Осъждане за предложен подкуп на полицейски служител

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 191
                                гр. София, 14.04.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и трети март през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Румен Петров
                                  Членове:     Христина Михова
                                               Светла Букова

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора М. Гр. К.
като разгледа докладваното от Христина Михова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200081 по описа за 2026 година
Производството е образувано по постъпила касационна жалба, подадена от защитника на
подсъдимата Е. Ю. Б., срещу въззивна присъда № 5/01.10.2025 г., постановена по в.н.о.х.д.
№ 166/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата и допълнението към
нея се твърди наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 НПК, като се
иска отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимата.
В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба по изложените в
нея съображения. Допълнително акцентира върху допуснатите нарушения на материалния
закон при постановяване на въззивната присъда, като пледира за нейната отмяна и
оправдаване на подсъдимата.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на
жалбата, поради отсъствие на заявените с нея касационни основания.
Подсъдимата Е. Ю. Б., редовно призована, не се явява в съдебното заседание.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите
на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347,
ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 28/22.06.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 200/2021 г. по описа на Окръжен


                                             1
съд – Русе, подсъдимата Е. Ю. Б. е призната за невиновна и на основание чл. 304 НПК
оправдана по обвинението по чл. 304а, вр. с чл. 304, ал.1, пр.1 НК.
По подаден протест от ОП – Русе с искане за осъждане на подс. Б. по повдигнатото й
обвинение, в Апелативен съд – Велико Търново е образувано в.н.о.х.д. № 166/2025 г. С
въззивна присъда № 5/01.10.2025 г., предмет на касационната проверка, на основание чл.
336, ал.1, т. 2, вр. с чл. 334, т. 2 НПК е отменена първоинстанционната присъда и
подсъдимата е призната за виновна в това, че на 17.12.2019 г., в гр. Русе, предложила дар –
парична сума, на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение -
полицейски орган – Главен инспектор А. В. К. – Началник на Сектор „Противодействие на
икономическата престъпност“ в Отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Русе, за да
не извърши действие по служба – да не изпълни задължението, вменено му по чл. 67 от
ЗМВР - „Полицейските органи предотвратяват, пресичат, разкриват и разследват
престъпления“ като не извърши проверка по налични данни за извършено престъпление по
чл. 172б, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 304а, вр. с чл. 304, ал.1, пр.1, вр. с чл. 55,
ал.1, т. 2, б. „б“ НК е осъдена на наказание „Пробация“ с пробационни мерки:
„Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от една година с периодичност два
пъти седмично и „Задължителни срещи с пробационен служител“ за срок от една година.
С въззивната присъда подсъдимата е осъдена да заплати разноските по делото.
Касационната жалба, подадена срещу въззивната присъда, е допустима, тъй като е
депозирана от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт
от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
      В иницииращия настоящото производство процесуален документ касаторът
аргументира твърдението си за допуснато нарушение на процесуалния закон с доводи за
неправилен анализ на доказателствената съвкупност, осъществен от въззивната инстанция.
Твърди се, че контролираният съд е допуснал до разпит свидетелите К., К. и П., без в
определението си да посочи кои обстоятелства са останали неизяснени. Това лишило
защитата от възможността да подготви въпроси и да ангажира доказателства за проверка на
изложените от свидетелите факти. При анализа на посочените гласни доказателствени
средства въззивният съд не съобразил, че разпитът на свидетелите е извършен, след като
вече е била постановена оправдателна присъда от първоинстанционния съд, което е довело
до промяна на показанията им, за да избегнат неблагоприятните за тях професионални
последици, тъй като действията им били повода за образуване на настоящото наказателно
производство, а от проведената от тях издирвателна дейност за разследване на
престъплението по чл. 172б НК нямало резултат. Въззивната инстанция не отговорила на
възражението на защитата за това, че не е изяснена причината, поради която св. К. е
пристигнал на мястото на извършване на престъплението и че при разпита му на
досъдебното производство, един ден след деянието, той не е съобщил, че е бил уведомен от
подчинените си за направеното им предложение за подкуп от подсъдимата. Описаните
нарушения били съществени, тъй като засягали основни принципи на процесуалното право

                                                2
и правото на защита на подсъдимата. Нарушен бил и материалният закон, като въззивният
съд не съобразил, че доказателствата сочат, че е налице провокация към подкуп, поради
това, че разговорът с подсъдимата бил започнат от св. К. с насочващи реплики.
Контролираният съд законосъобразно изключил от доказателствената съвкупност записът на
този разговор, като направен от св. К. в нарушение на процесуалните правила, но това било
във вреда на подс. Б.. Въззивният съд не кредитирал обясненията й и „удобно“ постановил
акта си само на основата на свидетелските показания на полицейските служители. Касаторът
възразява и че предметът на подкупа не бил конкретизиран по вид и размер, поради което
не можело да се приеме, че подсъдимата е отправила „конкретно и недвусмислено
волеизявление, съдържащо достатъчна представа за точното съдържание и насоченост“, за
да се приеме, че е осъществила деянието. Не било съобразено обстоятелството, че
подсъдимата е носела само телефон и не е имала готовност да предостави дар „във всеки
един момент“. След като липсвала парична оферта, конкретизирана по размер, която да
може да се изпълни във всеки един момент, не можело да се приеме, че е налице довършено
престъпление по чл. 304, ал.1 НК. Подсъдимата имала възможност, когато останала насаме
със св. К. да му направи конкретно предложение, но не го сторила, защото сама се отказала
по собствени подбуди да довърши престъплението, поради което била налице хипотезата на
доброволен отказ по смисъла на чл. 18, ал. 3, б. „а“ НК. Касаторът твърди и че след
пристигането на разследващия полицай – св. Т., св. К. вече не е имал възможност да
извърши действията по служба, за неизпълнението на които, според обвинението,
подсъдимата е предложила дар, което налагало извод за отсъствие на един от елементите от
обективната страна на престъплението. С така изложените доводи се обосновава искането за
оправдаването на подс. Б..
Приоритетно следва да бъдат проверени твърденията за допуснати нарушения на
процесуалния закон, доколкото констатацията за тяхната основателност обезсмисля
проверката за нарушение на материалния закон.
Изложените по описания в касационната жалба оплаквания, макар и заявени като доводи за
допуснати нарушения на процесуалния закон, реално изразяват недоволството на касатора
от необосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт, тъй като се оспорват фактите,
приети за установени от въззивния съд и тяхната доказателствена обезпеченост.
Необосноваността не е сред касационните поводи за касационен контрол, поради което и
настоящата инстанция не разполага с правомощие да прави собствен анализ и оценка на
доказателствената съвкупност и на тази основа да приема фактически положения, различни
от установените от съдилищата по фактите, както и да подменя вътрешното им убеждение.
В принципен план това означава, че поначало касационният съд (извън хипотезата на чл.
354, ал. 5 НПК) не би могъл да удовлетвори искането на касатора за оправдаването на
подсъдимата по обвинението, по което е осъдена, въз основа на нов, собствен прочит на
доказателствената съвкупност. Единствената проверка, която може да извърши е дали при
събирането, анализа и оценката на доказателствата въззивният съд се е ръководил от
правилата, визирани в процесуалния закон.


                                           3
Прегледът на обжалваната въззивна присъда не установява допуснати нарушения на
процесуалните правила при нейното постановяване.
На първо място неоснователно е оплакването на касатора за това, че въззивният съд
нарушил процесуалните правила, като не посочил в определението за насрочване на
въззивното съдебно заседание за изясняването на кои обстоятелства се налага разпит на
свидетелите – полицейски служители и това затруднило организирането на защитата на
подсъдимата.
Свидетелите К., К., Б. и П. не са разпитвани в хода на първоинстанционното съдебно
следствие, тъй като подсъдимата и нейната защита са се съгласили на основание чл. 371, т.1
НПК да се ползват показанията им от досъдебното производство. Въззивният съд,
изпълнявайки задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл.14 и чл. 107, ал.
5 НПК, е преценил, че за изясняване на всички обстоятелства по делото е необходимо да
извърши разпит на посочените свидетели. Изцяло в правомощията на въззивната инстанция,
с оглед нейната контролно – отменителна и решаваща функция, закрепени в разпоредбите
на чл. 327, вр. с чл. 315 и чл. 316 НПК, е да прецени дали приобщената от
първоинстанционния съд доказателствена съвкупност в достатъчна степен изяснява фактите,
включени в предмета на доказване и да събере каквито доказателства намери за необходимо,
с оглед разкриване на обективната истина по делото. При това въззивният съд не е длъжен в
определението, с което допуска събирането на доказателства, да посочи изрично и
изчерпателно кои обстоятелства са останали неизяснени. Затова упрекът на жалбоподателя
към дейността на контролирания съд по събиране на доказателства е изцяло неоснователен.
По никакъв начин с допускането до разпит на свидетелите К., Б., К. и П. не е била
затруднена защитата на подсъдимата, както се твърди в жалбата, тъй като тя е имала
възможност да се запознае с показанията, дадени от тях на досъдебното производство, и те
не са били изненада за нея. Пред въззивната инстанция свидетелите са потвърдили
показанията си от досъдебното производство, като основание за приобщаване на последните
по реда на чл. 281, ал.1 НПК е липсата на спомен и незначителни противоречия по
отношение на някои факти, което е обяснимо предвид обстоятелството, че разпитът им е
проведен повече от шест години след деянието. Противно на твърдението, изложено в
касационната жалба, контролираният съд е анализирал подробно и задълбочено посочените
гласни доказателствени средства (л. 5 от мотивите), като е изложил съображенията си,
поради които е дал вяра на свидетелите К., Б., К. и П.. Отчел е, че не се констатират
противоречия между показанията на посочените свидетели по отношение на фактите,
включени в предмета на доказване, които да поставят под съмнение тяхната достоверност и
обективност. Съобразил е, че свидетелите Б., П. и К. еднопосочно установяват, че както
преди, така и след пристигането на св. К. подсъдимата е предлагала да даде парична сума,
каквато полицейските служители преценят, за да не изпълнят служебните си задължения по
разкриване на престъпления – да не съобщят за намерените стоки и да приключат
проверката, за да може Б. да си получи стоките. Същите сведения свидетелите са депозирали
още в хода на досъдебното производство, преди да имат информация за последващото


                                            4
развитие на наказателния процес по отделените материали за извършено престъпление по
чл. 172б НК, както и много преди да бъде постановена оправдателната присъда от
първоинстанционния съд. В този смисъл не се констатира заинтересованост или
предубеденост на свидетелите като сочената от касатора. Не е от съществено значение
обстоятелството, на което акцентира защитата, че К. не бил съобщил на досъдебното
производство за това, че другите полицейски служители са го уведомили, че подсъдимата е
предлагала и на тях пари. Действително, още при разпита им на досъдебното производство
свидетелите П., Б. и К. са заявили, че и на тях Б. е предложила парична сума, каквато те
преценят, за да не изпълнят служебните си задължения, за което те уведомили началника си
– св. К. преди пристигането му. Съобщаването от страна на К. за тези действия на
подсъдимата едва пред въззивния съд, с нищо не компрометира неговата обективност и
добросъвестност като свидетел. Както правилно е отбелязал контролираният съд в мотивите
на присъдата си, поведението на Б. спрямо П., Б. и К. не е инкриминирано, а относно
фактите, включени в обвинението, показанията на св. К. са последователни,
непротиворечиви и логически издържани. Отделен е въпросът защо на подсъдимата не е
било повдигнато обвинение включващо и посочените свидетели, но съдът няма право на
преценка по този въпрос, тъй като той е изцяло в правомощията на органите на досъдебното
производство. Същественото е, че не се констатират нарушения на процесуалните правила
при осъществяване на доказателствената и аналитичната дейност на контролираната
инстанция, като твърдените от касатора, които да налагат отмяна на обжалваната въззивна
присъда и връщане на делото за ново разглеждане.
Неоснователни са и оплакванията, изложени в касационната жалба, за допуснати нарушения
на материалния закон. Настоящият съдебен състав изцяло споделя изложените от
проверявания съд подробни, логични и законосъобразни изводи (л. 10 - 11 от мотивите на
възз. присъда) относно наличието на всички елементи на престъпния състав на чл. 304а, вр.
с чл. 304, ал.1, пр. 1 НК. В съответствие с разпоредбата на чл. 339, ал. 3 НПК въззивният съд
е изложил правните си доводи, обосноваващи постановената от него въззивна присъда, като
аргументирано е отговорил на всички възражения на защитата относно обективния и
субективния състав на инкриминираното деяние.
Правилно въззивният съд е отхвърлил възражението на кастора за това, че подсъдимата е
била провокирана да предложи подкуп, като се е позовал на изложената информация от
свидетелите К., П., Б. и К., както на досъдебното производство, така и при разпита им в хода
на въззивното съдебно следствие. Показанията на посочените свидетелите са в пълна
корелация помежду си по отношение на факта, че подсъдимата първа е предложила да им
предостави дар – парична сума, която те да определят (тъй като заплатите им са малки, а
наближават празници), за да не изпълнят служебните си задължения – да не документират
резултатите от извършената от тях проверка, като не отразят в протокол намерените стоки,
имитиращи известни търговски марки. Доводи в подкрепа на тезата, че е налице провокация
към подкуп, защитата извежда от записа, направен от св. К. с мобилния си телефон.
Посоченият запис не е ползван като доказателствено средство, поради това, че не е изготвен


                                              5
съгласно изискванията на процесуалния закон, като настоящият съдебен състав изцяло
споделя изложените от въззивния съд съображения в тази насока и не намира за нужно да ги
повтаря. Като е изключил записа от доказателствената съвкупност и е основал присъдата си
на събраните гласни доказателства, контролираният съд е приложил правилно закона, а не е
действал „удобно“, както твърди касаторът. Неоснователен е и упрекът, че въззивният съд
игнорирал обясненията на подсъдимата, тъй като същите подробно са анализирани в
мотивите на въззивния съдебен акт ( л. 9 – 10), съпоставени са със свидетелските показания
и са изложени съображенията, поради които не са кредитирани по отношение на основните
факти, включени в предмета на доказване. Противно на твърдението на защитата, именно
обясненията на подсъдимата дават основание да се приеме, че в случая не е налице
провокация към подкуп, тъй като самата тя не само не твърди някой от полицейските
служители да я е насочвал чрез намек или други действия да направи предложение за
предоставяне на дар – парична сума, но и категорично отрича да е имало разговор в такава
насока и с такова съдържание. Иначе казано, обясненията на подсъдимата не подкрепят
лансираната от защитата версия – че Б. е била провокирана да направи предложение да даде
подкуп.
Не се споделя и възражението на касатора за това, че предметът на подкупа не е
индивидуализиран по вид и размер, което изключва отговорността й по повдигнатото
обвинение. Правилно въззивният съд е отхвърлил посоченото възражение, като въз основа
на показанията на свидетелите К., Б., П. и К. е приел, че подсъдимата категорично е
предложила да даде парична сума, а не друг вид дар или облага, като не я е конкретизирала
по размер, предоставяйки на полицейските служители да направят това, акцентирайки върху
ниския размер на техните заплати и наближаващите празници.
В трайната съдебна практика (ППВС № 8/1981 г. по н. д. № 10/1981 г.) е установено, че
дарът или облагата при активния и пасивния подкуп представляват неща, с които се
облагодетелства длъжностното лице, като те могат да бъдат от различен вид – пари,
ценности, вещи, продукти, хонорари, създаване на вземане, ползване на услуги и други,
които имат имуществен характер. С изменението на НК (ДВ, бр. 92 от 2002 г.) и отпадане на
израза „имотна облага“, съответно със замяната му с „каквато и да е облага“, законодателят
е приел, че облагата може да има и неимуществен характер. При това, за да се осъществи
състава на чл. 304а, вр. с чл. 304, ал.1, пр.1 НК, е необходимо да е ясно и недвусмислено
определен видът на дара или облагата – пари, вещи, ценности или друг вид облага с
имуществен или неимуществен характер, като не е задължително да е посочен точният им
паричен еквивалент. При „предлагането“, като една от формите на изпълнително деяние на
активния подкуп, е достатъчно подкупващият да демонстрира своята готовност да
предостави на длъжностното лице неследващия се дар или облага във всеки един момент.
Възражението на защитата за това, че в случая това условие не е било налице, тъй като
подсъдимата не е имала с пари в себе си, не може да бъде възприето като основание за
изключване на отговорността й, тъй като няма законово изискване да е доказано, че към
момента на предлагането деецът е разполагал с дара или облагата. Предлагането или


                                            6
обещаването на дар или облага, не предпоставят установяване на фактическа власт върху
предмета на подкупа, като условие, за да бъде осъществена обективната страна на
престъплението ( реш. № 166/2012 г. по н. д. № 444/2012 г., ІІ н. о.; реш. № 181/2011 г. по н.
д. № 49/2011 г.). Достатъчно е, че Б. ясно и недвусмислено е изразила намерението си да
предостави парична сума, каквато й посочат полицейските служители, като е била особено
настоятелна предлагайки такава първо на свидетелите К., Б. и П., а впоследствие и на К..
 Освен това се е намирала пред жилището, където е живеела и обективно е имала
възможност веднага да предостави паричната сума, ако предложението й е било прието,
което е още едно основание да се счете за неоснователно възражението на защитата.
Не се споделя и твърдението на касатора, че с пристигането на мястото на разследващия
полицай – св. Т., св. К. вече не е бил компетентен да извърши действията по служба, за които
е предложен дарът, поради което деянието е несъставомерно. В подкрепа на това твърдение
касаторът се позовава на ППВС № 8/30.11.2.1981 г., в което е прието, че субект на
престъпление по чл. 301 НК /пасивен подкуп/ е само длъжностно лице по смисъла на чл. 93,
ал.1,б. „а“ и „б“ НК, което може лично да извърши или да не извърши съответно действие по
служба, произтичащо от неговите права и задължения, включени в служебната му
компетентност или възложена работа. По аргумент за противното, според защитата, това се
отнасяло и за длъжностното лице спрямо което се осъществява активния подкуп по чл. 304
НК.
Няма спор, че св. К., в качеството му на Началник на Сектор „Противодействие на
икономическата престъпност“ в Отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Русе, е
имал правомощия, произтичащи от разпоредбата на чл. 67 от ЗМВР - „Полицейските органи
предотвратяват, пресичат, разкриват и разследват престъпления“. Тези правомощия не са
отпаднали автоматично с пристигането на св. Танчев, чиято дейност се е ограничила със
съставянето на протокол за доброволно предаване на стоките, имитиращи известни
търговски марки. Може само да се спекулира какви действия е могъл да извърши св. К. след
пристигането на разследващия полицай и дали чрез тях би могъл да удовлетворени
претенциите на подсъдимата, свързани с нарушаване на неговите служебни задължения.
Същественото е, че към момента на отправяне на предложението за подкуп, св. К. е имал
качеството на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение и е притежавал
съответните правомощия, така както е повдигнато обвинението.
Не се споделят и възраженията на защитата за това, че е налице хипотезата на чл. 18, ал. 3, б.
„а“ НК, тъй като подсъдимата, въпреки че имала възможност, сама се отказала да довърши
престъплението. В ТР № 1/2021 г. по т. д. № 1/2019 г., на ОСНК е разяснено, че
конструкцията на разпоредбата на чл. 304, ал.1 НК съдържа три форми на изпълнителното
деяние - „предложи“, „обещае“ и „даде“, като извършването на всяка от тях поотделно
осъществява престъпния състав. При „предлагането“ деецът по своя инициатива
демонстрира готовност да предостави на длъжностното лице във всеки един момент
неследваща се облага, мотивирайки го по този начин да извърши или да не извърши
определено действие по служба. Когато изпълнителното деяние е „предложи“,


                                               7
престъплението е формално (на просто извършване), т. е. не се изисква настъпването на
престъпен резултат, поради което опит при него е невъзможен. За да се осъществи това
деяние е достатъчно деецът по ясен начин да демонстрира ангажимента си да даде
неправомерната облага или дар, очертани, чрез основните си характеристики, и готовността
си да ги предостави срещу определено служебно поведение от страна на съответното
длъжностно лице, като с достигането на предложението до него, деянието е осъществено. В
конкретния случай подсъдимата е предложила дар - парична сума на длъжностното лице -
св. К., като ясно и недвусмислено е формулирала, какво неизпълнение на служебните му
задължения изисква от него – да приключи проверката, без да отразява документално
намерените стоки, за да може Б. да си ги вземе. С тези действия подсъдимата е извършила
изпълнителното деяние „предложи“ и съответно е осъществила състава на чл. 304а, вр. с чл.
304, ал.1, пр. 1 НК, за което е и осъдена от въззивната инстанция. В този смисъл претенцията
на защитата за приложение на разпоредбата на чл. 18, ал.1, б. „а“ НК и оправдаване на
подсъдимата на това основание не може да бъде уважена.
В заключение следва да се посочи, че при постановяване на въззивната присъда не са
допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, които да налагат
изменянето или отменянето й, поради което същата следва да бъде оставена в сила.
С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І
- во наказателно отделение




                                       РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 5/01.10.2025 г., постановена по в.н.о.х.д. № 166/2025
г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


                                                   Председател: _______________________

                                                       Членове:

                                                               1. _______________________

                                                               2. _______________________




                                             8