Увеличаване на обезщетение за незаконно принудително довеждане и конвоиране

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50086

гр.София, 09.08.2023 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1076/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от М. И. Д., чрез адвокат С. Х., срещу въззивно решение № III-335/19.11.2020 г., постановено от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1803/2020 г, в частта, в която е отхвърлен неговият иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България и ОД на МВР - Бургас искът за разликата над 600 лева (по 300 лв. за всеки двата установени случая на лишаване от свобода).

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, необоснованост в изводите и неточно приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което искът бъде уважен изцяло, евентуално делото да се върне на въззивния съд за разглеждане от друг съдебен състав. В открито съдебно заседание поддържа жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.

Насрещните страни ОД на МВР – Бургас и Прокуратурата на Република България не отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

В открити съдебни заседания Прокуратурата на РБ, чрез прокурори от Върховна касационна прокуратура, изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. В съдебното заседание, в което е даден ход на устните прения, прокурор Р. е взела становище по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, като е заявила, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ЕСПЧ, но в конкретния случай крайният резултат е правилен; правата на ищеца М. Д. не са нарушени; съдът не е проявил субективност, а присъденото обезщетение е справедливо, съобразено с доказаните вреди, съдебната практика по подобни казуси и обществения критерий за справедливост, с оглед обществено-икономическите условия и стандарт на живот в страната.

С определение № 86/09.03.2022 г., частно гр. дело № 702/2022 г. по описа на ВКС, ІV г.о. е присъединено за съвместно разглеждане с настоящото касационно гр.д. № 1076/2021 г.

Частното дело е образувано по частна жалба, подадена от М. И. Д., чрез адв. С. Г. Х., срещу определение № 260005/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1803/2010 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. С него въззивният съд е отхвърлил искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като приел, че те са правилно разпределени с решението по същество, съобразно уважената част от предявените искове.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на самостоятелно обжалване пред ВКС съдебен акт.

Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е приложил точно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.

Насрещните страни по частната жалба – Прокуратурата на РБ и ОДМВР – Бургас, не отговарят в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание Прокуратурата на РБ чрез прокурор Р. от ВКП, изразява становище, че частната жалба е неоснователна. Въззивният съд е приложил точно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ – заплатеният адвокатски хонорар е възстановен съобразно размера на уважената част от иска, докато другите съдебноделоводни разноски, сторени от страната, са му изцяло присъдени.

По касационната жалба:

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Бургаски окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Бургаски районен съд, осъдил Прокуратурата на Република България и ОД на МВР – Бургас солидарно да заплатят на М. И. Д. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. “с“ КЗПЧОС в размер на 600 лева. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с влязло в сила на 17.11.2019 г. решение № 945/03.07.2018 г., постановено от Бургаски районен съд по нахд № 525/2018 г. ищецът М. Д. е осъден за престъпление по чл. 326, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. В хода на воденото наказателно производство, на 02.06.2017 г., е издадено постановление за даване на указания по разследването от наблюдаващ прокурор при Бургаска районна прокуратура, в което, с оглед затрудненията по връчване на призовка до М. Д., във връзка с предявяване на постановление за привличането му като обвиняем, прокурорът е дал указания да се приложи чл. 71 НПК (принудително довеждане). На 08.06.2017 г. е издадено постановление за принудително довеждане от старши разследващ полицай при Първо РПУ – Бургас. В акта е посочено, че обвиняемият се укрива от органите на МВР, поради което на осн. чл. 71, ал. 2 и 3, чл. 219, ал. 6 и чл. 199 НПК разследващият полицай разпорежда принудителното му довеждане на 08.06.2017 г. в Първо РПУ – Бургас. В изпълнение на разпореждането, на 16.06.2017 г. полицейски инспектори са посетили местоработата на Д., прочели му постановлението за принудително довеждане, поставили му белезници и със служебен автомобил го откарали в Първо РПУ – Бургас. В 18.30 ч. на Д. е предявено постановление за привличане в качеството му на обвиняем, съставен е протокол за разпит, проведен между 18.35 ч. и 18.40 ч.

Постановлението за принудително довеждане от 08.06.2017 г. е обжалвано; потвърдено е с постановление от 22.06.2017 на районен прокурор към РП – Бургас. Двете постановления (полицейското и прокурорското) са отменени с постановление от 17.07.2017 г. на прокурор при ОП – Бургас по съображения, че не са налице фактически основания за приложение на чл. 71, ал. 1 и 2 НПК – към датата на полицейското постановление Д. не е имал качеството на обвиняем, не е и редовно призован по реда на чл. 219, ал. 5 НПК.

