ЗЗД при тълкуване разпоредбите на договора – при фиксирани по размер и падеж вноски за изплащане на уговорената продажна цена не е отчел, че към крайната дата, определена за сключване на окончателен договор не е била платена сумата от 3500 лв., а едва на 05.03.2019г. купувачът превел на продавача този остатък. Поддържа също, че въззивният съд е пренебрегнал обвързващата материална доказателствена сила на нотариалното удостоверяване по връчване на нотариалната покана, в която връзка се позовава на допуснато нарушение на чл. 179 от ГПК, на чл. 193 от ГПК, на чл. 236, ал. 2 от ГПК, както и на превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 47 от ГПК /в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017г./.

Ответникът по касация А. А. А., чрез процесуален представител адв. П. Р. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Установено е по делото от фактическа страна, че на 17.03.2014г. между страните е сключен предварителен договор за покупко продажба на Ателие № 1 срещу поето от купувача задължение да заплати продажна цена в общ размер от 25 000 лева. Уговореният съгласно чл. 2, ал. 2 от договора начин на плащане между страните е, както следва: авансово плащане в размер на 15000 лева при подписване на предварителния договор; 9 междинни месечни плащания в размер на по 1000 лева всяко, дължимо до 30-то число на месеца, първото от които платимо до 30.04.2014г. и окончателно плащане в размер на 1000 лева, дължимо при нотариалното изповядване на сделката. Безспорно между страните и установено с разписка за получаване на сумата е, че авансовото плащане в размер на 15000 лева е заплатено в полза на обещателя по договора на 17.03.2014г., а след този момент безспорно е установено неизпълнение на договорното задължение на купувача за заплащане на междинни месечни вноски по договора – при забавено изпълнение на шеста междинна вноска и пълно неизпълнение на 7-ма, 8-ма и 9-та вноска, платени на 05.03.2019г.

В чл. 7, ал. 2 от договора страните уговорили право на продавача да развали договора с едномесечно писмено предизвестие, когато купувачът не изпълни задължението си за плащане на цената по чл. 2 за срок, по-дълъг от 45 календарни дни, в който случай продавачът има право да задържи авансово платената сума.

С нотариална покана от 07.04.2016г., изпратена от П. К. до ищеца А. А., чрез нотариус Р. Д., с район на действие – СРС, продавачът по предварителния договор е уведомил купувача по договора, че към 07.04.2016г. има непогасени задължения за заплащане на част от 6-то междинно плащане, както и размерите на целите 7, 8 и 9–то междинно плащане. На ищеца е предоставен 7-дневен срок за изпълнение на задълженията от получаване на поканата, ведно с дължимите неустойки поради забавата съгласно чл. 5, ал. 2 от договора. Посочено е още, че при неизпълнение в срок, продавачът ще счита договора за развален, считано от изтичането на един месец от получаване на поканата. Съгласно извършеното отбелязване от нотариуса върху нотариалната покана, адресът на получателя е посетен, но адресатът не е открит, поради което на 14.04.2016г. е залепено уведомление на основание чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за депозирана покана в нотариалната кантора. Удостоверено е, че след изтичане на законоустановения двуседмичен срок за получаване и неявяване на лицето или упълномощен представител, поканата се счита за връчена на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК на 25.04.2016г.

Въззивното решение е валидно и допустимо, но е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което на основание чл. 281, т. 3 от ГПК съставлява основание за отмяната му. Не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

Въззивният съд е разгледал въпроса дали нотариалната покана и изявлението за разваляне на продавача е връчено редовно на купувача по предварителния договор в нарушение на диспозитивното начало и на съдопроизводствените правила в гражданския процес, произнасяйки се извън въведения от страните предмет на делото, на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение.

В исковата си молба ищецът навел твърдения, че между страните е сключен предварителен договор на 17.03.2014г.; че е изправен по задължението си за плащане на уговорената продажна цена съгласно уговорена схема на плащане и че въпреки това окончателен договор между страните не е сключен.

В отговор на исковата молба ответникът признал сключения предварителен договор. Навел правопогасяващо възражение за развален договор, поради неизпълнение на основното задължение на купувача – ищец за плащане на цената /забавено и непълно плащане съгласно уговорена схема в чл. 2, ал. 2 от договора/ с отправено едностранно писмено предизвестие във формата на нотариална покана, връчена на 25.04.2016г. Позовал се с оглед на това, че по развален договор изпълнение не се дължи.

