Отговорност на съдилищата за бавно разглеждане на жалба срещу полицейско задържане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 113

София, 30.05.2022г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Кристина Първанова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова г.д. № 4179 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационни жалби, както следва: 1/ от Софийски градски съд, чрез пълномощник Д. Д., срещу въззивното решение №260192/03.06.2021г., допълнено с решение №260278/16.08.2021г., по в.г.д.№244/2021г., на Софийски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на И. М. М., солидарно с Административен съд София град и Върховен административен съд сумата от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г.

2/ Върховен административен съд, чрез юрисконсулт П. Д., срещу въззивното решение №260192/03.06.2021г., допълнено с решение №260278/16.08.2021г., по в.г.д.№244/2021г. на Софийски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на И. М. М., солидарно с Административен съд София град и Софийски градски съд сумата от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №134/07.03.2022г. по следните въпроси: 1/ По време на действие на ЗМВР /отм./ компетентен ли е общия наказателен съд да приеме и да разглежда жалба, подадена от задържано по реда на чл.63 от ЗМВР /отм./ лице срещу незаконосъобразността на задържането на основание чл.5 от ЕКЗПЧОС при положение, че към този момент, съобразно чл.63, ал.4 от ЗМВР е предвиден особен ред за защита на задържаното лице, който предвижда незабавно произнасяне на административния съд, съответно при липса на издадена заповед за задържането – редът по чл.250 АПК, който също предвижда незабавна съдебна проверка на действията на полицейските органи. При положителен отговор, по кой ред е следвало наказателния съд да разгледа жалбата. 2/ Приложими ли са процесуалните гаранции по чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС по отношение на задържане, което към момента на сезиране на съда с искане за обявяването му за незаконно е вече приключило/преустановено, в т.ч. краткосрочно /24-часово/? 3/ Налице ли е нарушение на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС в случаите, когато националния правов ред е предвидил ред за съдебно оспорване законността на задържането и задържаното лице е упражнило правото си на жалба?

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение по правните въпроси, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване:

По въпроса за компетентността на общия наказателен съд да разглежда жалби, подадени от задържани по реда на чл.63 от ЗМВР /отм./ лица срещу незаконосъобразността на задържането на основание чл.5 от ЕКЗПЧОС:

Съгласно действалата към момента на задържането на ищеца разпоредба на чл.63 от ЗМВР /отм./ полицейските органи имат правомощия да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Съобразно чл.63, ал.4 от ЗМВР /отм./ задържаното лице има право да обжалва законността на задържането, като съдът се произнася незабавно. Редът за оспорване на издадената от полицейските органи заповед, представляваща по естеството си принудителна административна мярка е този предвиден в чл.183 и следващите от АПК. На разположение на задържаните лица е и предвидената в чл.250 от АПК възможност за сезиране на съда с искане за прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона.

С оглед така очертаната правна уредба, настоящият състав на съда намира, че към датата на задържане на жалбоподателя, националния правов ред е предвиждал процедура за оспорване на заповедта на полицейските органи за двадесет и четири часово задържане на лицата, за които има данни, че са извършили престъпление. Посоченият ред изключва наличието на основание сезираният общ наказателен съд да приложи по аналогия процедура от НПК и да приеме, че е компетентен да разгледа жалбата на ищеца. Още повече, че в разпоредбата на чл.63, ал.4 от ЗМВР /отм./ е предвидено задължение на компетентния административен съд за незабавно произнасяне, което отчита характера на задържането и неговия срок. Задължение за пряко позоваване на ЕКЗПЧ за общия наказателен съд би било налице при липса на вътрешно правна уредба или при пряко противоречие на тази уредба с конвенцията, респ. при несъвместимост на същата със защитеното право. Такова задължение, с оглед сроковете за разглеждане и произнасяне по депозираните жалби от задържаните от полицейските органи лица за срок от 24 часа, съществува за компетентния да ги разгледа и да се произнесе по тях Административен съд, съгласно действалата вътрешноправна уредба.