Още на 26.06.2017 г. е поискано от Бургаския районен съд да издаде разрешение за дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК профил, тъй като Д. е отказал да съдейства на органите на МВР за доброволно извършване на посочените действия. Дадено е разрешение с определение на съда от 10.07.2017 г. за принудителна полицейска регистрация на М. Д.. Същата е осъществена на 11.10.2017 г., като лицето е взето от работното му място, от полицейска кола, без да е бил преди това призован надлежно. Впоследствие е върнат на работното място от полицаите. Действията по регистрация са осъществени в рамките на около час – между 12.00 и 13.00 ч. В архива на Първо РПУ – Бургас няма съставени документи относно конвоирането и задържането на 16.06.2016 г. и 11.10.2017 г.

Съдът е възпроизвел показанията на Д. М., участвал като полицейски служител на Първо РУ – Бургас в отвеждането на ищеца на 11.10.2017 г. и на свидетеля Х., на когото в качеството му на адвокат ищецът Д. се обадил и, който по-късно присъствал в Първо РУ при извършване на полицейската регистрация.. Съдът изрично посочил също, че намира за недоказано твърдението на ищеца, че на 11.10.2017 г. е бил заплашван, че ще му бъде образувано незабавно производство за неизпълнение на съдебно решение, че ще бъде задържан за 24 часа, че регистрацията е осъществена изключително принудително, след оказан психически тормоз и, че бил доведен в Първо РУ на основание на устно разпореждане на началника на Първо РУ. Няма ясно заключение на съда какво приема относно начина, по който е извършено довеждането на Д. в РУ от полицейските служители, имало ли е разпореждане, с какъв акт, от кого.

В заключение въззивната инстанция намерила, че и при двата случая – на 16.07.2017 г. и на 11.10.2017 г., е осъществена хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи , и държавата отговаря за вредите, причинени на гражданина поради лишаването му от свобода, като не се установява за тези действия да е налично призоваване. Развила съображения за солидарната отговорност на ответниците, който въпрос не е предмет на касационната проверка.

По отношение твърденията на ищеца, че след двукратното му принудително отвеждане от работното му място отношението на колегите му към него се е променило в негативен аспект, съдът е счел, при анализ на показанията на свидетелите Д. Д. Д., Т. Д. Х., Д. П. П. и Т. Ц. Т., че този факт не е установен.

Съдът установил още, че на 11.10.2017 г. Д. посетил кабинет за лекарска помощ в Единна противоаварийна служба на територията на „ЛУКОЙЛ Нефтохим Бургас“, АД, където е прегледан от дежурен специалист долекарска помощ, който го е диагностицирал с „невроза“ и му е изписал прием на „Валидол“ и „Д.“.

Съдът е приел за доказан факта, че отвеждането на Д. от работното му място на 16.06.2017 г. му е създало притеснение, че срещу него може да бъде образувано дисциплинарно производство за закъснението му за работа, а в резултат на принудителното му отвеждане на 11.10.2017 г. е получил нервно неразположение /невроза/. Установил, че общото ограничаване на правото на свобода чрез двукратно принудително довеждане на ищеца в Първо РПУ – Бургас е около три часа /от 18.00 ч. до 18.40 ч. на 16.06.2017 г. и 11.00 ч. до 13.00 ч. на 11.10.2017 г./.

От приетата по делото съдебно-психологична експертиза съдът приел, че психологичното функциониране на Д. като цяло се характеризира с висока степен на чувствителност, като проблемите със съня и тревожността са част от преработването на стресовите събития.

Съдът заключил, че следва да определи обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като от значение е времетраенето на ограниченото право на свобода – около три часа за всеки случай. Изтъкнал е мотиви, че обезщетението следва да е сурогат на изпитаните от ищеца негативни емоции, а не източник на неоснователно обогатяване, като определеният от съда размер е счетен за адекватен и справедлив предвид фактите по делото. Освен тези съображения, съдът преди това посочил, че размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД се определя по справедливост и съгласно ППВС № 4/1968 г. на ВС и ТР № 3//2005 г. на ОСГК на ВКС следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, характера и степента на увреждане, начина и обстоятелствата, при които са получени, настъпилите последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като бъдат съобразени икономическата обстановка в страната и обществения критерий за справедливост. Съдът посочи още, че е взел предвид и разрешенията, дадени в § 26 и § 28 от Определение от 14.11.2017 г. по дело № 5433/2017 г. на ЕСПЧ (какви са те не е изяснено) и обичайният размер на обезщетенията за незаконни задържания, както по НПК, така и по ЗМВР, но не е цитирана практика и какви суми се присъждат.

Съставът на Върховния касационен съд намира за основателни оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите по приложението на чл. 52 ЗЗД са формалистични, не съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; фактическите и правни съображения не са изложени пълно; не са обсъдени всички релевантни обстоятелства от значение за справедливото обезщетение. За всеки конкретен случай съдът е длъжен да направи самостоятелна, прецизна преценка на конкретно установените по разглежданото от него делото факти, т. е. необходим е индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане. Цитирането на разясненията, дадени от върховната инстанция по тълкуване на чл. 52 ЗЗД не е равнозначно на мотивиране по конкретния спор, нито означава реално извършване на преценка и обосновка по казуса относно установените неимуществени вреди и обективни обстоятелства, които съдът в конкретния случай цени, за да определи справедливото обезщетение, съответно как те се съотнасят към крайния размер на присъдената сума.

Липсва яснота за това кои факти съдът конкретно е приел за релевантни, освен продължителността във времето, през което ищецът е бил лишен от свобода; притеснение на Д. при изпълнение на разпореждането за принудително довеждане на 16.06.2017 г., че може да му бъде образувано дисциплинарно производство за закъснението му за работа, както и, че в резултат на принудителното му отвеждане на 11.10.2017 г. е получил нервно неразположение. Реално съдът се е обосновал по приложението на чл. 52 ЗЗД само с времетраенето на ограниченото право на свобода. Не е ясно има ли някакво отношение към личността на пострадалия заключението на съдебнопсихиатричната експертиза и съответно как се е отразило това върху формираната крайна сума; установеното от съда. Съдът е посочил, че трябва да се оцени начина и обстоятелствата, при които са получени уврежданията, възраст на увредения, обществено и социално положение, като бъде съобразена икономическата обстановка в страната, но в случая не го е сторил, а и изброените като принципно относими обстоятелства по казуса на са изяснени. Не са обсъдени доказателствата и няма произнасяне относно специфичните за случая обстоятелства – използване на помощни средства при принудителното довеждане на 16.06.2017 г. – имало ли е основание за поставяне на белезници, ако не – каква е била целта на полицейските служители, как това се е отразило върху чувствата, психиката и емоциите на пострадалия; начинът, по който е протекло ескортирането на Д. на 11.10.2017 г., разяснен ли ме у начина по който ще стане воденето му в полицейското управление, какви права има.

Налице е и необоснованост в част от фактическите и правни изводи.

В резултат, материалният закон – чл. 52 ЗЗД, е неточно приложен.

Касационно обжалване е допуснато по въпроса за необходимостта съдия да се отведе от разглеждане на дело, когато е член на съд, с който страна е в правен спор с оглед разрешението, дадено в решение от 08.04.2018 г. на ЕСПЧ по дело "Б. Г. срещу България", № 28417/07. По това дело, Б. Г., в рамките на водено наказателно производство пред Окръжен съд – Стара Загора, няколкократно поставял под съмнение безпристрастността на съдиите, като твърдял, че е в техен интерес да го осъдят, с това, че Окръжен съд – Стара Загора е ответник по друг деликтен иск на Г., висящ за разглеждане пред Софийски градски съд по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ. Г. изисквал определянето на друг компетентен съд, който да гледа наказателното дело. ЕСПЧ намерил, че отсъстват признаци за субективна пристрастност на състава, но професионалната обвързаност на съдиите с една от страните в гражданското производство (ОС – Стара Загора), които е следвало да се произнесат за вината на Г. по наказателноправния спор, е била способна да създаде у жалбоподателя обосновани съмнения по отношение на тяхната обективна безпристрастност. Съдът заключил, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от ЕКПЧОС поради това, че при наличието на горните обосновани съмнения, отводът на Г. не е бил разгледан достатъчно внимателно от наказателния състав по делото, който го е отхвърлил на формални основания, нито по него са се произнесли горните инстанции, също страни в гражданското производство. В този смисъл е още и решение от 10.04.2008 г. по иск № 67719/2001 г., по делото „М. срещу България“

В случая, във въззивното производство М. Д. е въвел твърдения, че е предявил иск по ЗОДОВ против Бургаския окръжен съд и по тази причина е поискал отстраняване от участие по делото на въззивния съдебен състав, както и на всички съдии от Бургаския окръжен съд. Съставът на Върховния касационен съд, при служебно извършена проверка, установи, че действително това е така, като за продължителен период от време е имало спор относно подсъдността на спора – пред административните и общите съдилища, а след това за определяне на компетентния първоинстанционен граждански съд, след поредица от отводи; продължително време производството е било без движение за уточняване на исковата молба. Впоследствие производството по отношение на Окръжен съд Бургас е прекратено поради оттегляне на иска – това е станало по молба от 17.05.2022 г., много след постановяване на въззивното решение, предмет на настоящата проверка.

При тези данни съставът на ВКС намира, че по време на разглеждане на спора от въззивната инстанция по настоящия спор – от подаване на въззивната жалба, до постановяване на съдебния акт, другото делото, по което Окръжен съд Бургас е ответник по деликтен иск, предявен от М. Д. (преобразувано в годините в различни номера по описа на различни съдилища), е било висящо, като Окръжен съд – Бургас вече е бил получил копие от исковата молба, т.е. спорът, вкл. във връзка с чл. 129, ал. 2 ГПК е станал двустранен, с участието на ответника, независимо, че производството е оставяно без движение още няколко пъти впоследствие. Съдът, също така, намира, че не се установява и злоупотреба с права от страна на Д. – завеждане на иск против Окръжен съд Бургас за заплащане на обезщетение само с цел отвеждането на съдиите по настоящото въззивно дело и шиканене на производството. При анализ на събраните от настоящия състав доказателства – искова молба, разпорежданията на съдебните състави по чл. 129, ал. 2 ГПК, уточняващите молби на Д., възраженията на ответниците и цялостното развитие по делото, съдът приема, че и последващото десезиране с иска, предявен срещу ОС Бургас, не може да наведе на извод за нарочно предприети действия с цел злепоставяне на въззивния съд по настоящото дело.

При така изложеното, въпреки, че не се установи предубеденост на членовете на въззивния състав, касационната инстанция намира, че в този случай у страната, а и у трети разумен наблюдател, би могло да се създаде впечатление, че съдиите, пред които делото е висящо, не са способни да решат въпроса безпристрастно, поради което е следвало те да се отведат от разглеждане на делото. Това води на извод за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, като в случая, с цел гарантиране правото на справедлив съдебен процес по см. чл. чл. 6 § 1 от ЕКПЧОС, произнасянето по материалноправния спор следва да бъде повторено, след като въззивното решение бъде касирано, още повече, че по изложените по-горе съображения, то е неправилно и поради установените други нарушения на процесуалния закон, а още и поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Не е необходимо да се повтарят или извършват нови процесуални действия, поради което по съществото на материалноправния спор в обжалваната му част следва да се произнесе съставът на ВКС:

Постановлението за принудителното довеждане на М. Д. на 16.06.2017 г. е надлежно отменено и признато за незаконно (лицето не е имало качеството обвиняем, не е било редовно призовано по реда на чл. 219, ал. 5 НПК, неоправдано са смесени различни основания за принудително довеждане), така че за целите на настоящото производство е без значение какви са били съображенията, за да се постанови незаконосъобразния акт.

Само по себе си изпълнението на подобна принудителна мярка е несъмнено стресово и е обичайно да се изпита безпокойство и чувство на накърнено достойнство. Тези усещания се усилват, когато е имало свидетели на ескортирането, както е станало в случая – пред колеги и други служители, от работното място, в работно време.

Съдебният експерт е посочил, че констатираното у Д. остро, невротично, силно чувствително и тревожно отношение към света, датира далече преди посочените събития. Отношението към колеги приятели и близки след неговите задържания обаче определено са повлияни, през неговото усещане, за това как той приема, че всички са го изоставили. Често пъти самовнушенията му за заплахи спрямо него са толкова силни, че в крайна сметка към настоящия момент се преживява в ситуация на изолация от колегите на работното място, загуба на приятели и усамотение в идеята за търсене на справедливост през водене на съдебни дела. Обективно това не се установява по делото. Разпитаните свидетели, колеги на Д. заявяват, че самите те не са променили отношението си към него, не са чували коментари и от други свои колеги. За действително накърнените чувства и негативните емоции, тяхната продължителност и интензивност несъмнено от значение е как е възприел обстоятелствата и самия пострадал.

Допълнително негативните чувства са с много по-голям интензитет в случая и поради поставянето на белезници на ръцете – в автомобила според обясненията на свидетеля Г. Ж. Х. – инспектор към I РПУ. Съгласно действащата към него момент Инструкция № 8121з-794 от 29.10.2014 г. за организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност в Министерството на вътрешните работи, отм. 19.09.2017 г., принудително отвеждане на едно или повече лица по определено направление от конвоен наряд е конвоиране, като разчетът на силите и средствата, както и мерките за изолация и охрана се определят от степента на обществената опасност на деянието и личността на конвоирания за всеки конкретен случай. В чл. 4, ал. 2 от инструкцията е разпоредено при конвоиране на лице, за което има данни, че е извършило умишлено престъпление от общ характер задължително да се поставят белезници. В чл. чл. 85, ал. 1 от ЗМВР е постановено, че ползването на физическа сила и помощни средства от полицейските органи при изпълнение на служебните задължения, е възможно, когато: 1. това е абсолютно необходимо и 2. трябва да е налице някоя от изрично изброените хипотези, между които и конвоиране на лице; измежду помощни средства са посочени белезниците. Законодателят е делегирал на министъра на вътрешните работи да определи реда за употреба на физическа сила и помощни средства чрез наредба. В Наредба № 8121з-418 от 14.03.2017 г. за реда за употреба на физическа сила и помощни средства от служителите на Министерството на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ бр. 25/24.03.2017 г., е посочено, че използването на физическа сила и помощни средства се съобразява с конкретната обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя, като се преустановява незабавно след постигане на законната им цел. Белезниците са предназначени за ограничаване възможността за движение на крайниците на правонарушителя. В § 3 от Заключителните разпоредби на наредбата е възложено на Академията на МВР и дирекция "Управление на собствеността и социални дейности" – МВР, да разработят методически указания за използване на различни видове техники за използване на физическа сила и помощни средства, технически характеристики и правила за безопасност при употребата и съхранението им.

