Обезщетение от Прокуратурата за незаконно обвинение и имуществени вреди при уволнение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 762

гр. София, 19.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на 25.11.2024г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

при участието на секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Борис Д. Илиев гр. д. №856 по описа на съда за 2024г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България /РБ/, чрез К. Г.- прокурор в Апелативна прокуратура- София, против Решение №1437 от 11.12.2023г. по в. гр. д. №1590/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е отменено Решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Ц. Х. Ц. против Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 98 831,04лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за периода 01.02.2013г-11.01.2021г, като вместо това Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата от 98 831,04лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г. до окончателното й изплащане, и е потвърдено Решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата от 25 000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата от 08.04.2019г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК, като се иска обезсилването му в частта му, с която на ищеца е било присъдено обезщетение за имуществени вреди и прекратяване на производството по делото в тази части, и отмяната му в частта му, с която на ищеца е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди и намаляване на размера на присъденото обезщетение. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК .

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Ц. Х. Ц. от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му адв. П. В., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима.

С определение №4488 от 09.10.2024г. по настоящото гр. д. №856/2024г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, по правния въпрос за критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Касационното обжалване е допуснато, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение с с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и др./. Със същото определение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, с която съдът се е произнесъл по предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, по правния въпрос за обхвата на отговорността на държавата, чрез своя процесуален субституент- Прокуратурата на Република България, по ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди- пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, настъпили в резултат на повдигнато незаконно обвинение. Касационното обжалване по този въпрос е допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с т.10 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, Решение №343 от 10.12.2014г. на ВКС по гр.д.№1610/2014г., 4-то г.о.; Решение № 45 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., трето г.о., Решение №53 от 05.05.2020г. на ВКС по гр.д. №2747/2019г., четвърто г.о.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:

По правните въпроси, по който е било допуснато касационното обжалване:

За критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело. Съгласно трайно установената съдебна практика /Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и др./ принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените физически или психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

По въпроса за обхвата на отговорността на държавата, чрез своя процесуален субституент- Прокуратурата на Република България, по ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди- пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, настъпили в резултат на повдигнато незаконно обвинение:

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата или съда, настъпили в резултат на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено. Нормата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно задължителните указания, дадени в т.11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по гр. Д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В т.10 от същото тълкувателно решение е прието, че органите на прокуратурата и следствието носят отговорност и за причинените вреди от незаконно действие или акт на административен орган, който е действал при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Така дадените в тълкувателното решение принципни разяснения са доразвити във формираната след постановяването му практика на ВКС по спорове за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди- пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, настъпили в резултат на повдигнато незаконно обвинение. В същата / Решение №343 от 10.12.2014г. на ВКС по гр.д.№1610/2014г., 4-то г.о.; Решение № 192 от 21.12.2018г. на ВКС по гр.д. №4457/2017г., трето г.о.; Решение № 45 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., трето г.о., Решение №53 от 05.05.2020г. на ВКС по гр.д. №2747/2019г., четвърто г.о./ обобщено се приема следното: Пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата, т.е. ако вредоносното събитие не беше настъпило. Предположението може да се направи само при доказана възможност за увеличаване на имуществото, която е сигурна, а не се презюмира. Налице ли е причинна връзка между неоснователното обвинение, повдигнато от прокуратурата, по което лицето е било оправдано или наказателното производство е било прекратено, и неполученото месечно трудово възнаграждение поради отстраняването му от работа или прекратяване на трудовото или служебното правоотношение, извън сроковете за обезщетение поради незаконно уволнение, се преценява с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай. Когато органът по назначаването на работника или служителя, респ. дисциплинарнонаказващият орган, не действа по своя преценка, а по силата на закона и при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство по повдигане на обвинение, прокуратурата носи отговорност за причинените му имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение. В случаите, когато органът действа при оперативна самостоятелност, т.е. самостоятелно установява фактите по случая и има право да прецени дали да отстрани от работа работника или служителя, респ. да му наложи дисциплинарно наказание, или да не го стори, то липсва причинна връзка между повдигнатото обвинение и настъпилите вреди от неполучено трудово възнаграждение. Вредите, които не са в причинно- следствена връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, не се обхващат от обезщетението за имуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и за тях държавата не отговаря. Настоящият състав на съда споделя посочените разрешения.

По касационната жалба:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството му на длъжностно лице- инспектор към отдел „Пътна полиция“ при СДВР, е бил привлечен на 04.03.2013г като обвиняем по сл.дело № 41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ за извършването на престъпления по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4 във връзка с ал.2 във връзка с ал.1 от НК и по чл.311, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК. Въз основа на внесен от С. обвинителен акт било образувано НОХД №1030/2015г. по описа на СпНС/, по което с влязла в сила на 08.03.2019г. присъда бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения. Със заповед от 26.04.2013г. на министъра на вътрешните работи било образувано дисциплинарно производство срещу ищеца, а на 30.08.2013г. му било наложено наказание- уволнение и било прекратено служебното му правоотношение, за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, несъвместимо с оставането на служба в МВР. В заповедта било посочено, че за извършеното деяние е образувано наказателно производство /сл.дело № 41/2012г. по описа на С./, както и че случаят е станал обществено достояние чрез средствата за масово осведомяване, с което е уронен престижа на МВР. Цитираната заповед е била отменена с окончателен съдебен акт на 07.12.2020г. по адм.дело № С-43/2014г. на ВАС, поради оправдаването на ищеца с влязла в сила присъда, след което е възстановен на работа и встъпил в длъжност на 11.01.2021г. Предвид установения по делото факт на повдигане на обвинения срещу ищеца за извършени престъпления, по които е бил оправдан с влязла в сила присъда, съдът е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответната прокуратура за причинените на ищеца имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на воденото срещу него наказателно производство. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил обстоятелството, че ищецът освен в личен аспект, е търпял и неблагоприятни последици, свързани с професионалната му репутация. Посочил е, че повдигнатото му обвинение в извършване на умишлено престъпление в качеството му служител на МВР обуславя по-висок интензитет на търпените негативни изживявания предвид общественото му положение и професионална среда, като същите представляват специфични неимуществени вреди, надхвърлящи значително обичайните за всяко наказателно преследване. Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че в резултат на воденото срещу него наказателно преследване ищецът е изпитал значителни неблагоприятни изживявания- огорчение и чувство за злепоставеност като полицейски служител и човек, чиято почтеност е поставена под съмнение, притеснения от възможния неблагоприятен изход на делото, които са довели до социалната му изолация и липса на желание за общуване извън тесния семеен кръг. Отчел е и заключението на приетата по делото съдебно- медицинска експертиза, съгласно което ищецът е в състояние на посттравматично стресово разстройство, което е указание, че повдигнатото му обвинение е съставлявало стресогенно събитие с голям интензитет. Изложил е съображения, че наказателното производство е продължило необосновано дълго време /повече от шест години/, независимо от фактическата му и правна сложност, като по делото няма доказателства това да се дължи на процесуалното поведение на ищеца или негов пълномощник, който по тази причина е търпял и вреди поради създадената несигурност и неизвестност как ще завърши производството в един значителен период от време. Отчитайки посочените обстоятелства, съдът е приел, че на ищеца следва да бъде определено обезщетение за понесените от него неимуществени вреди в размер от 25000 лв. По отношение на претенцията за имуществени вреди съдът е посочил, че непосредствено след повдигане на обвиненията против ищеца е било образувано дисциплинарно производство и е временно отстранен от длъжност, а със заповед от 30.08.2013г. е бил дисциплинарно уволнен за тежко нарушение на служебната дисциплина- повдигане на обвинение за престъпление от общ характер и разгласяването му чрез средствата за масова информация и с това уронване престижа на МВР. Съдът е приел, че от съдържанието на самата заповед за уволнение е видно, че дисциплинарното наказание и отстраняването на ищеца от длъжност е обосновано само с наличието на образуваното наказателно производство и публичното разгласяване на случая в медиите. Приел е, че при това положение е налице причинна връзка между поведението на ответника по повдигане на обвинение и претърпените от ищеца вреди, изразяващи се в неполучени от него трудови възнаграждения за периода от отстраняването до възстановяването му на заеманата длъжност. Посочил е, че наличието на специална законова уредба в /чл.254, ал.2 от ЗМВР /отм./ във връзка с чл.240 ППЗМВР, респ.чл.237, ал.2 от ЗМВР/ за обезщетяване от работодателя на вреди от незаконно прекратено трудово правоотношение не изключва отговорността на прокуратурата по ЗОДОВ за компенсация на всички произтекли от незаконното обвинение вреди, намиращи се в причинна връзка с наказателното производство. Изложил е съображения, че макар в случая връзката между обвинението и вредите да е опосредена от акта на работодателя, то вреди за ищеца не биха настъпили, ако не му бе повдигнато обвинение, заради което е отстранен от длъжност и му е наложено дисциплинарно наказание. Предвид горното съдът е стигнал до извода, че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконното обвинение и лишаването на ищеца от възможността да реализира доход от работна заплата за времето, през което е останал без работа- в периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., а именно- за 84 месеца, което обезщетение по размер възлиза на 112 361 лв. предвид приетия за безспорен между страните факт, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ уволнението, възлиза в размер на 1176,52лв. От тази сума след приспадане на изплатеното на ищеца обезщетение по чл.237, ал.1 от ЗМВР в размер на 6353,21лв., съдът е присъдил на ищеца претендираната от него сума от 98 831,04 лв. като обезщетение за причинените му имуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея от датата на влизане в сила на оправдателната присъда- 08.03.2019г. до окончателното й заплащане.

