Териториална компетентност на полицията при проверка за алкохол на пътя

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 326
                          гр. София, 08.07.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Антоанета Данова
                            Членове:     Даниел Луков
                                         Владимир Астарджиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора Максим Колев
като разгледа докладваното от Антоанета Данова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200437 по описа за 2026 година
Производството е образувано по касационна жалба, подадена от адв.Н. А.,
защитник на подсъдимия К. Г. И., срещу решение №23 от 29.01.2026 г.,
постановено по внохд №1292/2025 г. на Софийски апелативен съд.
     В жалбата са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2
от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални пороци от
въззивния съд се свързва с: 1. нарушение на чл.14 от НПК, намерило израз в
извода на съда, че проверката на процесния автомобил е започнала и
приключила в рамките на обслужваната от конкретните полицейски
служители територия, което е в противоречие с гласните доказателствени
източници, както и в незачитане на обясненията на подсъдимия и неговата
съпруга, разпитана в качеството на свидетел, досежно времето и количеството
на употребения от К. И. алкохол, при все че тази информация не е опровергана
от други доказателства; 2. липса на мотиви към въззивното решение по
причина, че съдът не е дал отговор на съществени възражения на защитата
или пък отговорите му са формални. Касационното основание по чл.348 ал.1
т.1 от НПК се мотивира с това, че контролираният съд не е съобразил чл.22
ал.1 т.1 и ал.3; чл.33 ал.4; чл.54 т.1; чл.82 от Инструкция №8121з-749 от
20.10.2014 г. на министъра на вътрешните работи, от които може да се направи
заключение, че осъществяването на контрол по автотранспорта е свързано с
извършването на дейност на конкретна територия, маршрут или пост,
определени от началника на съответното РПУ с ежедневна ведомост. На


                                     1
следващо място се оспорва сторено от апелативния съд позоваване на
разпоредбата на чл.67 от същата инструкция, като се твърди, че този текст е
неприложим в конкретния случай. В заключение се посочва, че съдът не е дал
пълноценен отговор на въпроса дали полицейските служители, извършили
проверката са имали право да я осъществят след като са напуснали
обслужваната от тях територия или е било необходимо тя да бъде извършена
от други служители на МВР, в чиито район движението на автомобила на
подсъдимия е било окончателно преустановено. Оспорва се и субективната
страна на престъплението, за което К. И. е бил признат за виновен, като в тази
насока са развити подробни съображения. Моли се да бъде отменено
атакуваното съдебно решение и делото върнато за ново разглеждане на
въззивната инстанция.
       В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на
подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с
направеното искане. Акцентира на това, че констатираните процесуални
нарушения при предходното касационно разглеждане на делото, не са били
отстранени, а са допуснати и нови, които ограничават правото на защита на
подсъдимия.
     Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище
за неоснователност на касационната жалба, тъй като въззивната инстанция не
е допуснала претендираните съществени процесуални нарушения и
нарушения на материалния закон. Счита, че по делото е установено, че
мястото, на което полицейските служители са направили опит да спрат
автомобила, управляван от подсъдимия, пътят, по време на преследването и
мястото, където превозното средство е спряло, са в териториалния обхват на
полицейското районно управление, в което конкретните полицейски
служители работят, поради което извършените от тях действия не са извън
териториалната им компетентност. На следващо място намира, че въззивният
съд коректно е обсъдил обясненията на подсъдимия, както и е изложил
съображения относно субективната страна на престъплението по чл.343б ал.1
от НК, позовавайки се на показанията на полицейските служители, съобразно
които подсъдимият И. е бил във видимо нетрезво състояние към момента на
проверката. В заключение предлага въззивното решение да бъде потвърдено.
         Подсъдимият К. Г. И. редовно призован не се явява пред ВКС по
собствено желание, поради което не взема становище по касационната жалба.
      ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като
обсъди релевираните в касационната жалба оплаквания, доводите на страните
от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен
акт в рамките на правомощията си, установи следното :
        С присъда №26 от 24.02.2025 г., постановена по нохд №2725/2024 г.,
Софийски градски съд е признал подсъдимия К. Г. И. за виновен в това, че на
25.10.2023 г. по /път/ до /бизнес сграда/ /населено място/, в посока към
/населено място/, управлявал МПС- л.а. /марка/, /модел/, с рег.№ /рег. номер/, с
концентрация на алкохол в кръвта над 1,2% , а именно 1,39%, установено по
надлежния ред, поради което и на основание чл.343б ал.1 и чл.54 от НК го е