По поставения въпрос за приложимостта на процесуалните гаранции по чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС по отношение на задържане, което към момента на сезиране на съда с искане за обявяването му за незаконно е вече приключило/преустановено, в т.ч. краткосрочно /24-часово/:

След освобождаване на лицето гаранцията за ефективност, предвидена в разпоредбата на чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧ продължава да се прилага, доколкото за вече освободеното лице съществува интерес от определяне на законосъобразността на задържането му, тъй като от произнасянето на съда ще зависи правото му на обезщетение. В този смисъл са и Решенията по дело Oravec срещу Хърватия, S.T.S срещу Нидерландия, Osmanoviж срещу Хърватия. От друга страна, в решението по Делото П. срещу България ЕСПЧ изрично е посочил, че предвидената в конвенцията защита се прилага и по отношение на 24-часовото задържане, когато обхватът на наличния съдебен контрол е съществено ограничен.

По въпроса за това налице ли е нарушение на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС в случаите, когато националния правов ред е предвидил ред за съдебно оспорване законността на задържането и задържаното лице е упражнило правото си на жалба:

Разпоредбата на чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС гарантира както правото на задържаните лица да оспорят законосъобразността на задържането си, така и правото на бързо и ефективно разглеждане на делата, респективно бързо произнасяне на съда. Въпросът дали е било спазено правото на бързо решение следва да бъде разгледан самостоятелно за всеки отделен случай в зависимост от конкретните обстоятелства. По отношение на понятието „бързо“ ЕСПЧ е постановил редица решения, в които е посочил началния момент, от който следва да се отчита времетраенето на производството – подаването на молбата за сезиране на съда и крайния му момент – постановяване на окончателния съдебен акт, като времето обхваща и периода на обжалване. При преценка времето на разглеждане на производството следва да бъдат отчетени и други фактори, като: дали решението е взето от несъдебен или съдебен орган; дали задържането е застрашаващо здравето на задържаното лице; дали производството се развива пред първостепенен, въззивен или конституционен съд, в зависимост от характера на производствата; сложността на производството, поведението на националните органи и на жалбоподателя. В решението по делото Харкманс срещу Естония Европейският съд е приел, че арестът или задържането могат да бъдат законосъобразни, съгласно националното право, но все пак в нарушение на чл.5, което прави приложим чл.5, пар.5 от ЕКЗПЧ.

По касационните оплаквания:

В жалбата си Софийски градски съд е изложил доводи за неправилност на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като: в рамките на настоящото производство не е установено наличие на противоправно поведение на касатора, с което да е накърнил правото на ищеца по чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧ. Незабавно след получаване на неговата жалба срещу задържането му от полицейските органи, Софийски градски съд е препратил същата на компетентния да я разгледа съд, съгласно действалия към този момент ЗМВР /отм./. С предприетите действия съдът е изпълнил вменените му със закон служебни задължения да следи за допустимостта на производството и постановяването на допустим съдебен акт. Доколкото законодателството е предвиждало надлежна процедура за оспорване на издадената заповед, то за Софийски градски съд липсва законова възможност за приемане и разглеждане на жалбата. В условие на евентуалност твърди, че определеното от въззивния съд обезщетение е прекомерно с оглед реално настъпилите вреди и всички установени по делото обстоятелства. Претендира отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен като неоснователен. В условие на евентуалност - да бъде намален размера на определеното обезщетение. Претендира и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата И. М. М. с писмен отговор, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата като неоснователна. Сочи, че за защита правата на гражданите, закрепени в ЕКЗПЧ, дори когато няма уреден вътрешноправен ред, следва да се приложи най-близкият възможен, а не правата на гражданите да останат незащитени. Оттук е и несъмненият извод, че когато задържаното лице е обжалвало пред Софийски градски съд задържането си, съдът е следвало да разгледа претенцията му по същество и е следвало да получи от българския съд произнасяне по задържането му в рамките на това задържане, а не след години. В този смисъл е и практиката на Съда в Страсбург. Твърди, че в атакуваното решение въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства и ги е преценил при определяне размера на обезщетението. По същество претендира отхвърляне на жалбата.