При така посочените факти по делото и с оглед дадения по- горе отговор на първия правен въпрос настоящият състав на съда намира за неоснователни доводите в касационната жалба на Прокуратурата на Република България, че размерът на присъденото на ищеца обезщетение не е съобразен с критерия за "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД , както и с посочените в задължителната и казуална съдебна практика обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определянето му. При определяне на размера на обезщетението за понесените от ищеца неимуществени вреди в резултат на повдигнатото му обвинение въззивният съд се е съобразил с установената съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото и относими към този въпрос факти и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищеца. Взел е предвид данните за личността на ищеца /същият е бил служител на МВР, не е бил осъждан и не е имал противообществени прояви/, характера, броя и тежестта на повдигнатите срещу него обвинения / за престъпления, извършени в качеството на длъжностно лице- по чл.321, ал.3 от НК- наказуемо с лишаване от свобода от три до десет години и по чл.311, ал.1 от НК- наказуемо с лишаване от свобода до пет години/, продължителността на воденото наказателно производство /повече от шест години/, който срок е приет за неразумно дълъг, както и обстоятелството, че по време на същото спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 3000 лв. Отчетено е отражението на воденото наказателно производство върху социалния живот, професионалната репутация и здравословното състояние на ищеца, и изживените от него в тази връзка негативни психически преживявания, утежнени и от обстоятелството, че случаят е бил разгласен в печатни и електронни медии. При определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид и социално- икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда спрямо ишеца. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 25000 лв. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Предвид горното касационната жалба срещу въззивното решение в частта му за присъденото обезщетение за неимуществени вреди е неоснователна, поради което в посочената му част обжалваното решение следва да се остави в сила.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която съдът е уважил претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения, е основателна. Както е било прието от настоящия състав на съда в определението по чл.288 от ГПК, независимо че касаторът е посочил, че обжалва решението в посочената му част като недопустимо и е направил искане за обезсилването му, то изложените от него доводи по своето съдържание са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост и следва да бъдат квалифицирани и разгледани именно като такива. Настоящият състав на съда споделя възраженията на Прокуратурата на РБ, че в конкретния случай с оглед установените факти по делото липсва пряка причинно- следствена връзка между повдигнатото на ищеца обвинение и твърдените от него имуществени вреди. От материалите по делото е видно, че със заповед от 26.04.2013г. на министъра на вътрешните работи срещу ищеца е било образувано дисциплинарно производство за това, че в нарушение на разпоредбите на Наредба №І-45/24.03.2000г. за регистрацията и отчета на моторните превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях, е участвал в неправомерно регистриране на МПС, за което е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и 4 във връзка с ал.2 и ал.1 от НК, и случаят е станал обществено достояние чрез средствата за масово осведомяване и е уронен престижа на МВР. В съотвествие с разпоредбата на чл.230, ал.2 от действащия към посочената дата ЗМВР /обнародван в Държавен вестник, бр.17 от 24.02.2006г., отменен бр.53 от 27.06.2014г./ със заповедта министърът на вътрешните работи е определил дисциплинарно- разследващ орган, който по реда на чл.230, ал.3 от същия закон е провел разследване за установяване на фактите, за които е било образувано дисциплинарното производство. Със същата заповед на основание чл.234, ал.1, т.2 от същия закон ищецът е бил отстранен от длъжност заради образуваното дисциплинарно производство поради преценката на министъра, че служебното му положение би затруднило разкриването на обективната истина. Сред проведеното разследване дисциплинарно- разследващият орган е изготвил обобщена справка от 10.07.2023г. и становище от 12.07.2023г. до министъра на вътрешните работи /л.96-103 от първоинстанционното дело/. Въз основа на така изготвените документи в резултат на проведеното разследване на 30.08.2013г. министърът на вътрешните работи е издал заповед, с която е наложил на ищеца дисциплинарно наказание по чл.226, ал.1, т.6 от ЗМВР /отм./- уволнение и е прекратил служебното му правоотношение за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, несъвместимо с оставането на служба в МВР. Видно от заповедта, в същата е посочено, че наказанието се налага за това, че на 08.10.2012г. и 15.10.2012г. в [населено място] инспектор Ц. Ц., в качеството си на длъжностно лице, с цел имотна облага е участвал в неправомерно регистриране на три моторни превозни средства, като са издадени регистрационни номера № [рег.номер на МПС] , СА 2101 ТК и СА 2302 ТК, като за извършеното деяние е образувано наказателно производство /сл.дело № 41/2012г. по описа на С./, и случаят е станал обществено достояние чрез средствата за масово осведомяване, с което е уронен престижа на МВР. В заповедта е посочено, че нарушението е установено от проведеното дисциплинарно производство /обобщена справка и становище/ и след приемане на писмените обяснения на служителя и преценка на събраните по делото доказателства. Според настоящия състав на съда при посочените факти и с оглед действащата към 2013г. нормативна уредба не може да се приеме, че при отстраняването на ищеца от длъжност и впоследствие- при уволнението му, министърът на вътрешните работи е действал при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Цитираните по- горе разпоредби на чл.227, чл.230 и чл.234 от ЗМВР /отм./ не са предвиждали задължително отстраняване на служителя от длъжност и налагане на дисциплинарно наказание поради привличането му от прокуратурата като обвиняем за извършено престъпление. От съдържанието на цитираните по- горе заповеди на министъра на вътрешните работи също не може да се направи изводът, залегнал в обжалваното решение, че ищецът е бил отстранен от длъжност и уволнен заради образуваното срещу него наказателно производство и повдигнатите му обвинения. Действително наличието на наказателно производство е факт, който е бил налице при издаването на заповедите, и е посочен в тях наред с другите обстоятелства, но не това е било основанието за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищеца, а действията му по неправомерно регистриране на МПС, които са станали обществено достояние и с които е уронил престижа на МВР. Действително същите действия са били квалифицирани от прокуратурата и като престъпления, за които паралелно се е провеждало и наказателно производство, но при издаването на заповедта за уволнението на ищеца министърът на вътрешните работи не е нарушавал презумпцията за невиновност на ищеца, в качеството му на обвиняем, и не е приемал за доказани деянията, за които са му били повдигнати обвинения в наказателното производство. Същият е провел собствено разследване на фактите в съответстие с предвиденото в чл.230, ал.3 от ЗМВР /отм./ и след приключването му при условията на оперативна самостоятелност е преценил събраните доказателства съгласно чл.229, ал.4 от същия закон и е взел решение за налагане на дисциплинарно наказание уволнение. Ето защо в случая не може да бъде приложено разрешението, възприето в цитираното от въззивния съд Решение №53 от 05.05.2020г. на ВКС по гр.д. №2747/2019г., четвърто г.о. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че с оглед фактите по делото липсва пряка причинно следствена- връзка между воденото срещу ищеца наказателно производство и прекратяването на служебното му правоотношение, респ. пропуснатите от него ползи от неполучено трудово възнаграждение, а връзката е опосредена от образуваното дисциплинарно производство и наложеното на ищеца от органа по назначаването му дисциплинарно наказание уволнение. Ето защо в случая липсват основанията на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата, чрез своя процесуален субституент Прокуратурата на Република България, за обезщетяване на претендираните от ищеца пропуснати ползи, тъй като те не са пряка и непосредствена последица от повдигнатото му обвинение. За претърпените от ищеца имуществени вреди от неполучени трудови възнаграждения в резултат на незаконното прекратяване на служебното му правоотношение следва да отговаря работодателят му- МВР, при условията на чл.254, ал.1 от ЗМВР /отм./, респ. чл.237, ал.1 от действащия ЗМВР, който в случая му е заплатил предвиденото в разпоредбите обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца. По така изложените съображения в частта му, с която въззивният съд след отмяна на първоинстанционното решение е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на ищеца сумата от 98 831,04 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г. до окончателното й изплащане, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено като вместо него се постанови отхвърляне на посочената претенция.

С оглед частичното оставяне в сила на обжалваното решение на адв. П. В., който е оказал безплатна правна помощ на ищеца при условията на чл.38, ал.1 от ЗА, следва да се определи адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 лв. с оглед частта от исковата претенция, която е приета за основателна, и за която обжалваното решение е оставено в сила. До същия размер следва да се намали и определеното на адв. П. В. адвокатско възнаграждение за въззивното производство. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа.

С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на ищеца допълнителни разноски за първата и въззивната инстанция в размер на 69,55 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение №1437 от 11.12.2023г. по в. гр. д. №1590/2023г. по описа на Апелативен съд- София, в частта му, с която е отменено Решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Ц. Х. Ц. против Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 98 831,04 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за периода 01.02.2013г-11.01.2021г, като вместо това Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата от 98 831,04 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г. до окончателното й изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. Х. Ц. от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата от 98 831,04 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.02.2013г.-11.01.2021г., претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1437 от 11.12.2023г. по в. гр. д. №1590/2023г. по описа на Апелативен съд- София, в частта му, с която е било потвърдено Решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по сл.дело №41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/С./ и НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва върху сумата от 08.04.2019г. до окончателното й заплащане.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. П. Г. В., със служебен адрес: [населено място], [улица], сумата от 1000 лв.- адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОТМЕНЯ Решение №1437 от 11.12.2023г. по в. гр. д. №1590/2023г. по описа на Апелативен съд- София, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на адв. П. Г. В., със служебен адрес: [населено място], [улица], сумата над 1000 лв. до присъдения размер от 2650 лв.- адвокатско възнаграждение за въззивното производство, както и в частта му, с която е била осъдена да заплати на Ц. Х. Ц., от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], сумата от 69,55 лв.- допълнителни разноски за първата и въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.