В проведеното първо съдебно заседание по делото пред СРС, нито след него и до приключване на устните състезания пред първата инстанция, спор по възраженията на ответника и съдържащите се в тях твърдения не е възникнал между страните, нито ищецът е навел фактическо твърдение, че не е получил изявлението на продавача за разваляне на договора. Разглеждането на въпроса дали това изявление е доставено и доведено до знанието на купувача и при какви обстоятелства съдебната практика приема, че нотариалната покана е връчена редовно в хипотеза на чл. 47, ал. 1 от ГПК в относимата редакция на закона, поради това е служебно предприето от съда и надхвърля очертания от страните предмет на делото, поради което съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Като е приел за спорно фактическо положение по делото, без то да е оспорено, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с дадения отговор на допуснатия касационен въпрос. Ето защо са основателни доводите в касационната жалба, че решението на СГС е постановено в нарушение на диспозитивното и състезателно начало в гражданския процес.

Доводите във въззивната жалба, че по делото не е налице своевременно оспорване на факта на връчване на изявлението за разваляне, нито на редовността на връчването на нотариалната покана не са разгледани от въззивния съд, нито са съобразени оплакванията за нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес, както и на принципите на равнопоставеност на страните и на състезателно начало в процеса в нарушение на правомощията на въззивния съд, уредени в чл. 269 от ГПК.

Оспорването, че нотариалната покана не е връчена редовно е въведено от ищеца за първи път в отговора на въззивната жалба в реплика на доводите на въззивника в жалбата, които от своя страна са продиктувани от мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Като преклудирано това оспорване е процесуално недопустимо и не е станало част от предмета на делото. Приложение намират общите правила на чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК /по отношение на ответника/ и на чл. 143, ал. 2 и ал. 3 от ГПК /по отношение на ищеца/. С изтичането на срока за отговор и разглеждане на делото в първо открито съдебно заседание се преклудира възможността страните да излагат допълнителни фактически твърдения и да противопоставят възражения, основани на съществуващи и известни им към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство.

При преценка на събраните доказателства в рамките на твърденията на страните по делото е установено, че между тях е сключен предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот на 17.03.2014г. Съдържанието на договора, възпроизведено в приет по делото писмен документ, нито вложения в отделните негови клаузи смисъл не са били спорни по делото. Няма спор между страните също, а и от приетите по делото вносни бележки за паричен превод /л. 14-23/ се установява, че ищецът е бил неизправен по задължението си за плащане на уговорената продажна цена по последните пет междинни плащания, съгласно уговорен в чл. 2, ал. 2 от договора начин на плащане на цената – по пето и шесто междинно плащане е налице забавено и частично изпълнение, а по седмо, осмо и девето междинно плащане – пълно неизпълнение.

На 07.04.2016г. П. К., като изправна страна по предварителния договор изпратил до А. А. писмена нотариална покана, рег. № 10453 на нотариус Р. Д., рег. № 274, с която предоставил на купувача 7 дневен срок от получаването да изпълни задължението си за плащане на цялото парично задължение, с предупреждение, че след изтичане на един месец от получаване на изявлението и на основание чл. 7, ал. 2, ще счита договора за развален. Съгласно отразеното на гърба на нотариалната покана удостоверително изявление на нотариуса от 26.04.2016г., поканата е връчена на А. А. на 25.04.2016г. на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Към последния момент купувачът е бил неизправен по задължението си за плащане на част от шеста и последните три междинни плащания по договора с падеж на последното на 30.12.2014г. Неизпълнението е виновно при липса на данни за обективна невъзможност за изпълнение. Ето защо за продавача е възникнало потестативното право на разваляне на договора. С отправеното предизвестие по чл. 7, ал. 2 от договора това право е надлежно упражнено и с изтичане на дадения с него едномесечен срок и липсата на последвало изпълнение, сключеният между страните предварителен договор е развален на 25.05.2016г. по волята на страните, обективирана в цитираната клауза от договора.

Задължението за плащане на уговорената цена в размер на 3500 лв. е изпълнено от ищеца на 05.03.2019г., а исковата молба е предявена в съда на 14.03.2019г. И към двата момента сключеният между страните предварителен договор от 2014г. е бил развален на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД с отправеното от продавача и получено от купувача едностранно изявление. Ето защо по делото не са установени елементите от фактическия състав на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, поради което предявеният на това основание иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Необоснован е и евентуалният правен извод в обжалваното решение, че в договора не е уговорено субективно потестативно право на продавача да развали договора при пълно изпълнение, макар и същото да е неточно във времево отношение, т.е. при забавено изпълнение към момента на отправяне на едностранното изявление. В клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора страните уговорили право на продавача да развали договора при неизпълнение на задължението на купувача за плащане на цената по чл. 2 за срок по-дълъг от 45 дни. Както към момента на неоспореното връчване на нотариалната покана /25.04.2016г./, така и към момента на връчване на препис от отговора на исковата молба и приложенията към него, сред които и нотариалната покана /20.01.2021г./ е била налице значителна забава в изпълнение на задължението на купувача за срок по-дълъг от 45 дни и тя не е спорна по делото. Основателен поради това е и доводът в касационната жалба за нарушение на чл. 20 от ЗЗД при тълкуване разпоредбите на договора.

Поддържаният от ищеца правен довод за недопустимост на развалянето поради незначителност на неизпълнената част от задължението е неоснователен. Разпоредбата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД е израз на основното начало в системата на облигационното ни право за изпълнението на поетите по договора задължения, постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора и постановява, че когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора, разваляне на договора не се допуска. Разпоредбата е диспозитивна и с оглед свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД, с договора могат да се определят последиците от неизпълнението. В този смисъл решения по гр.д. № 1145/2011г., III ГО; по гр.д. № 5000/2008г., III ГО. В съдебната практика на ВКС се приема, че чл. 87 и чл. 88 от ЗЗД уреждат режима на разваляне на двустранните договори поради неизпълнение. Тези общи правила намират приложение само ако страните по двустранните договори не са уговорили нещо друго при неизпълнение на задълженията. Когато развалянето на договора става по съдебен ред, съдът преценява с оглед фактите по делото дали неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. В случая сключеният между страните предварителен договор не е развален по съдебен ред, а съгласно уговореното между страните по него в чл. 7, ал. 2 – неизпълнение на задължението на купувача за плащане на цената по договора за срок по-дълъг от 45 календарни дни. Т.е., дори неплатената част от уговорената цена да е в незначителен размер като парична сума спрямо целия уговорен размер и падеж на паричното задължение, по волята на страните неизпълнението е в значителен размер. Преценката на съда при така постигнатото между страните съгласие е изключена. Ето защо доводите в този смисъл са неоснователни.

С оглед изложеното и неналичието на елементите от фактическия състав на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, предявеният иск е неоснователен. На основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на касатора и ответник по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат за всички инстанции /по 1500 лв. за първите две и 2800 лв. за касационна/, както и държавни такси /500 лв. пред въззивна инстанция и 141.20 лв. пред ВКС/.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4307/31.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 705/2022г. по описа на Софийски градски съд и вместо него постанови:

ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД предявения от А. А. А. с ЕГН [ЕГН] против П. К. К. с ЕГН [ЕГН] иск за обявяване за окончателен на сключен на 17.03.2014г. между тях предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който П. К. К., като продавач обещал да прехвърли, а А. А. А., като купувач, се съгласил да придобие правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в жилищна сграда № 1, вх. А, изградена в УПИ *-*, кв. 66 по плана на [населено място], Район В., м. „***“, представляващ Ателие № 1, находящо се на втори подпокривен етаж, на кота +13.80 м., със застроена площ от 20.81 кв.м. и при граници: изток-склад 2-3, юг-коридор, запад-стълбище и север-двор, заедно с 4.23 кв.м. от общите части на сградата и 11.80/2700 ид.ч. от УПИ срещу поето от купувача задължение да заплати продажна цена от 25000 лева, от която купувачът е платил авансово сумата 15000 лева; 9000 лева платими съгласно междинно плащане уговорено в чл. 2, ал. 2 от договора и окончателно плащане в размер на 1000 лева при нотариално изповядване на сделката.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК А. А. А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на П. К. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от 6441.20 лева, представляваща разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.