                                       2
осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 200 лв.
       На основание чл.66 ал.1 от НК изтърпяването на наказанието лишаване
от свобода е било отложено за срок от три години, считано от влизане на
присъдата в сила.
       На основание чл.343б ал.5 във вр.с ал.1 от НК съдът е отнел в полза на
държавата МПС-во, послужило за извършване на престъплението- л.а. /марка/,
/модел/, с рег. № /рег. номер/, собственост на подсъдимия.
            С присъдата в тежест на подсъдимия К. И. са били възложени
направените по делото разноски.
           По въззивен протест на прокуратурата с искане за изменение на
присъдата и налагане на наказание по чл.37 ал.1 т.7 от НПК- лишаване от
право да се управлява МПС за срок от една година и въззивна жалба на
защитника на подсъдимия, пред Софийски апелативен съд е било образувано
внохд №409/2025 г., приключило с решение №176 от 28.04.2025 г., с което
първоинстанционната присъда е била изменена, като на основание чл.343г във
вр.с чл.37 ал.1 т.7 от НК подсъдимият К. И. е бил лишен от право да управлява
МПС за срок от една година и шест месеца, като е било приспаднато времето,
през което той е бил лишен от това право по административен ред, считано от
25.01.2024 г. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е бил
потвърден.
       Касационното производство по н.д. №622/2025 г. е било образувано по
касационна жалба на защитника на подсъдимия. С решение №417 от
15.10.2025 г., ВКС, второ н.о. е отменил въззивно решение №176 от 28.04.2025
г., постановено по внохд №409/2025 г. на САС и е върнал делото за ново
разглеждане от друг състав на същия съд.
        При второто въззивно разглеждане на делото –внохд №1292/2025 г. е
постановено решение №23 от 29.01.2026 г., с което присъдата по нохд
№2725/2024 г. на СГС е била изменена, като на основание чл.343г във вр.с
чл.37 ал.1 т7 от НК подсъдимият К. И. е бил лишен от право да управлява
МПС за срок от една година и на основание чл.59 ал.4 от НК е било
приспаднато времето, през което той е бил лишен от това право по
административен ред, считано от 25.01.2024 г. Първоинстанционната присъда
е била потвърдена в останалата й част.
        Именно това въззивно решение е предмет на настоящия втори по ред
касационен контрол.
      Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
      На първо място следва да бъде разгледано оплакването за липса на
мотиви към оспореното въззивно съдебно решение, тъй като наличието на
това касационно основание води неизбежно до неговата отмяна, без да е
необходимо да се разглеждат останалите оплаквания на касатора.
Касационният жалбоподател е мотивирал твърдението си за липса на мотиви с
това, че втората инстанция не е отговорила на направените от него
съществени възражения или пък отговора й е бил формален, както и че не е
изпълнила указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение.

                                     3
      Съдържанието на съдебните мотиви не разкрива приписвания им порок.
Подадената въззивна жалба е била бланкетна, така, че всички възражения на
защитника на практика са били сторени в хода на съдебните прения и те са
били свързани с това, че: - наличието на алкохол в кръвта на подсъдимия не е
установено по надлежния ред, тъй като полицейските служители, извършили
проверка за алкохол с техническо средство, са действали извън
териториалната си компетентност; - методическите правила, на които се е
позовал първия съд не решават              съществения въпрос за тяхната
териториалната компетентност; - престъплението, за което подсъдимият е бил
осъден е несъставомерно от субективна страна. На всички тези възражения
въззивната инстанция е отговорила. Така, на л.5 до л.10 от съдебните мотиви
апелативният съд се е занимал с първите две посочени по-горе възражения,
направени от адв.А., а на л.10 до л.12 - със субективната страна на
инкриминираното престъпление. За формален подход при отговора на
поставените въпроси не може да се говори, тъй като съдът подробно е
обосновал виждането си за несподеляемост на релевираните оплаквания и
аргументирано ги е отхвърлил. По този начин е изпълнил и указанията,
дадени в решението на ВКС по н.д. №622/2025 г., тъй като те също са били
свързани с възражението на защитата за териториална некомпетентност на
служителите на РПУ Аксаково да извършат проверка на водача за алкохол с
техническо средство и във връзка с разрешенията, дадени в Методическите
указания за преследване на различни видове МПС, чиито водачи не
изпълняват разпореждане за спиране, утвърдени със заповед на министъра на
вътрешните работи. Настоящият касационен състав намира за верен крайния
извод на Софийски апелативен съд, за това, че свидетелите- полицейски
служители към РПУ Аксаково, ОДМВР- Варна са имали териториална
компетентност да извършат проверка за алкохол с техническо средство на
подсъдимия, макар и да не споделя всички изложени от него аргументи. По
тази причина е необходимо ВКС да отрази и собствените си съображения по
спорния по делото въпрос.
        Съгласно чл.37 ал.1 от ЗМВР сред основните структури на МВР са
Областните дирекции, чието устройство и дейност се уреждат с Правилник,
приет от Министерски съвет по предложение на министъра на вътрешните
работи. Областните дирекции на МВР се създават на териториален принцип,
те са юридически лица и са основни структури за осъществяване на
дейностите по чл.6 ал.1 т.1-3 и т.6-9 от ЗМВР на определената им територия,
сред които дейности се включват и проверки за спазване на правилата за
движение по пътищата, на техническата изправност и регистрацията на
моторните превозни средства, на водачите на моторни превозни средства и
при пътнотранспортните произшествия /чл.37 ал.2, чл.42 ал.1 и ал.2 от ЗМВР
и чл.73 ал.1 от Правилника за устройството и дейността на МВР/. В
Областните дирекции на МВР може да се създават отдели, сектори, районни
управления, участъци и други звена с по-нисък ранг в зависимост от задачите
и дейността им /чл.42 ал.3 от ЗМВР/. Районното управление в Областната
дирекция на МВР се ръководи от началник, пряко подчинен на директора на
Областната дирекция и който началник /на РПУ/ осъществява взаимодействие

                                     4
на съответната територия с други структури на МВР, с други органи на
държавната власт и на местното самоуправление съобразно функционалната
си компетентност /чл.26 ал.1 и ал.3 т.4 от Правилник за устройство и
дейността на МВР/. Анализът на посочените правни норми в тяхната
взаимовръзка налага следните изводи: 1. РПУ-та нямат юридическа
правосубектност; 2. Териториалната единица е Областната дирекция на МВР,
тъй като тя е обособена на териториален принцип и осъществява дейността си
на определената й територия. 3. В Областните дирекции е възможно да се
създават районни управления, но не е задължително и тяхното създаване е в
зависимост от задачите и дейността на конкретната Областна дирекция. Това
показва, че териториалната компетентност по осъществяване на полицейски
правомощия /проверка с техническо средство за алкохол/ на служителите на
конкретните РПУ-та, създадени към съответното ОДМВР, е на цялата
територия на Областната дирекция, защото не е възможно териториалната
компетентност на служителите да се определя в зависимост от това дали са
били създадени Районни полицейски управления или не. 5. В ЗМВР липсва
изрична разпоредба, според която в областните дирекции да могат да се
създават териториални звена, за разлика от възможността, предвидена в чл.40
ал.1 от ЗМВР за главните дирекции- в същите могат да бъдат създавани
териториални звена, които се ръководят от съответния директор на главната
дирекция и не се включват в структурата на ОД на МВР. 6. Началникът на
РПУ към съответно ОДМВР взаимодейства на съответната територия с други
структури на МВР /изчерпателно изброени в чл.37 ал.1 от ЗМВР/, с други
органи на държавната власт и на местното самоуправление. Видно е, че тази
норма урежда взаимодействие на началника на РПУ-то с органи, външни на
конкретното ОДМВР, към което управлението се числи. Следователно под
визираното в правната норма понятие „съответната територия“ следва да се
разбира територията на ОДМВР-то, а не територията на РПУ-то, тъй като в
противен случай законодателят би включил като външен орган и останалите
полицейски управления от същото ОДМВР. В обобщение ОДМВР нямат
териториални звена. Компетентността на полицейските служители от
конкретно РПУ към ОДМВР да извършват полицейска дейност, е на
територията на цялото ОДМВР. Територията на дадено РПУ е организационен
район на обслужване, а не граница на полицейски правомощия. Районите на
действие на полицейските управления са създадени в зависимост от
състоянието на престъпността и обществения ред /чл.42 ал.5 ЗМВР/, като
целта е оптимално разпределение на полицейските сили на цялата територия
на ОДМВР и осигуряване на облекчен достъп на гражданите до тях. Отнесено
към настоящия казус, гореизложеното означава, че независимо дали /пътен
възел/- /населено място/ /където полицейските служители свидетелите В., Т.
и Н. са направили опит да спрат за проверка автомобила, управляван от
подсъдимия и поради това, че той не е спрял са предприели действия по
преследването му/ и сградата на /бизнес сграда/ /населено място/ /където
превозното средство е било заставено да преустанови движението си/, са в
района на РПУ Аксаково или не, след като те попадат в териториалния обхват
на ОДМВР- Варна следва да се приеме, че не е нарушена териториалната


                                     5
компетентност на полицейските служители по извършване на проверка на
водача с техническо средство за употреба на алкохол. В този смисъл позицията
на защитника за това, че е било необходимо след спирането на автомобила на
подсъдимия да бъде извикан друг патрул- от обслужващото съседната
територия РПУ при ОДМВР- Варна, чиито служители да извършат проверка
за алкохол, не може да бъде споделена. Противното би означавало още и че
липсата на териториална компетентност препятства дори спирането на
автомобила от конкретните полицейски служители, което е немислимо.
Предвид възприетата компетентност на полицейските служители да извършат
проверка за алкохол с техническо средство на цялата територията на ОДМВР-
Варна, се явява безпредметно обсъждането на онези текстове от Инструкция
№8121з-749/20.10.2014 г. за реда и организацията на дейностите по контрол на
пътното движение, които регламентират вида и позиционирането на нарядите
и хипотезите, при които те могат да напуснат разпоредените им за обслужване
участъци с постове и маршрути, както и Методическите указания за
преследване на различни видове МПС, чиито водачи не изпълняват
разпореждане за спиране, утвърдени със заповед на министъра на вътрешните
работи. Впрочем преследването на автомобила на подсъдимия, както
правилно е отбелязал и решаващия съд, е било съобразено с Методическите
указания, но дори полицейските служители евентуално да са допуснали
нарушение на някое от правилата на Инструкцията или на Методическите
указания, то това би могло да представлява дисциплинарно нарушение и няма
касателство към тяхната териториална компетентност за осъществяване на
 законовите им правомощия.
         В заключение, щом като проверката със сертифицирано техническо
средство, отчело алкохол у подсъдимия с концентрация над 1,2% на хиляда -
1,39% на хиляда, е извършена от полицейски служители в кръга на
служебните им задължения на територията на ОДМВР- Варна, към което те са
назначени на работа, не може да се приеме, че престъплението по чл.343б ал.1
от НК не е било консумирано от обективна страна. В този смисъл
възражението на защитника, че количеството алкохол не е било установено у
подсъдимия по надлежния ред, следва да се отхвърли като неоснователно.
    Във връзка с оспорената субективна съставомерност на инкриминираното
престъпление, апелативният съд е изложил подробни и пълноценни мотиви,
които настоящият касационен състав възприема. Изключителна дискреция на
решаващата инстанция е преценката дали да кредитира с доверие или
отхвърли като необективни обясненията на подсъдимия и подкрепящите го
показания на неговата съпруга, стига да ги обсъди съобразно действителното
им съдържание, да ги съпостави с останалите доказателствени източници и да
изложи убедителни съображения за взетото решение. Точно това е сторил
апелативния съд. Фактите, възприети от него за това, че на 24.10.2023 г. в дома
си подсъдимият е употребил няколко стотин грама алкохол /ракия/, след което
от около 22:00 часа до 03:00 часа на 25.10.2023 г. е спал, а скоро след това е
потеглил с личния си автомобил към гарата в /населено място/, са изведени от
обясненията на подсъдимия К. И. и показанията на св.Мая И.а. Употребеният
израз няколко стотин грама ракия, срещу който защитника възразява, не се

                                      6
различава от посочените от подсъдимия вид и количество алкохол- ракия 200-
300 гр. За да приеме, че подсъдимият се е намирал във видимо опиянено
състояние, въпреки личната му преценка, съдът с основание е кредитирал
показанията на свидетелите К.Н., Д.В. и И.Т., които са предоставили
информация за това, че необходимостта от извършване на проверка за
наличието на алкохол с техническо средство, е била продиктувана от
забавените движения на водача и мириса на алкохол, който е излъчвал. Наред с
това, величина на концентрация на алкохол у подсъдимия- 1,39%,
констатирана с техническото средство, внася сериозно съмнение в
достоверността на твърдяното от него обстоятелство за наличие на субективно
усещане, че употребеният алкохол е елиминиран. Досежно факта, че
подсъдимият не е спрял на подадения сигнал от полицейските служители,
което е наложило преследването на автомобила му- факт, възприет като
 подкрепящ субективната страна на престъплението, следва да се отбележи, че
още в отменителното решение на ВКС по н.д.№622/2025 г., касационният
състав е посочил, че „дълготрайното прилагане на текста на чл.343б от НК
е въвело репери, които се установяват в производства като процесното за
управление на МПС след констатирана по надлежен ред концентрация на
алкохол в кръвта“. С други думи поведението на подсъдимия преди
извършване на проверката с техническо средство за алкохол, не може да не
бъде взето предвид при изясняване на субективната страна на престъплението,
още повече, че по настоящото дело въззивната инстанция аргументирано е
отхвърлила тезата, че продължаващото движение на автомобила се дължи на
незабелязване от водача на сигнала за спиране. Фактите, свързани с
неподчинение от страна на подсъдимия на подадения сигнал със стоп палка,
увеличаването на скоростта му на движение и последвалото преследване по
автомагистрала /път/ до /център/ –/населено място/ /на входа на /населено
място/ са били описани в обвинителния акт, така че те не са съставлявали
процесуална изненада за подсъдимия и напълно законосъобразно са били
ценени както за изграждане на фактическата обстановка по делото, така и при
преценката за субективната страна на престъплението.
         В обобщение, настоящият съдебен състав счита, че не са налице
претендираните от жалбоподателя касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и
т.2 от НПК, поради което приема, че касационната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а атакуваният въззивен акт- в сила.
     В касационната жалба не се прави оплакване за явна несправедливост на
наложеното наказание, поради което ВКС няма задължение да обсъжда
основанието по чл.348 ал.1 т.3 от НПК.
     Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ
КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение


                                РЕШИ:
     ОСТАВЯ В СИЛА решение №23 от 29.01.2026 г., постановено по внохд

                                     7
№1292/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.
    РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.


                                        Председател: _______________________

                                           Членове:

                                                  1. _______________________

                                                  2. _______________________




                                    8