От анализа на законовата рамка съдебният състав приема, че принудително довеждане обикновено се свежда до ескортираното придвижване на лицето от мястото, където е установено, до органа на съдебна власт, по определен маршрут със специален автомобил или друг транспорт, по начин, който не допуска да се уронва човешкото му достойнство, увреждане на здравето му или поставяне в неблагоприятни условия. Това изискване следва още и от обстоятелството, че мярката предвижда единствено ограничаване на правото на свобода, но не и на други права на лицето. Използването на физическа сила и помощни средства по отношение на принудително воденото лице е допустимо единствено по изключение и само ако са налице законовите предпоставки по чл. 85 и чл. 86 от ЗМВР; при конвоирането на лице, за което има данни, че е извършило умишлено престъпление от общ характер поставяне на белезници не може да се налага във всички случай задължително, без да е извършена дължимата по закон и наредба (по-висши по степен нормативни актове от инструкция), преценка за абсолютна необходимост, с оглед особеностите на конкретния случай. Строгата регламентация на употребата на помощни средства е гаранция срещу произвол, реваншизъм, унижение или дискредитиране.

В случая няма основания да се приеме, че това е било наложително, а още и, че са съблюдавани принципите за изключителност, пропорционалност с преследваната цел, особеностите на конкретните обстоятелства и преценка за наличие на висок риск от настъпване на тежки, неблагоприятни последици. На практика, дори и да не е нарочна цел на полицейските служители, те с използването на помощни средства, своеобразно са „наказали“ лицето, допълнително са го злепоставили и уронили достойнството му. Следва да се посочи, че при второто ескортиране на Д., което фактически съставлява конвоиране, белезници не са били поставени, което е и в пълно съответствие с разясненията по-горе.

Свидетелят Х. (един от конвоиращите го полицаи ) не си спомня дали е прочел постановлението на Д., предполага, че го е сторил; няма спомен, но предполага, че е бил в униформа; не си спомня с какъв автомобил е осъществено извозването на лицето. В Първо РПУ няма никаква документация.

Свидетелят И. Х., бивш разследващ полицай в I РПУ, Бургас, упражняващ адвокатска професия по време на установяваните по настоящото дело събития, съсед на М. Д., разказва: На 16.06.2017 г. Д. му се обадил по телефона в следобедните часове и му съобщил че бил задържан на работното място и принудително заведен в РПУ, за да бъде привлечен като обвиняем. Поискал от свидетеля да поеме защитата му, на което адв. Х., който бил извън Бургас, го посъветвал да каже на разследващия да му бъде връчена надлежно призовка, каквато до тогава не е получавал, за явяване на по-късна дата, когато свидетелят щял да го придружи. По-късно свидетелят бил информиран, че на Д. било отказано повторно явяване за извършване на процесуално-следственото действие. В проведени разговори по телефона на Х. с разследващ полицай, му било заявено, че процесуално-следственото действие ще бъде извършено и няма да се чака адвокат. М. Д. споделил, че служителите са се държали безпардонно и са отказали да му кажат каквото и да е било.

Със съдебно определение от 10.07.2017 г. е дадено разрешение за принудителна полицейска регистрация на М. Д. (не принудителното му довеждане). На 11.10.2017 г. лицето е взето от работното му място, от полицейска кола, без да е бил преди това призован надлежно, нито да има постановление за принудителното му довеждане; не се установява при отвеждането му да е получил за запознаване съдебният акт, разрешаващ принудителната полицейска регистрация.

Г. Ж. Х. – инспектор към I РПУ, свидетелства, че на 11.10.2017 г. бил обслужващ на колегата си Д. М., който извършил цялата организация и не е наясно как е оформено документално ескортирането. Д. Т. М., като свидетел, заявява, че отвеждането и връщането на Д. през октомври 2017 г. се наложило по този начин, защото лицето нямало с какво да дойде – местоработата е отдалечена от града, а после предположил, че това било по желание на Д. - да бъде взет и върнат от полицейски служители, защото нямал друг вариант. Не са прилагани помощни средства.

И. Х. свидетелства, че на 11.10.2017 г., в 11.00 ч., Д. му се обадил, че е задържан на работното си място от двама служители на Първо РПУ, които ще го заведат там принудително, за да му бъде извършена полицейска регистрация. Докато го извозвали, адв. Х. провел няколко разговора с полицаите и те поели ангажимент да не извършват нищо, докато свидетелят не пристигне в управлението. При пристигане на място установил, че на Д. полицейските служители обясняват, че изпълняват съдебен акт, според който регистрацията му е задължителна. Лицето било в работно облекло, без телефон, без ключове и пари. Срещу съдействие, свидетелят Х. получил уверение от полицейските служители, че ще върнат Д. на работното му място.

Свидетелят Х. Б. Б., бил на работа, когато върнали Д. – той бил с работно облекло; притеснен, не го бил виждал преди в подобно състояние.

Принудителната регистрация е осъществена от 12.00 до 13.00 ч.

Липсва каквато и да е документална следа в П. РПУ относно конвоирането на Д. и в този случай.

При анализа на доказателствата, съдът приема за установеното, че той не е бил призоваван изобщо за явяване с оглед извършване на полицейска регистрация в изпълнение на съдебното разпореждане – това, че с него се разрешава принудителна, без съгласието на лицето, регистрация не е равнозначно и на съдебно разпореждане за принудително довеждане с оглед осъществяване на действията по регистрацията. Обясненията на полицейските служители и техните предположения, не могат да установят надлежно извършено конвоиране, а и предвид разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, доколкото не са предоставени и никакви документи, съдът приема, че действията им са били в противоречие с нормативните изисквания. Съгласно чл. 68 ЗМВР, за осигуряване явяването на лицето за принудителното извършване на дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК профил полицейският орган предприема необходимите действия съгласно правомощията му по глава пета, раздел І от ЗМВР. Лицата са длъжни да оказват съдействие, да не пречат и да не възпрепятстват полицейските органи при извършване на действията по ал. 3. При отказ на лицето действията по ал. 3, т. 2 и 3 се извършват принудително с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд, на който е подсъдно престъплението от общ характер, за което е привлечено като обвиняем. Наличието на съдебно разрешение е основание за осъществяване на отказаната полицейска регистрация. Това значи гражданинът да бъде призован в съответното служебното помещение, като полицейските органи писмено го уведомяват за призоваването и в съобщението изрично да се посочи целта на призоваването, часът и мястото на явяване (чл. 69 ЗМВР). Организацията и редът за осъществяване на конвойната дейност се определят с инструкция на министъра на вътрешните работи. В случая Д. е фактически конвоиран на 11.10.2016 г. без да е от категорията лица, посочени в чл. 9 от Инструкция № 8121з-794 от 29.10.2014 г. на МВР, без конвоирането да е било възложено въз основа на акт на компетентен орган, както изисква чл. 27 от инструкцията, нито да са извършени изискуемите предварителни действия.

Конкретните обстоятелства, свързани с изпълнението на всяко принудително довеждане, включително неговата продължителност са относими за преценката дали е постигнат нужния баланс между необходимостта от гарантиране на незабавно изпълнение на задължението на лицето да се яви за нуждите на делото и правото му на свобода. Оттук следва изводът, че при изпълнението на своите задължения по принудително довеждане, от служителите се изисква поведение, което от една страна трябва да доведе до изпълнение на поставената задача, а от друга страна да не причини повече от позволените от закона и необходими в конкретната ситуация ограничения на основни човешки права и свободи на лицето.

Принудителното довеждане засяга правото на свободно придвижване, както и възможността лицето да формира свободна воля досежно местопребиваването си. Винаги, когато става въпрос за принуда, която иманентно включва в себе си засягане на основни човешки права, приложим е един по-висок стандарт по отношение осигуряване упражняването на правото на защита.

Вещото лице обяснява, че получените данни от изследваното лице за изпитвани физически неразположения, проблеми със съня след задържането, а в момента на самото задържане – изпитване на чувство на напрежение, тревожност, цялостно усещане, че не се чувства добре, са естествена реакция на преживяване на стрес и съдът приема, при съвкупен анализ с показанията на свидетелите и медицинския преглед, че действително такива здравословни проблеми, за недълъг период, са съществували. Съдът приема също така и заключението на съдебния експерт, че двете събития са дали най-силен отпечатък с преживяване на чувство на срам; не толкова на уплаха, страх и тревожност, а срам от това, как е изглеждал ищецът Д. в очите на своите колеги (според неговите представи). Пострадалият приема, че всички неудачи в личен и служебен план, са резултат от принудителното му отвеждане на 16.06.2017 г. и 11.10.2017 г. Към датата на изследването лицето е способно да се представя добре пред хората, но е емоционално лабилно, с висока степен на податливост на стрес.

Съдът счита, че в светлината на тези обстоятелства начинът, по който е протекло конвоирането на М. Д. в двата случая, а именно от месторабота, пред очите на колегите му, е предизвикал силни чувства на безпокойство тревога и безпомощност у жалбоподателя, способни да го унижат и да го принизят в собствените му очи и в тези на околните. Съдът счита, че силата на тези чувства надминава прага на обичайната в подобни хипотези тежест, отчитайки преди всичко личността на пострадалия, при установена от вещото лице силна тревожност, силно развито чувство за ролята на борец за справедливост, съпроводено с гордост от постигнатото в научната сфера; лесно раним, взискателен и предявяващ претенции да бъде зачетен и признат чрез изповядваната от него „истина“ възприема дори най-малките неща като сложни. Налице са песимистични възгледи, подсилени с уязвимост за собствена безопасност; симптом на продължителни, необосновани подозрения във враждебност или заплаха от околните и в частност – публичните институции. Преживяванията за несправедливо отношение са в резултат на чувствителността на човек, който има ирационална оценка за действията на институции и хора, с които взаимодейства. Това го прави труден за разбиране от хората, с които взаимодейства, но казаното не освобождава държавните органи от задължението им да осъществяват своята дейност само в рамките на закона; за съдът е от значение и как лично пострадалият е преживял двата случая, в които е бил незаконно лишен от свобода. Както е изяснило вещото лице, реплики или действия, които за човек без тази чувствителност, са незначителни или незабележими, за Д. са заплаха и повод за страдание.

Ищецът М. Д. към юни-октомври 2017 г. е на 44 години, семеен, работи в „ЛУКОЙЛ Нефтохим Бургас“, АД.

Към 2017 г. съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за едно лице са, както следва: общ потребителски разход средно за лице - 5217 лв.,общ годишен доход средно за лице – 5586 лв. общ годишен паричен доход средно за лице – 5526 лв.; минимална работна заплата - 460 лв.

Средногодишната инфлация за периода януари - декември 2017 г. спрямо периода януари - декември 2016 г. е 2.1%

При така установеното, съставът на Върховния касационен съд приема, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 1, ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи . Ищецът е претърпял неимуществени вреди, чийто размер съдът определя по правилата на чл. 52 ЗЗД в общ размер на 3 000 лв. (по 1500 лв. за всеки случай на лишаване от свобода). Солидарната отговорност на ответниците не е предмет на изследване в касационното производство.

Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението, взе предвид продължителността на двата случая на принудително отвеждане от месторабота до полицейското управление, която не е голяма; конкретните обстоятелства, при които е осъществено конвоирането, вкл. използваните средства за принуда на 16.06.2017 г. и липсата на каквото и да е предварително известяване и запознаване на ищеца с предстоящите действия на полицейските органи при отвеждането му на 11.10.2017 г., което е в състояние да причини основателен страх и безпокойство у ищеца; личността на пострадалия – свръхчуствителен, с установена силна тревожност, силно развито чувство за ролята на борец за справедливост; как са се отразили двата случая в отношенията му с роднини и колеги - реално те не са променили отношенията си спрямо ищеца, но последният има друго субективно усещане, което му причинява страдание и чувство за срам; цялостният комплекс от причинените негативни преживявания в емоционален и психологичен план, срама, притеснението относно проблеми с работодателя, как ситуациите се възприемат от колеги, работодатели, близки и семейство; отражението върху здравословното му състояние (непродължително); продължителността и интензивността на негативните изживявания – в случая ненадвишаващ обичайното в подобни случаи, дължащо се преди всичко на личността на пострадалия и личностните му характеристики. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност, дават основание на настоящия състав да определи обезщетение в размер значително над обичайно присъжданите в подобни случаи при незначителен като време срок на незаконно задържане и в двата случая.

Базата, от която съдът изхожда при определяне на паричния размер на обезщетението по случая, е стандартът на живот в страната и покупателните възможности на населението към датата на увреждането. Определената сума надвишава половингодишен паричен доход на едно лице в страната.

Съдът намира, че обезщетение над определеното не би било съответно на чл. 52 ЗЗД и изискването на чл. 51 ЗЗД обезщетението да не служи за неоснователно обогатяване.

Съдът, също така отчита и това, че осъждането (признаването, че ищецът е увреден, съответно незаконността в действията на държавните органи) само по себе си съдържа морално удовлетворение и също има ефект на репарация, наред с паричното обезщетение.

Като краен резултат, решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата общо над 600 лв. до 3000 лв. следва да бъде отменено, и по реда на чл.293, ал.2 ГПК да бъде постанови ново, с което искът бъде уважен за сумата от 3000 лв. – по 1500 лв. за всеки от случаите на незаконно лишаване от свобода. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 3000 лв. въззивното решение следва да бъде потвърдено.

Искът за сумата от 600 лв. (по 300 лв. за всяко отделно незаконно лишаване от свобода) е уважен и в тази част въззивното решение е влязло в сила. Следва да се посочи, че конкретните обективно установените обстоятелства, имащи отношение към справедливото определяне на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД не са отделни увреждания, за които се определя отделна сума за обезщетение, както са сторили инстанциите по същество в мотивите и диспозитивите на съдебните актове.

По частната жалба:

М. Д. е предявил обективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ – за причинени имуществени вреди в размер на 10 лв. и за причинени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.

Въззивният съд, като частично увеличил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 300 на 600 лв., осъдил ответниците да заплатят на ищеца съдебноделоводни разноски в размер на 50,58 лв. за първа инстанция и 42,30 лв. за въззивна. В мотивите няма яснота какви разноски и в какъв размер съдът е приел, че са сторени от страната, нито за механизма, по който е признал дължимите от ответниците суми – по чл. 10 ЗОДОВ или по чл. 78, ал. 1 ЗЗД.

С определение от 10.01.2022 г. въззивният съд е отказал по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК да измени своето решение в частта за разноските. Посочил, че в първа инстанция съдът направил следните разноски - 10 лв. държавна такса, 600 лв. адвокатско възнаграждение . по договор от 15.02.2019 г. и 233 лв. депозити за свидетели и експертизи. От общата сума от 843 лв., съотнесена към присъдената сума от 600 лв. при предявени искове общо в размер на 10 010 лв., изчислил подлежащите на възстановяване в размер на 50,58 лв.

Относно сумата от 900 лв. – доплащане на адвокатски хонорар съдът намерил, че не е доказано да е реално платена, поради което не следва да се признава като съдебен разход.

Относно разноските във въззивната инстанция, посочил, че те са в размер на 705 лв. и на възстановяване подлежи сума от 42,25 лв.

Окръжният съдът също в своя акт по чл. 248 ГПК не е посочил основанието, на което е присъдил разноските по делото. Според описания механизъм на изчисление в съдебния акт, настоящият състав приема, че се е ръководил от разпореденото в чл. 78, ал. 1 ГПК, което е неправилно. Законосъобразно е заключението, че на възстановяване подлежат само онези разноски, извършването на които е доказано, вкл. плащането на адвокатски хонорар (в този см. ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1).

По изложените съображения, а и предвид резултата по спора, определението по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено.

Съставът на ВКС следва да се произнесе по разноските, сторени от страните в всички инстанции.

Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ответниците следва да възстановят на М. Д. в пълен размер внесените от него държавни такси за всички инстанции – 65 лв. общо заплатени такси (10 лв. за искова молба, 5 лв. за въззивна жалба и 35 лв. общо по касационната жалба и 15 лв. по частната жалба) и заплатени съдебноделоводни разноски – 316,55 лв., от които 233 лв. в първа инстанция – възнаграждения на вещо лице и свидетели и 83,55 лв. пътни разноски на страната в касационна инстанция. Общият размер на дължимата сума е 381,55 лв.

Сумите, платени за адвокатско възнаграждение, подлежат на възстановяване съразмерно уважената част от иска.

В първа инстанция е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. при цена на исковете (за имуществено и неимуществено обезщетение) в размер на 10 010 лв. Уважената част, като краен резултат е за сумата от 3010 лв. (3000 лв. за неимуществено увреждане и 10 лв. за имуществено увреждане). Подлежащата на възстановяване сума е 180,60 лв.

Пред въззивната инстанция спорът е за сумата от 9700 лв. (първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е уважен искът за имуществени вреди от 10 лв. и за неимуществени вреди общо за 300 лв.). Заплатен е адвокатски хонорар от 700 лв. При увеличен размер на обезщетението с още 2700 лв., подлежащата на възстановяване сума е в размер на 194,85 лв. (700 делено на 9700, умножено по 2 700).

Пред касационна инстанция спорът е за сумата от 9400 лв. Заплатено е адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. При увеличен размер на присъденото обезщетение с още 2400 лв., дължимата за възстановяване сума е в размер на 102,13 лв.

Общо дължимата от ответниците сума по това перо е в размер на 477,58 лв.

В заключение, въззивното решение в частта относно съдебноделоводните разноски и определението по чл. 248 ГПК следва да бъдат изцяло отменени, като ответниците солидарно бъдат осъдени да заплатят на М. Д. сумата в размер на 859,13 лв.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно врешение № III-335/19.11.2020 г., постановено от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1803/2020 г. , в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за разликата над 600 лева (по 300 лв. за лишаване от свобода на 16.06.2017 г. и на 11.10.2017 г.) до сумата от 3000 лв.; изцяло в частта относно съдебноделоводните разноски, както и определение № 260005/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1803/2010 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК,

и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА ОД на МВР – Бургас и Прокуратурата на Република България солидарно да заплатят на М. И. Д. ЕГН [ЕГН] обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. т. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. “с“ КЗПЧОС за причинените му неимуществени вреди от незаконно лишаване от свобода на 16.06.2017 г. и 11.10.2017 г. – по 1500 лв. за всяко, общо в размер на 3000 лв.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № III-335/19.11.2020 г., постановено от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1803/2020 г г, в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. “с“ КЗПЧОС, за разликата над общо присъдената сума от 3000 лв.

ОСЪЖДА ОД на МВР – Бургас и Прокуратурата на Република България солидарно да заплатят на М. И. Д. ЕГН [ЕГН] сумата в размер на 859,13 лв., представляващи разноски по чл. 10, ал. 3 ГПК , направени по делото във всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: