Оспорване на дисциплинарно уволнение при невръчена заповед

Текстът на акта

                                     РЕШЕНИЕ
                                         № 59
                                 гр. София, 30.01.2026 г.


                         В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                    Председател: Веска Райчева
                                    Членове:     Геника Михайлова
                                                 Златина Рубиева

при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова
като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско
дело № 20258002100099 по описа за 2025 година
       Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
        До касационно обжалване е допуснато решение № 314/24.09.2024 г. по гр.д. № 559/2024 г., с
което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение № 683/29.05.2024 г. по гр.д. № 563/2024
г. на Районен съд – Пазарджик, по исковете на М. А. срещу „Екоинвест“ ЕООД:
       ·     е признал за незаконно дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед №
1711/13.12.2023 г., издадена от управителя на ответното дружество (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) и
        · го е възстановил на длъжността „обслужващ работник – промишлено производство“ (чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ).
        Решението е допуснато до касационен контрол поради вероятната му недопустимост (чл.
280, ал. 2, пр. 2 ГПК) по процесуалноправния въпрос: Когато в исковата молба ищецът твърди, че
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не му е връчена, налице ли е правен
интерес от предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ? С предявения и уважен с решението иск е
оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца, поради което отговорът на въпроса
следва да се концентрира върху проблематиката, свързана с връчването/получаването на акта, с
който работодателят упражнява правото по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ да прекрати трудовото
правоотношение без предизвестие поради дисциплинарното уволнение на работника/служителя.
      Съгласно чл. 335, ал. 1 КТ, трудовият договор се прекратява писмено, или законът изисква
писмена форма на заповедта, с която работодателят налага наказанието „дисциплинарно
уволнение“, осъществяващо основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за прекратяване на трудовото


                                                1
правоотношение. Съгласно чл. 195, ал. 3 КТ, дисциплинарното наказание се смята за наложено от
деня на връчване на тази заповед или от нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано
писмо с обратна разписка. Заповедта за дисциплинарно уволнение (и всяка друга заповед
зауволнение) не е индивидуален административен акт. Дори когато работодателят е орган на
публичната власт, с издаването й той не осъществява публични функции (арг. от обратното от чл.
21, ал. 1 АПК), правното действие на заповедта за уволнение рефлектира върху отношения между
равнопоставени субекти – страните по трудовото правоотношение. По правна характеристика
заповедта за дисциплинарно уволнение е едностранно, санкционниращо волеизявление на
работодателя с адресат – работника/служителя. Изискването да бъде връчена/получена (чл. 195, ал.
3 КТ) касае момента, в който настъпват правните й последици – прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, и е проекция на системата на получаването,
установена в обективното ни материално гражданско право. Приложима е практиката на ВКС,
съгласно която начините на връчване на заповедта за уволнение и тяхното удостоверяване са
различни (решение № 226/30.10.2017 г. по гр.д. № 4471/2016 г.; решение № 49/15.03.2018 г. по гр.д.
№ 2837/2017 г.; решение № 330/05.11.2013 г. по гр.д. № 1220/2013 г. на ВКС, все на IV-то ГО и
мн.др.). Обсъжданата проблематика не се влияе от друга установена практика на ВКС, която
приема, че работодателят не е длъжен, но може да издаде две заповеди – едната, с която налага
дисциплинарното наказание (с конститутивно действие), а втората, с която удостоверява
основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (с констативно, засвидетелстващо действие), доколкото и в
тази хипотеза моментът, от който трудовото правоотношение е прекратено е един и същ – от
връчването на заповедта, респ. от нейното получаване – арг. от чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 335, ал. 2,
т. 3 КТ.
        Следователно когато с предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работникът/служителят
твърди незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение и иска съдът да го отмени, но в
обстоятелствената част на исковата молба не излага твърдения, че издадената заповед, с която
работодателят му е наложил най-тежкото наказание, не е била връчена или получена, а този факт е
неустановим от писмените доказателства, приложени към исковата молба, е налице противоречие
между обстоятелствена част и петитума на предявения иск. До съда се отправя искане да отмени
дисциплинарно уволнение, което не е наложено (арг. от обратното от чл. 195, ал. 3 КТ), респ. не е
прекратило съществуващото трудово правоотношение (арг. от обратното от чл. 330, ал. 2, т. 6, вр.
чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ). Тогава сезираният съд е длъжен да процедира съгласно чл. 129, ал. 2, респ.
ал. 4, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК - да даде указания и срок ищецът да поясни при какви обстоятелства
заповедта му е била връчена или получена, т.е. за момента, от който трудовото правоотношение е
било прекратено. Ако ищецът заяви, че заповедта не му е връчена и не е получена по какъвто и да е
начин, за работника/служителя може да възникне вземане за обезщетението по чл. 213 КТ, но искът
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е недопустим поради липса на правен интерес. Трудовото правоотношение
не е прекратено и е недопустимо съдът да признае за незаконно и отмени дисциплинарно
уволнение, което не е наложено. И при проведената с чл. 195, ал. 3 КТ, респ. с чл. 330, ал. 2, т. 6, вр.
чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ „система на получаването“, откогато едностранните изявления с адресат
пораждат правно действие, твърденията в исковата молба, че ищецът знае за издадената, но
невръчена му заповед за дисциплинарно уволнение – например от справка в НАП, от отговор от
Инспекцията по труда и т.нат., са годни да обосноват надлежна процесуална легитимация по иска
по чл. 344, ал. 1 КТ. Те обаче са недостатъчни, за да обосноват правния интерес от предявяването
му. Когато обаче с отговора на исковата молба ответникът представи заповед за дисциплинарно


                                                   2
уволнение, за която също не твърди да е връчена или получена от ищеца, нито това се установява
от представените към отговора документи, но също така оспори иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, и
ищецът заяви, че е запознат със съдържанието на тази заповед и това е заповедта, чиято отмяна
иска, първоначалната нередовност на исковата молба е поправена. Тя се смята за редовна от деня на
подаването й (чл. 129, ал. 5 ГПК). С такова изявление ищецът може допустимо да добави нови
твърдения/основания/доводи за незаконност на дисциплинарното уволнение, незаявени с исковата
молба, и производно на тях - ответникът да добави нови твърдения към възраженията, незаявени с
отговора на исковата молба. Така извършеното казуално тълкуване обобщава практиката на ВКС,
установена с решение № 248/22.10.2018 г. по гр.д. № 754/2018 г., IV-то ГО, решение №
46/13.06.2023 г. по гр.д. № 3764/2022 г. III-то ГО и определение № 3/04.01.2023 г. по гр.д. №
4272/2022 г., III-то ГО.
         С тези мотиви по въпроса настоящият състав намира, че когато с предявения иск по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ ищецът твърди, че заповедта за дисциплинарно уволнение не му е връчена по какъвто
и да е начин, но знае или подозира какво е нейното съдържание, исковата молба е нередовна поради
противоречие между обстоятелствена част и петитум. Констатирайки нередовността по чл. 127, ал.
1, т. 4 и 5 ГПК, съдът е длъжен да даде указания и срок ищецът да уточни кога и при какви
обстоятелства заповедта му е била връчена или получена. Съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК, исковата
молба се връща като нередовна, ако ищецът не изпълни указанията. Първоначалната нередовност
на исковата молба е поправена, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се смята за редовно предявен от
деня на подаването, когато указанията по чл. 129, ал. 2, респ. ал. 4, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК не са
дадени или въпреки че са дадени и са останали неизпълнени, съдът не е върнал исковата молба (чл.
129, ал. 3 ГПК), но с отговора ответникът е оспорил иска и е представил невръчената и неполучена
заповед за дисциплинарно уволнение, а ищецът е заявил, че е запознат с нейното съдържанието й
че това е заповедта, чиято отмяна иска. С това изявление той може допустимо да добави нови
твърдения/основания/доводи за незаконност на уволнението, незаявени с исковата молба, а
производно на тях – ответникът да добави нови твърдения към възраженията, незаявени с отговора.
Съгласно чл. 130 ГПК, съдът връща исковата молба поради недопустимост на предявения иск по
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, когато ищецът категорично заяви, че заповедта за дисциплинарно уволнение
не му е връчена или когато заяви, че представената към отговора на исковата молба заповед за
дисциплинарно уволнение, за която липсват доказателства да е връчена или получена не е тази,
чиято отмяна е иска.
        Обжалваното решение съответства на отговора и е допустимо, макар въззивният съд да не е
развил необходимите мотиви защо намира за неоснователни оплакванията в жалбата на ответника
„Екоинвест“ ЕООД за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по
нередовна искова молба по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, респ. от предявяването на който иск ищецът няма
правен интерес. Делото е било образувано по искова молба на М. А. от Бангладеш – чужденец,
временно пребиваващ в Република България, срещу „Екоинвест" ЕООД, с искане за отмяна на
незаконно уволнение и възстановяване на длъжността преди уволнението. В исковата молба са
били изложени твърдения, че по трудов договор от 20.07.2023 г. ищецът е заемал длъжността
„обслужващ работник – промишлено производство“ при ответника; на 18.12.2023 г. поискал, но му
било отказано увеличение на заплатата, и на 19.12.2023 г. не е бил допуснат до работа с обяснение,
че е уволнен. В исковата молба се твърди също, че на 22.12.2023 г. ищецът узнал от справка в НАП
за уведомление за дисциплинарното му уволнение, считано от 13.12.2023 г., което работодателят
бил подал. Твърдял е, че е незаконно, защото не са му искани обяснения и „не са налице


                                                 3
материалноправните предпоставки за дисциплинарно уволнение“. Към исковата молба е приложил
справката от НАП.
       В срока за отговор работодателят е оспорил иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с твърдения, че на
11 и 12.12.2023 г., ищецът не се е явил на работа, от други работници от Бангладеш узнал, че бил
заминал за Словения или Италия, и поради неявяването му на работа в двата последователни дни
(чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ) и поставен в невъзможност да поиска обяснения (чл. 193, ал. 3 КТ),
управителят на ответното дружество е издал заповед № 1711/13.12.2023 г. за прекратяване на
трудовото правоотношение поради дисциплинарното уволнение на ищеца (чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ).
Заповедта е приложена към отговора на исковата молба без твърдения, респ. доказателства за
връчването или получаването й от ищеца. Нейното съдържание е: „ЕКОИНВЕСТ – ЕООД: Заповед
№ 1711/13.12.2023 г. На основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 193, ал. 3 КТ прекратявам
трудовото правоотношение с М. А. ЛНЧ [ЕГН] на длъжност „обслужващ работник промишлено
производство – код по НКПД 93290017, считано от 13.12.2023 г. Причини за прекратяване на
трудовия договор: Прекратяване на трудовия договор без предизвестие, когато работникът бъде
дисциплинарно уволнен. Дължими обезщетения – няма. Подпис: управител ЕКОИНВЕСТ- ЕООД“.


        При първоначалната нередовност на исковата молба – неспазените изисквания по чл. 127,
ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, първостепенният съд не е процедирал съгласно чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2 ГПК,
постановил е определение по чл. 140 ГПК, приел е представените от страните писмени
доказателства, разпределил е доказателствената тежест и е насрочил първо открито по делото
заседание за 15.04.2024 г.
       С молба от 01.04.2024 г. ищецът, чрез редовно упълномощения си адвокат Г., е заявил, че е
редовно уведомен за откритото заседание, запознал се е с писмените доказателства към отговора и
поддържа предявените искове за отмяна на дисциплинарното уволнение и за възстановяването му
на заеманата длъжност.
       Настоящият състав намира, че с молбата от 01.04.2024 г. първоначалната нередовност на
исковата молба по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е поправена – ищецът изрично е заявил, че се е запознал с
невръчената заповед за дисциплинарно уволнение и е потвърдил, че това е заповедта, чиято отмяна
е поискал. При това изявление исковата молба се смята за редовна от деня на предявяването й (чл.
129, ал. 5 ГПК), а с уважаването на и двата предявени иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, двете
инстанции по същество са постановили допустими решения.
       В касационната жалба освен неоснователното оплакване за недопустимост на решенията
като постановени по нередовна искова молба по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, респ. по иск, от
предявяването на който няма правен интерес, касаторът „Екоинвест“ ЕООД се оплаква, че
въззивното решение е и неправилно. Въззивният съд не бил съобразил, че приложената заповед
към отговора на исковата молба работодателят е издал, за да удостовери настъпилото основание за
прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, но също така бил издал и
друга/предходна, с която индивидуализирал допуснатото от ищеца нарушение на трудовата
дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяването на работа в двата последователни дни през м.
декември 2023 г. Такива твърдения обаче ответникът/работодателят не е въвеждал с отговора на
исковата молба, респ. по тях липсва произнасяне с първоинстанционното решение. Обяснимо
оплаквания във въззивната жалба в такава посока ответникът/сега касатор не е развивал. В
решението си обаче въззивният съд, констатирайки, че дисциплинарното уволнение е незаконно –



                                                 4
работодателят е бил длъжен, но не е поискал обяснения от ищеца (чл. 193, ал. 1 КТ) и заповедта не
индивидуализира нарушението (чл. 195, ал. 1 КТ), е развил мотиви принципно да е възможно
работодателят да издаде две заповеди – една за налагане на наказанието „дисциплинарно
уволнение“ и друга за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, като е
добавил, че случаят не е такъв. Следователно с въззивното решение недопустимо (в нарушение на
чл. 6, ал. 2 ГПК) е привнесен допълнителен предмет на спора, какъвто не произтича от твърденията
в исковата молба и в отговора на исковата молба, а твърденията, с които касаторът/ответникът
обосновава оплакването си за неправилност на въззивното решение – работодателят да е издал
отделна заповед за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, са направени за пръв път в
касационната жалба. С изтеклия срок по чл. 131 ГПК твърденията са преклудирани, респ. негодни
да обосноват касационно основание за отмяна на решението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
       В касационната жалба липсват оплаквания по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, който и
въззивният съд е намерил за основателен. Касационната инстанция е длъжна да потвърди
обжалваното решение, включително като съобрази правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК.
       При този изход на делото и по аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на
касатора/на ответника остават направените разноски пред настоящата инстанция.
       При тези мотиви, съдът
                                               РЕШИ:
      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 314/24.09.2024 г. по гр.д. № 559/2024 г. на Окръжен съд –
Пазарджик.
       Решението не подлежи на обжалване.


                                                     Председател: _______________________

                                                          Членове:

                                                                  1. _______________________

                                                                  2. _______________________




                                               5