В жалбата си Върховен административен съд поддържа оплаквания и доводи за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че предвидените в чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС процесуални гаранции са неприложими в случаите, когато задържаното лице е било вече освободено към момента на сезиране/произнасяне на съда. Изискването за незабавно произнасяне е относимо към хипотезите, когато фактическото задържане на лицето продължава и към момента, когато е сезиран съда, тъй като само тогава това лице има интерес от прогласяване незаконосъобразността на задържането и освобождаването му. От друга страна, доколкото на ищеца не е отказан достъп до правосъдие и въпросът за законността на задържането му е разрешен с влязло в сила решение, то за допуснато от съда нарушение на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС не може да се говори. Предвид изложеното твърди, че по делото не е установено наличие на причинна-връзка между твърдяното нарушение и претърпените вреди. Наред с това твърди, че причинените вреди не са от продължителността на производството, а от факта на задържане на ищеца за период от 24 часа. Излага още, че решението е необосновано по отношение на размера на присъденото обезщетение, доколкото не са посочени относимите към определянето му критерии и как са приложени към конкретния случай. По същество претендира отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът И. М. М., с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че произнасянето на Върховния административен съд е една от стъпките, довели до нарушаване на правото на ищеца защитено от чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС. Твърди, че нарушението е започнало от Софийски градски съд, продължило е от Административен съд София град и е завършило от Върховен административен съд. Затова и тримата ответници отговарят солидарно за причинените вреди.

В съдебно заседание Софийски градски съд редовно призован, не се явява представляващия и не се представлява.

В съдебно заседание Върховен административен съд, чрез юрисконсулт Д., поддържа подадената касационна жалба. По същество моли същата да бъде уважена и претендира присъждане на направените разноски.

Ответникът И. М. М., чрез адвокат И. В., оспорва жалбите като неоснователни. По същество моли същите да бъдат отхвърлени, а решението в оспорените му части потвърдено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Прокурор С., в качеството си на прокурор от Върховна касационна прокуратура, изразява становище за основателност на подадените касационни жалби. Твърди, че на ищеца И. М. не е отказан достъп до правосъдие. В конкретния случай е установено, че същият на 28.05.2010г. до освобождаването му в 17:55 часа е упражнил правото си на жалба срещу задържането му от органите на МВР на 27.05.2010г., за срок от 24 часа. С актовете си съдилищата са отрекли правото му на защита, поради което исковата претенция е неоснователна и недоказана. Липсва един от елементите на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ.

За да се произнесе по спора, съдът взе предвид следното:

С атакуваното решение Софийски окръжен съд, след частична отмяна на решение №246389/23.10.2016г. на Софийски районен съд, е постановил друго, с което е осъдил Софийски Градски съд, Административен съд София град и Върховен административен съд да заплатят солидарно на И. М. М. сумата от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г. Със същото е потвърдил решението на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от И. М. М. срещу Софийски Градски съд, Административен съд София град и Върховен административен съд за солидарното им осъждане за разликата над 600лв. до претендираните 6000лв.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните факти: 1/ ищецът И. М. М. е бил задържан на 27.05.2010г. в 19,30 часа по време на търг, организиран от притежаваната от него аукционна къща, при съвместна акция на СДВР и Министерство на културата. 2/ На 28.05.2010г., по време на задържането му, същият е обжалвал законността на задържането с жалба до Софийски градски съд вх.№39436/28.05.2010г., на основание чл.63, ал.4 от ЗМВР. Със същата е направено искане за признаване незаконността на фактическото му задържане в светлината на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС и за незабавното му освобождаване. 3/ С разпореждане от същата дата 28.05.2010г. Софийски градски съд е изпратил делото на Административен съд София град, където е било образувано адм.д.№4023/2010г. 4/ С определение от 06.08.2010г., след указания за отстраняване нередовностите на жалбата, същата е била оставена без разглеждане в частта, с която се оспорват фактическите действия по задържане на жалбоподателя И. М. и производството е било прекратено. В останалата част срещу издадената Заповед №24049/27.05.2010г. на разузнавач от СДВР за задържане на И. М. производството по делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание. 5/ Срещу прекратителното определение е депозирана частна жалба, по която е образувано адм.д.№12364/2010г. по описа на Върховен административен съд. С постановеното по него определение №12313/21.10.2010г. частичното прекратяване на производството по адм.д.№4023/2010г. е потвърдено. 6/ С решение №5491/18.10.2012г. по адм.д.№5428/2012г. на Административен съд София град, потвърдено с решение №101/07.11.2013г. по адм.д.№С-106/2012г. на Върховен административен съд е отхвърлена като неоснователна жалбата на И. М. срещу Заповед №24049/27.05.2010г., издадена от полицейски орган – разузнавач при Столична дирекция на вътрешните работи за задържането му на 27.05.2010г. 7/ От показанията на разпитания по делото свидетел се установява, че след задържането му, ищецът не е бил освободен незабавно и в продължение на три години очаквал съда да обяви задържането му за незаконно. Почувствал се дълбоко угнетен, разочарован и оскърбен, имал е здравословни проблеми с кръвното и пулса.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че ответните съдилища са пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск като процесуални субституенти на Държавата, доколкото с актовете си същите обективно са санирали едно незаконно положение, потенциално увреждащо ищеца. Отговорността на ответниците е солидарна, тъй като произтича от общи факти и общото им задължение да предоставят правосъдие за защитавано от ЕКЗПЧОС право. Приел е още, че легитимацията на ответниците произтича пряко по силата на чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, тъй като отделните разпоредби следва да се тълкуват систематично и теологично в редакцията на закона към датата на подаване на исковата молба. Съдът е посочил, че с решение по Делото П. и П. срещу България №50027/08 от 24.06.2014г. изрично се приема, че неправилно съдилищата интерпретират разпоредбата на чл.63, ал.1 от ЗМВР в смисъл, че разпоредбата позволява единствено последващ контрол на заповедта за задържане. В конкретния случай претендираните вреди са от забавеното правосъдие и произнасянето по законността на задържането след повече от три години. Съдът е посочил, че ответните съдилища са спазили законните срокове по националното законодателство при извършване на съдопроизводствените действия и са постановили актовете си в разумен срок, но релевантния за уважаването на иска срок е този по чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС. Приел е, че по делото е установен и факта на претърпените неимуществени вреди от ищеца от забавеното произнасяне – изпитал е описаните в исковата молба страдания по житейска презумпция, която не е оборена. Въз основа на всичко изложено съдът е направил извод, че справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди възлиза на 600лв., като е намерил предявения иск за основателен до този размер и го е отхвърлил за разликата до пълно претендираната сума от 6 000лв.

По касационната жалба на Софийски градски съд:

Съдът намира за основателен въведения от касатора довод за липса на негово противоправно поведение, с което да е накърнил правото на ищеца по чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧ. В противоречие с дадения в настоящото решение отговор за задължението на общия наказателен съд за пряко приложение на конвенцията, при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че такова е налице за жалбоподателя Софийски градски съд, като неизпълнението му и неприлагането на най-близкия процесуален ред за разглеждане на подадената от задържаното лице – И. М. жалба обосновава неговата отговорност за нарушаване на правото гарантирано от чл.5, пар.4 от ЕКПЗЧОС. Въз основа на това е направил извод, че същият е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск като процесуален субституент на Държавата, доколкото с актовете си той обективно е санирал едно незаконно положение, потенциално увреждащо ищеца. Приел е, че отговорността на ответника е солидарна с тази на Административен съд София град и Върховен административен съд, тъй като произтича от общите факти и общото им задължение да предоставят правосъдие за защитавано от ЕКЗПЧОС право.

Допуснатото нарушение на материалния закон е съществено и съставлява основание за отмяна на въззивния съдебен акт, на основание чл.293, ал.2 ГПК. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество.

Съгласно посоченото по-горе, към датата на издаване на процесната Заповед №24049/27.05.2010г. на полицейските органи за задържане на И. М. за срок от 24 часа, в националното законодателство е бил предвиден вътрешно правен ред за нейното оспорване както по отношение на нейната законосъобразност – чл.63, ал.4 от ЗМВР /отм./, така и по отношение на фактическото задържане, като на лицата е предоставена възможност да искат прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона чл.250 от АПК. Предвиденият вътрешноправен ред за атакуване на задържането, осъществено от полицейските органи, изключва наличието на основание, респективно задължение за сезирания Софийски градски съд да приложи по аналогия процедура от НПК и да приеме, че е компетентен да разгледа жалбата на ищеца. Същият не е легитимиран да отговаря по предявения спрямо него иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, доколкото е изпълнил задължението си за незабавно изпращане на жалбата на компетентния да я разгледа съд.

Предвид изложеното, съдът намира че предявеният иск за осъждане на Софийски градски съд да заплати на И. М., солидарно с Административен съд София град и Върховен административен съд, сумата от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2010г. до окончателното ѝ изплащане, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По жалбата на Върховен административен съд:

В съответствие с дадените отговори на поставените от касатора въпроси, при постановяване на атакуваното решение, въззивният съд е приел, че претендираните от ищеца вреди са от забавеното правосъдие и произнасянето по законността на задържането след повече от три години. Приел е, че ответните административни съдилища са надлежно легитимирани да отговарят по предявения иск. Направил е извод, че при разглеждане на подадената от ищеца жалба те са спазили законните срокове по националното законодателство, при извършване на съдопроизводствените действия и са постановили актовете си в разумен срок, но релевантния за уважаването на иска срок е този по чл.5, ал.4 от ЕКЗПЧОС, който не е спазен.

При постановяване на атакуваното решение в посочената му част съдът не е допуснал нарушение на материалния закон. Решението е обосновано.

Съдът намира за неоснователни въведените от касатора Върховен административен съд доводи за неприложимост на предвидените в чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС процесуални гаранции към случаите, когато задържаното лице е било вече освободено към момента на сезиране/произнасяне на съда, както и че изискването за незабавно произнасяне се отнася единствено за хипотезите, когато фактическото задържане на лицето продължава и към момента на сезиране на съда. Компетентният административен съд е бил надлежно сезиран с подадената от И. М. жалба срещу издадената заповед на полицейските органи за 24 часовото му задържане, която своевременно му е била препратена. Подаването на жалбата пред некомпетентен съдебен орган не може да се приравни на липса на такава. Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.2 от ГПК, приложима на основание чл.144 от АПК, делото се смята за висящо от датата на сезиране на некомпетентния съд. Подаването на жалбата е било извършено по време на фактическото задържане на ищеца, за когото е налице интерес от произнасянето по законосъобразността на това задържане и след неговото преустановяване, доколкото от произнасянето на съда ще зависи правото му на обезщетение.

Неоснователно е и касационното оплакване за липса на нарушение на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС, тъй като на ищеца не е отказан достъп до правосъдие и въпросът за задържането му е разрешен с влязло в сила решение. Обстоятелството, че лицето е получило достъп до правосъдие и въпросът за законността на задържането му е разрешен с влязло в сила решение, не изключва възможност за нарушение на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС по отношение срока за неговото разглеждане. Посочената разпоредба гарантира както правото на задържаните лица да оспорят законосъобразността на задържането си, така и правото на бързо и ефективно разглеждане на делата, респективно бързо произнасяне на съда. При преценка времето на разглеждане на производството следва да бъдат отчетени всички посочени по-горе и относими фактори. В решението по делото М. Х. А. срещу Турция ЕСПЧ е посочил, че в изключителни случаи сложността на делото може да оправдае продължителността на периодите, които не могат да се считат за „бързи“ и които не водят до нарушение на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС, като за такъв е приет периода на разглеждане на делото пред Конституционния съд продължило между четиринадесет и шестнадесет месеца.

В конкретния случай, по първоначално образуваното адм.д.№4023/2010г. на Административен съд София град са били проведени три съдебни заседания, които са били обусловени единствено от липсата на доказателства в преписката, изпратена от полицейския орган при СДВР, издал атакуваната заповед. Производството е продължило в периода до постановяване на решение №299/20.01.2011г. Последното е било обжалвано пред Върховен административен съд, където на 02.02.2011г. е образувано адм.д.№С-40/2011г., приключило с решение №55/30.05.2012г., с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. След отменителното решение на ВАС, на 05.06.2012г. е образувано адм.д.№5428/2012г., приключило с решение №5491/18.10.2012г. Последното отново е атакувано пред ВАС и окончателно е потвърдено с решение №101/07.11.2013г. по адм.д.№С-106/2012г.

Производството по оспорване на издадената заповед за задържане на ищеца И. М. е продължило от 28.05.2010г. до постановяване на окончателния съдебен акт 07.11.2013г. - три години и пет месеца.

Въззивният съд правилно е приел, че този период на разглеждане на делото по оспорване заповедта за задържане на И. М. е в отклонение от прогласеното в чл.63, ал.4 от ЗМВР /отм./ задължение на съда за „незабавно произнасяне“, както и от изискването на чл.5, пар.4 от ЕКЗПЧОС за бързо и ефективно разглеждане на делата. Претендираните от ищеца вреди са именно от продължителността на разглеждане на производството, поради което изводът на съда, че същите са в пряка причинно-следствена връзка с увреждането е обоснован. Държавата отговаря за така установеното неимуществено увреждане.

Минималната работна заплата за страната за 2013г. е в размер на 360лв.

Паричният еквивалент на обезщетението съдът е определил по справедливост, на осн. чл. 52 ЗЗД, към датата на деликта – влизане в сила на заповедта за 24 часовото задържане на И. М., в размер на 600лв., с оглед формираната съдебна практика и общественоикономическите условия в страната към 2013 г. Съдът е отчел и обстоятелството, че претърпените неимуществени вреди са в рамките на обичайните – свързани с негативните преживявания от продължителността на производството, притеснения и неяснота за бъдещия изход на делото, неудобството и очакването на крайния съдебен акт, двукратното разглеждане на делото пред всяка една от съдебните инстанции. Съобразил е и обстоятелството, че по делото не е установено продължителното разглеждане на делото да се е отразило трайно и негативно в отношенията на И. М. с роднините, семейството и в близкото обкръжение от приятели и социална среда, както и по отношение на упражняваната от него професия, т.е. интензитетът на търпените вреди да е извън обичайния. Изводът на въззивния съд, че искът е основателен до размер от 600 лв. е обоснован.

В заключение, не са налице поддържаните касационни оплаквания и въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният иск от И. М. срещу Върховен административен съд за солидарното му осъждане с Административен съд София – град, да заплати сумата от 600 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2010г. до окончателното ѝ изплащане следва да бъде оставено в сила.

На основание чл.293, ал.2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени в частта, с която Софийски градски съд е осъден да заплати на И. М., солидарно с Административен съд София град и Върховен административен съд, сумата от 600лв. представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2010г. до окончателното ѝ изплащане и вместо него да се постанови друго, с което предявения иск да бъде отхвърлен.

Решението следва да бъде отменено и в частта, с която Софийски градски съд е осъден да заплати на И. М., солидарно с Административен съд София град и Върховен административен съд, сумата от 1200 лв., представляваща направените по делото разноски.

Предвид крайния изход от спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът И. М. следва да бъде осъден да заплати на Софийски градски съд сумата от 600лв., представляваща направените пред настоящата и въззивната инстанции разноски за юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата и направеното искане касаторът Върховен административен съд следва да бъде осъден да заплати на адвокат И. В. сумата от 360лв., представляваща адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред настоящата инстанция с ДДС.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №260192/03.06.2021г., допълнено с решение №260278/16.08.2021г., по в.г.д.№244/2021г., на Софийски окръжен съд в частите, с които Софийски градски съд е осъден да заплати на И. М. М., ЕГН [ЕГН], солидарно с Административен съд София град и Върховен административен съд, сумите: от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2010г. до окончателното ѝ изплащане и от 1200лв., представляваща направените по делото разноски, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. М. М., ЕГН [ЕГН] срещу Софийски градски съд иск за заплащане, солидарно с Административен съд София град и Върховен административен съд, на сумата от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2010г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №260192/03.06.2021г., допълнено с решение №260278/16.08.2021г., по в.г.д.№244/2021г. на Софийски окръжен съд в частта, с която Върховен административен съд е осъден да заплати на И. М. М., ЕГН [ЕГН], солидарно с Административен съд София град, сумата от 600лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от нарушение на чл.5, ал.4 от ЕКПЧОС при осъществяване на задържането му на 27.05.2010г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2010г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСЪЖДА И. М. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на Софийски градски съд сумата от 600лв., представляваща направените пред настоящата и въззивната инстанции разноски за юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА Върховен административен съд да заплати на адвокат И. В. от Софийска адвокатска колегия, с адрес [населено място], [улица], ет.4, сумата от 360лв., представляваща адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред настоящата инстанция с ДДС, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: