Условно наказание за причинена смърт по непредпазливост при лов

Текстът на акта

Ключови фрази

Лишаване от живот при професионална непредпазливост * справедливост на наказание * огнестрелно оръжие * професионална непредпазливост по чл. 123 НК

Р Е Ш Е Н И Е

№ 430

гр. София, 27.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през 2024 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 94 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия С. и от повереника на частните обвинители Е. Н. и Ш. Н. срещу решение № 227 от 04.12.2023 г., постановено по ВНОХД № 340/2023 г. на Пловдивския апелативен съд.

От името на частните обвинители адв. Ш. е оспорил размера на наложеното на Х. С. наказание, настоявайки, че той е явно несправедлив от гледище на нивото на обществена опасност на деянието и на дееца. Като аргументи е изтъкнал, че деянието е с изключително висока обществена опасност, защото е загинал човек, при това единствен син на родителите си, както и защото са допуснати „груби нарушения на многобройни разпоредби“ относно безопасността при ловуване. Заявява несъгласие с констатациите на съда, че с изказаното съжаление за извършеното и изразената самокритичност подсъдимият е дал индикации за поправянето си, като твърди, че липсват сигурни доказателства за това, още повече, че според частните обвинители съществуват прояви на С., свидетелстващи за противното. Оспорва и прилагането на чл. 66 НК, като счита, че този подход не работи в полза на генералната превенция, а благоприятства увеличаването на смъртните случаи при прояви на престъпна небрежност. Поради това поддържа становище, че отлагане на изпълнението на наложеното наказание би било несправедливо и неоправдано с оглед защитата на обществения интерес. Отправя искане за присъждане на направените от всеки от частните обвинители разноски в касационното производство.

С подадената от адв. З. Т. – защитник на подс. Х. Н. С. жалба се поддържат трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Твърди се, че въззивният съд не е дал отговор на поставени на вниманието му възражения, с което по съществен начин са засегнати правата на подсъдимия. Според защитника налице са множество смекчаващи обстоятелства, които изискват определяне на наказанието при изключителен техен превес. Направено е искане за намаляване на срока на наложеното наказание, както и на изпитателния срок, за който е отложено изтърпяването му.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция повереникът на частните обвинители, подкрепен от тях, поддържа подадената от тяхно име жалба и изтъкнатите в нея съображения, като алтернативно предлага или въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд или върховната инстанция да постанови ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание.

Защитникът на подсъдимия пледира за уважаване на касационната жалба, която е подал по изложените в нея съображения.

Представителят на Върховната прокуратура мотивира становище за неоснователност на депозираните жалби.

Подсъдимият заявява съжаление за стореното, заявява, че починалият му е бил приятел. В последната си дума моли за смекчаване на наказанието.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 14 от 27.06.2023 г., постановена по НОХД № 192/2023 г. състав на Кърджалийския окръжен съд е признал подсъдимия Х. Н. С. за виновен в това, че на 27.02.2022 г. в землището на с. Ч., общ. Момчилград, обл. Кърджали причинил смъртта на М. Е. Н. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – ловуване, представляваща източник на повишена опасност и в нарушение на чл. 59, ал. 1 ЗОБВВПИ; чл. 293, т. 5 и т. 6 от Правила за здравословни и безопасни условия на труд в горските територии; чл. 7, т. 14 и чл. 8, т. 1 от Указания за безопасно боравене с огнестрелно оръжие за ловни цели; чл. 6, т. 2, абз. 4 от Указания на Изпълнителната агенция по горите, дадени с писмо, изх. № ИАГ-26243/05.08.2016 г.; чл. 65, т. 9 и т. 10 от Закона за лова и опазване на дивеча, поради което и на осн. чл. 123, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от 2 години и 4 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 160, ал. 1 НК подс. С. е лишен от право да упражнява ловна дейност за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила. Извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото, а с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия.

С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло.
Отправените с касационните жалби искания за отмяна или изменяване на този акт са неоснователни.
Претенцията за допуснато съществено процесуално нарушение при неговото постановяване защитникът на подсъдимия е обвързал с факта на липсващия въззивен отговор на възражението срещу част от вменените от обвинението като нарушени от подсъдимия правила за безопасно ловуване. Според адв. Т. нормата на чл. 59, ал. 1 ЗОБВВПИ е обща и не съдържа състав на нарушение, а предписанията на чл. 293, т. 5 и т. 6 от Правилата за безопасни и здравословни условия на труд в горските територии по същество дублират тези, включени съответно в чл. 7, т. 14 и в чл. 8, т. 1 от Указанията за безопасно боравене с огнестрелно оръжие за ловни цели. Настоява, че неглижирането на това възражение е накърнило правата на подсъдимия по съществен начин, тъй като броят на вменените му нарушения на правилата за ловуване е сред факторите, обусловили отмерването на наказанието.

Така заявеното недоволство не е лишено от основание, доколкото въззивният съд не е успял да даде пълноценен отговор на поставеното на вниманието му несъгласие. Извън това не е изследван въобще и въпроса за съществуването на причинна връзка между всяко от вменените като нарушени предписания относно ловната дейност и настъпването на смъртта на пострадалия. Вместо всичко това механично е възпроизведен текста на всяко от правилата, приети от обвинението за нарушени от подсъдимия и на тази база е формулирано заключение, че „смъртта на пострадалия е пряка и непосредствена [последица] от допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за лов, за които той е привлечен към наказателна отговорност“.

По този начин от една страна не е изпълнено ръководно указание на върховната инстанция към съдилищата да мотивират преценката си относно допълващите бланкета правила (ППВС № 2/79 г., т. 6). От друга страна, спестеното усилие не е позволило на въззивния съд с нужната точност да прецени тежестта на извършеното деяние от гледище на обема на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата относно ловуването, които са в пряка причинна връзка с причиняването на смъртта на М. Н., а механично е преповторил констатацията на първостепенния съд, че е налице множественост на тези нарушения.

Действително нормата на чл. 59, ал. 1 ЗОБВВПИ е обща. Тя представя в обобщен вид изисквания към лицата, получили разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях да ги опазват и да предприемат мерки за недопускане на злополуки или наранявания при употребата им. Тя не визира конкретно дължимото поведение, конкретно правило, отклонението от което в конкретния случай е довело до фаталния край. При това положение приложимостта й би била мислима единствено, ако не съществуваше друго, точно определено като съдържание правило, предназначено да уреди ситуации като процесната. А такива конкретни правила съществуват и в случая те фигурират сред останалите, вменени от обвинението като несъобразени от подсъдимия в конкретно инкриминираната ситуация.

Безусловен факт е и изтъкнатото от защитата дублиране на уредбата, съдържаща се в чл. 293, т. 5 и т. 6 от Правилата за безопасни и здравословни условия на труд в горските територии – от една страна и тази в чл. 7, т. 14 и в чл. 8, т. 1 от Указанията за безопасно боравене с огнестрелно оръжие за ловни цели по отношение на предписаната с всеки от тези актове забрана за стрелба по посока на хора и стрелба по неясно видима цел. Простата съпоставка между предписанието на чл. 293, т. 5 от Правилата за здравословни и безопасни условия на труд в горските територии и това на чл. 7, т. 14 от Указанията за безопасно боравене с огнестрелно оръжие за ловни цели показва, че те макар да третират нюансирани хипотези, въвеждат по същество една и съща забрана за стрелба по посока на хора, т.е. тази, която обвинението е инкриминирало в настоящия случай като нарушена от подсъдимия. Еднакви забрани по отношение на стрелбата по неясно видима цел въвеждат и чл. 293, т. 6 от Правилата за здравословни и безопасни условия на труд в горските територии – от една страна и чл. 8, т. 1 от Указанията за безопасно боравене с огнестрелно оръжие за ловни цели – от друга страна – за стрелба по неясно видима цел (или по шум).

Но това, че няма разлика в съдържанието или в тежестта на посочените забрани по двата акта не означава, че нарушавайки ги, подсъдимият е извършил нарушения само по един от тези актове. Когато ловуващият произведе стрелба в посока, в която има хора, както и когато стреля по неясно видима цел, той практически нарушава едновременно съответните забрани от Правилата за здравословни и безопасни условия на труд в горските територии и тези от Указанията за безопасно боравене с огнестрелно оръжие за ловни цели, както е отбелязал и съставът на ПАС.

Въззивният съд не е изследвал и причинната връзка между смъртта на М. Н. с всяко от вменените от обвинението нарушения. Защото запълването на съдържанието на бланкетната норма по чл. 123, ал. 1 НК следва да е не просто с норми, които регламентират съответната дейност, а с такива, които действително са нарушени при конкретните обстоятелства и това нарушаване е в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. В случая, ако бе положил дължимото усилие в тази насока, въззивният съд неизбежно би установил липсата на такава причинно-следствена връзка между смъртта на Н. и инкриминираните нарушения на чл. 65, т. 9 и т. 10 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД), т.е. нарушенията на забраната за използване при ловуване на приспособления за нощна стрелба, съдържащи електронен преобразувател или увеличител на образа (т. 9) и на забраната за използване на моторни превозни средства при ловуване (т. 10).

Забраната за ползване на моторни превозни средства е обусловена от това, че подобен начин на ловуване попада сред т. нар. неселективни методи и средства, застрашаващи живота на значителен брой диви животни, включително и различни от вида, обект на ловуване. Отделно от това, сред тях е възможно да има и такива от защитени видове по Закона за биологичното разнообразие (виж напр. чл. 44, ал. 1 от този закон). От друга страна, подобен начин на ловуване води до обезпокояване и влошаване на условията в природните местообитания на видовете. Т.е. коментираната забрана е ориентирана към опазване единствено и само на дивеча.

Що се касае до приспособленията за нощна стрелба, съдържащи електронен преобразувател или увеличител на образа, те също са част от неселективните средства (и методи), които визира чл. 65 ЗЛОД. Забраната е от гледище на това, че ползването на подобни средства дава предимство на ловуващия чрез технология и отнема шанса на дивеча, като в крайна сметка това би допринесло за изчезване на местни популации от определен вид или поне за тежкото им увреждане. Затова методите и средствата, които визира чл. 65 ЗЛОД са забранени и по Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания, ратифицирана от България през 1991 г., постановките от която са заложени в ЗЛОД. Извън това, поначало ловуването е позволено само в светлата част на денонощието (чл. 66 от Правилника за прилагане на Закона за лова и опазване на дивеча). При действието на това ограничение термални прибори и нощно виждане биха били ползвани при бракониерски лов. Затова и ползването им за ловни цели е забранено.

Що се касае до настояването за липса въззивен отговор на възражението, че пострадалият е бил прострелян в непосредствена близост до автомобил, като е излязъл от него без да предупреди подсъдимия, такова процесуално нарушение липсва. Макар да не е подчинил изрично на това възражение разсъжденията си, въззивният съд практически е дал отговор на същото, като е приел и е обосновал наличие на принос на пострадалия за фаталния резултат. Този съд не е допуснал нарушение като не е коментирал в тази връзка времевата продължителност на инцидента, която защитникът по собствено усмотрение е определил на 2 – 3 секунди. Подобна фактическа констатация, свързана с точната продължителност на темпоралния отрязък от прицелването на подсъдимия до прострелването на пострадалия отсъства от съдържанието на обвинителния акт, съответно не фигурира и сред признатите от подсъдимия факти. Резонно тя не фигурира и сред приетите за установени от съдилищата фактически положения. Това е очевидната причина такъв факт да не е интерпретиран от въззивния съд, когато е обсъждано поведението на пострадалия и приноса му за възникването на инцидента.

Въпреки посочените по-горе неблагополучия във въззивното решение при отдиференцирането на допълващите бланкетната диспозиция на чл. 123, ал. 1 НК правила, вярна по същество е преценката, че с действията си подсъдимият е извършил престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, доколкото е предприел забранени действия, като е приел да извърши правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, а именно да ловува в група с пострадалия, а след това е произвел стрелба по неясно видима в нощния мрак цел и в посока, в която по същото време се е намирал пострадалия и с това е причинил смъртта на М. Н.. Всъщност възможността инкриминираното поведение на подсъдимия да бъде подведено под нормата на чл. 123, ал. 1 НК не е оспорена пред настоящия съд от никоя от страните. Единствено повереникът е противопоставил възражения срещу приетата от съдилищата форма на непредпазливостта. Но даденият от въззивния съд отговор на това възражение е обоснован и точен, като настоящият състав може единствено да се присъедини към него.

Що се касае до наложеното наказание, то е преценено като явно несправедливо както от подсъдимия и защитника му, така и от частните обвинители и от техния повереник, макар и съпътствано от искания с противоположен знак.

Изтъкнатите от частните обвинители аргументи в полза на направеното от тях оспорване на наказанието са несподелими. Абстрактната обществена опасност на престъпленията от определен вид от гледище на стойността и значението на засегнатия с тях правнозащитен интерес е съобразена от законодателя при самата криминализацията на съответните деяния, а след това и при диференциацията на предвидените за тях наказания.

В случая с деянието на подсъдимия е причинена смъртта на едно лице. Макар този резултат да е възможно най-трагичния в човешки план, от гледище на правото той няма характеристиките на отегчаващо обстоятелство, като не обосновава обществена опасност на извършеното, различна от тази на типичните случаи на престъпленията от конкретния вид. Престъплението по чл. 123, ал. 1 НК е резултатно увреждащо, като престъпният резултат се състои в причиняване смъртта на другиго. Т.е. причиняването на смърт на едно лице е онзи минимум на вредните последици, при наличието на който е осъществен общият състав по посочения текст от закона. Касае се за елемент от обективния състав на визираното от този текст престъпление, по отношение на който действа забраната по чл. 56 НК за третирането му и като отегчаващо обстоятелство. Загубата на човешки живот е всякога печална и за близките на загиналия, и за обществото. Но съдът е длъжен да познава и да прилага критериите на правото и във всеки отделен случай да направи професионално обоснована селекция на правно значимите обстоятелства, дистанцирайки се от житейската емоция, която човешките чувства генерират.

Без съмнение човешката личност, живота и здравето са висши ценности, посегателството срещу които изисква строга реакция. Както ВКС е отбелязвал в практиката си обаче, практическото проявление на тази реакция не може да бъде в механичното налагане на несъразмерно тежки санкции. Следването на подобен подход неизбежно е съпътствано от риск за превръщане на наказанието в самоцелно възмездие, което не води до благоприятни последствия нито за извършилия престъплението, нито за обществото. Наказанието е ориентирано преди всичко към лицето, спрямо което се налага и е предназначено да повлияе неговото поведение, а наред с това и поведението на третите лица. Това следва като извод от редакцията на чл. 36 НК. Небалансираният подход при определянето му с надценяване на генералната превенция предпоставя нарушаване на изискуемото от чл. 35, ал. 3 НК съответствие между престъплението и наказанието. Чрез тази разпоредба законът е установил практически критерий за справедливост, с който съдът е длъжен да се съобрази, защото само справедливото наказание може да гарантира постигането на целите на наказателно-правното въздействие – поправяне и превъзпитание на подсъдимия и предупредително въздействие върху обществото. Този резултат е непостижим без съобразяване с конкретните обстоятелства по делото, значими за определяне на тежестта на конкретно извършеното и личността на конкретния деец.

В случая въведеният с чл. 35, ал. 3 НК стандарт не е нарушен чрез отмереното от първостепенния съд и утвърдено от въззивната инстанция наказание. Това наказание отговаря на степента и характера на обществена опасност на извършеното, определени от съпътстващите инкриминираната престъпна проява конкретни нейни специфики, свързани с броя, съчетанието и тежестта на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за ловуване, намиращи се в причинна връзка с фаталния резултат и приноса на самия пострадал за този резултат. Тези обстоятелства, в съчетание със справедливо отчетените от въззивния съд данни за личността на подсъдимия, изказаното от него съжаление и критично отношение към извършеното правят наказанието от три годи и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано на осн чл. 58а НК, способно да гарантира баланса между индивидуалния интерес на подсъдимия от налагане на справедливо наказание и обществения интерес от санкциониране на престъпната проява. Дори и след внесените от настоящия състав корекции (относно броя на допуснатите от подсъдимия нарушения, пряко и непосредствено обусловили смъртоносното прострелване на М. Н., както и относно възможността тежестта на този резултат да се третира като отегчаващо обстоятелство) валиден остава изводът на въззивния съд за относително равновесие между смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства съобразно с тяхната сериозност и влияние. Поради това доводите на частното обвинение за несправедливо индивидуализиране на наказанието, свързано с лишаване от свобода, са неоснователни. След като съдът е изпълнил задължението си да индивидуализира наказателната отговорност на подсъдимия по предписания от закона начин, не би могло само по съображения за генерална превенция тя да бъде утежнявана.

Неприемливи са аргументите, с които частните обвинители са оспорили стойността и значението на направеното от подсъдимия разкаяние за справедливото отмерване на приложимата санкция. Точен измерител на неговата степен и на искреността му не би могло да има, като се има предвид, че разкаянието е чувство, преживяване на лицето. Затова и липсата на предприети от лицето конкретни действия, манифестиращи душевното му състояние, сазма по себе си не може да е индикатор за отсъствие на действително преживяно от него съжаление за извършеното, осъзнаване на факторите, довели до престъплението, осмисляне на необходимостта от промяна на нагласите и поведението в социално и правно приемлива насока и желание и готовност за нея. Всъщност в жалбата на частните обвинители не е идентифицирана по обективен начин липса на конструктивна промяна в съзнанието на подсъдимия, като е факт и дефицита на ангажирани по делото доказателства за продължаващо социално и правно неприемливо негово поведение и след извършването на престъплението. При липсата на обективни факти, които да опровергаят искреността на направеното от С. разкаяние и да покажат липса на мотивация у него за положителна промяна, всяко разсъждение, с което се оспорва изказаното от него съжаление за извършеното е лична интерпретация на поведението му, която не може да послужи при решаването на въпросите по делото. От друга страна, предложената с касационната жалба логика е неприемлива и защото по същество отрича възпитателната роля на самото наказателно производство и възможността за съществуване на ефективни умения на дееца за самостоятелно осмисляне на случилото се. Възможността процесът на формиране на социално приемливи нагласи у извършилия престъпление преди санкционирането му не би могло да се отрече априори при липсата на обективни данни в друга насока, съответно не би могло да се отрече и по отношение на подсъдимия. За това като е отчел при индивидуализацията на наказанието и изказаното от подсъдимия съжаление за извършеното въззивният съд не е предпоставил несправедливото му санкциониране.

Правилно въззивният съд не е приел да смекчи наказанието поради изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, доколкото изтъкнатите в тази връзка от защитата обстоятелства, свързани с липса на предходни осъждания на подсъдимия, трудова и семейна негова ангажираност, положителните данни за личността му по местоживеене имат отношение поотделно и в съвкупност към характеристиката на личността на подсъдимия.

Личната обществена опасност на дееца намира непосредствен израз най-вече в самото деяние. В случая неприемливо е проявеното от подсъдимия нехайство към спазването на особено съществени правила за безопасност при извършването на високорискова дейност, каквато е ловуването, да се третира като белег за ниска негова обществена опасност и съответно като смекчаващо обстоятелство, както настоява защитникът.

Колкото до настояването на защитата да бъдат взети предвид подбудите за извършване на престъплението, за да се смекчи наложеното наказание, настояването не е обвързано с конкретика, съответно не е доразвито. Затова във връзка с него може единствено да се отбележи, че при конкретните обстоятелства, при които е било извършено престъплението, подсъдимият не се е намирал под натиска на сложна житейска ситуация, който да го е мотивирал да неглижира дължимите мерки за безопасност.

Лишено от конкретика и от обективни основания е и възражението за оказано от подсъдимия съдействие за разкриване на истината. Макар и прието от съдилищата от предходните инстанции, твърдяното от защитата съдействие на подсъдимия за разкриването на истината е ограничено до доброволно предаване на билет за лов, членска карта на НЛРС-СЛРБ и разрешително за индивидуален лов. Актът на това предаване няма съществено и още по-малко определящо значение за успеха на разследването. Същевременно в досъдебното производство обяснения по обвинението подсъдимият не е давал. Веществените доказателства по делото са получени при извършено претърсване. Съдебната фаза на процеса е протекла при условията на съкратено съдебно следствие в хипотезата по чл. 371, т. 2 НПК. Признанието на фактите по обвинението, което подсъдимият прави в тази процедура е премирано от самия закон с предвиденото в чл. 373, ал. 2 НПК негово санкциониране при условията на чл. 58а НК, т.е. с редуциране на размера на отмереното наказание с една трета.

Поради това несъстоятелни се явяват аргументите, с които защитата е оспорила справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, свързано с лишаването му от свобода, като изключва възможността за обмисляне на неговото смекчаване.

Предпоставки за оспорване на правилното прилагане на материалния закон частните обвинители са извели от факта на прилагането на института на условното осъждане. Застъпената от тях теза за необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание, за да се гарантира реализирането на индивидуалната и на генералната превенция, практически игнорира същностния аспект на отложеното изпълнение на наказанието по чл. 66 НК – оставането на осъдения под надзора на държавата и съпътстващата този надзор опасност от привеждане на наказанието в изпълнение, който аспект не позволява механично да се отрече индивидуалния и обществения респект към това наказание и постигането на индивидуалната и общопревантивната негова цел. Въззивният съд е изложил аргументи в полза на направената от него прогноза за възможността чрез отлагане изпълнението на наложеното на Х. С. наказание да се постигне корекция в неговото поведение и да бъде ориентиран той към въздържане от бъдещо неправомерно поведение. Данните за личностната характеристика на подсъдимия, извън самото деяние, включително и данните относно предходното му поведение като ловец показват потенциал у него за поправяне и превъзпитание и без допълнително институционално въздействие в местата за лишаване от свобода. Съществено значение за постигане целите на индивидуалната и генералната превенция би имало всъщност и кумулативно наложеното наказание – свързаното с лишаване на подсъдимия от право да упражнява ловна дейност. По този начин би бил подсилен поправителния, превъзпитателния и превантивния ефект на наказанието.

С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните от страните касационни основания оспореното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Предвид заявеното от страна на повереника на частните обвинители изрично искане за присъждане на направените от тях разноски в касационното производство и с оглед изхода на същото подсъдимият следва да бъде осъден да заплати в полза на всеки от частните обвинители Е. Н. и Ш. Н. сумата от по 1500 лева.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 227 от 04.12.2023 г., постановено по ВНОХД № 340/2023 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА подсъдимия Х. Н. С. да заплати по 1500 (хиляда и петстотин) лева в полза на всеки от частните обвинители Е. И. Н. и Ш. Ш. Н. за направени разноски в касационното производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.