Косвен контрол върху съдебна реституция при спор с купувач от приватизация

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е
№ 60109/21 г.
София, 17.01. 2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1287/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 193/10.05.2021 г. по касационна жалба на С. Г. К., Е. Г. К., Д. К. Н. и Г. К. К. е допуснато касационно обжалване на решение № 260608/16.10.2020 г. по в. гр. д. № 7103/2019 г. на Софийския градски съд, Г. О., ІІІ-В състав, с което е потвърдено решение № 47355/21.02.2019 г. по гр. д. № 90540/2017 г. на Софийския районен съд, Г. О., 125-ти състав, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че „Давекс“ ЕАД [населено място] е собственик на основание апорт в капитала на имот с площ от 391 кв. м. с идентификатор ............, находящ се на [улица] /с предишно наименование [улица]/, район „С.“, Столична община, [населено място], който съставлява имот стар пл. № .. от кв. .., местност „П. „И.“, и се намира в рамките на УПИ .. от кв. .., повдигнат с черно и означен с цифри: 14-15-16-17-14 по комбинираната скица на вещото лице Р. П..

Ответникът по касация - ищец по делото, счита касационната жалба за неоснователна .

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът „Давекс“ ЕАД твърди, че е собственик на спорния имот по силата на приватизационна сделка от 1994 г. и последващото му апортиране в капитала на дружеството през 2000 г. Като евентуално е въвел твърдение за придобиване правото на собственост на основание придобивна давност, която е започнала да тече от 09.06.1994 г., когато владението е било предадено на праводателя на ищеца „Б.“ АД. Оттогава и до вписването на апорта на 10.02.2000 г. имотът е владян от „Б.“ АД, а от вписването на апорта и понастоящем владението се упражнява от ищеца.

Ответниците са оспорили исковете, като са заявили собствени права върху имота, придобити на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС въз основа на влязло в сила решение от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд, А. О., ІІІ-Б състав.

По делото е установено, че по реда на ЗПИНМ /отм./ през 1961 и 1971 г. са отчуждени имоти, сред които и собственият на наследодателя на ответниците Г. К., за нуждите на Д. „П. произведения и търговска база“. За одържавените имоти с обща площ 46 000 кв. м., със застроена площ 3 000 кв. м., е съставен акт за държавна собственост № ............/25.03.1974 г. Имотът е предоставен за оперативно управление на ДП „Складово-експедиционна база“, чиито активи са преминали към ДФ „Книгоразпространение“, образувана със заповед от 1990 г. на министъра на икономиката и планирането, и регистрирана по Указ № 56 за стопанската дейност. Със заповед № РД-21-94/18.06.1993 г. на министъра на търговията е наредено приватизирането на ДФ „Книгоразпространение“. С договор за продажба чрез конкурс от 22.02.1994 г., сключен по реда на чл. 30 ЗППДОбП /отм./, министърът на търговията прехвърлил на „Б.“ АД собствеността върху складова база на [улица], представляваща терен от 46 000 кв. м., в т. ч. застроена площ от 4 500 кв. м. При учредяване през 2000-та година на ищцовото дружество купувачът по приватизационния договор направил непарична вноска в капитала му на имот, съставляващ складова база в [населено място],[жк], местност „П. „И.“, [улица], състояща се от 46 000 кв. м. терен и 4 500 кв. м. застроена стопанска площ, която включва 5-етажна складово-административна сграда, две едноетажни пристройки към нея, складови халета и съоръжения - сондажен кладенец, бункер, асфалтови площадки, бетонови алеи, находящи се в границите, обособени от съществуваща масивна ограда. Апортът е вписан в службата по вписванията на 10.02.2000 г.

С окончателно решение от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд по жалба на Г. К. - наследодател на ответниците, против отказ на кмета на Столична голяма община да отмени заповед № 486/01.12.1971 г. на ИК на СГНС за отчуждаване на имота, отказът е отменен и е отменено и отчуждаването на имота.

Въззивният съд посочил, че при създалата се колизия на две групи права - тези, произтичащи от приватизационната сделка, и тези на правоимащите по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, приложение следва да намери разпоредбата на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, сега пар. 11 от ДР на ЗПСК, която следва да се тълкува в смисъл, че при открита процедура по приватизация органът по реституция няма правомощието да издава решение за реално възстановяване на собствеността върху земи, включени в капитала на приватизиращото се предприятие, а следва да издаде решение за обезщетяване на предишните собственици. Ако бъде издадено решение, с което собствеността се възстановява реално, то ще е непротивопоставимо на купувача по приватизационната сделка, съответно - на приватизираното търговско дружество. Оттук въззивният съд заключил, че влязлото в сила решение от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд за отмяна на отчуждаването е непротивопоставимо на ищеца - то не е породило конститутивния си вещноправен ефект и не легитимира ответниците като собственици на процесния имот.

Въззивният съд приел и това, че в случая не са били налице и материалните предпоставки за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот поради липса на материалноправните предпоставки за отмяна на отчуждаването. До този извод съдът достигнал при приложение разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК и след като приел, че съдебното решение по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС не обвързва със сила на пресъдено нещо ищеца по настоящото дело, който не е участвал като страна в производството по отмяна на отчуждаването, поради което няма процесуална пречка в настоящото производство той да твърди и да доказва обратното. Съобразно с представените по делото писмени доказателства и приетото заключение на техническа експертиза съдът приел, че мероприятието, за което е извършено отчуждаване на група имоти за държавна нужда - изграждане на складова база на Д. „П. произведения", е реализирано преди влизане в сила на реституционния закон, комплексно е по своя характер и включва изграждането на сгради и подходи /пътища/ към тях, подземна и надземна инфраструктура, необходими за функционирането им. Спорният имот с площ от 391 кв. м. се намира в рамките на УПИ .. от кв. ... - терен на складовата база за търговия на печатни произведения, и следователно представлява участък от терен, в който е проведено мероприятие, като обслужва функционално реализираното комплексно строителство. А след като имотът попада в реализиран комплекс от строителни дейности, то извършеното застрояване придава на земята характеристиката на вещ с несамостоятелно значение и изключва възможността теренът да бъде възстановен на предишните собственици. Така осъщественото комплексно благоустройствено мероприятие върху отчуждения имот представлява пречка за възстановяване на собствеността на земята.

Предвид крайния извод, че правото на собственост на ищеца е доказано на въведеното главно придобивно основание - приватизационна сделка и апортна вноска в капитала, поддържаното при условията на евентуалност придобивно основание - придобивна давност, не е разгледано.

Касационното обжалване е допуснато на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: допустимо ли е в производство по установителен иск за собственост на недвижим имот, предявен от правоприемник на приватизирано търговско дружество /държавна фирма/, в активите на което е включен възстановеният имот, гражданският съд да упражни косвен съдебен контрол за материална законосъобразност върху съдебно решение за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Касационното обжалване е допуснато за преценка съответствието на въззивното решение с ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК предвижда възможност гражданският съд да се произнесе инцидентно по законосъобразността на административен акт, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му; съответно косвеният съдебен контрол е недопустим, ако върху акта е бил упражнен пряк съдебен контрол. Това следва от разпоредбите на чл. 302 ГПК и чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК. Тези норми са дали основание в мотивите на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС да се приеме, че след влизане в сила на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК ТР № 6/10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС е изгубило сила в частта по т. 4, в която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването, постановени в производство по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Това разрешение се отнася за държавата, тъй като тя е участвала в административното производство чрез своите органи. То намира приложение и по отношение на субектите, които черпят права от държавата, тъй като те не могат да имат повече права от праводателя си /решение № 67/10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 96/27.06.2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 114/06.11.2017 г. по гр. д. № 3933/2016 г. на ВКС, I-во г. о./.

В съдебната практика е изяснено и съдържанието на понятието „правоприемници на държавата“. Така, с определение № 670/12.12.2014 г. по гр. д. № 5079/2014 г. на ВКС, I-во г. о., при позоваване на решение № 67/10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че когато правоприемникът е придобил правата си при висяща административна процедура по реституция или след постановяване на реституционното решение, той, като правоприемник на държавата /общината/, е обвързан от съдебното решение и косвеният съдебен контрол е недопустим. Същото е прието и в решение № 96/27.06.2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

Въз основа на тази съдебна практика следва да се приеме, че когато правоприемството е настъпило в хода на производството по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС или след приключването му, съдебното решение за отмяна на отчуждаването обвързва правоприемника на държавата - приватизираното търговско дружество /държавна фирма/, в активите на което е включен възстановеният имот, и гражданският съд не може да упражни косвен съдебен контрол за материална законосъобразност върху решението по искане /възражение/ на това дружество. Ако правоприемството е настъпило преди началото на реституционния процес и правоприемникът на държавата не е участвал като страна в производството по издаване и обжалване на административния акт, косвеният съдебен контрол е допустим.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., не споделя тезата, че косвеният съдебен контрол в хипотеза като разглежданата по настоящото дело е допустим поради това, че в производството по чл. 4 по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС участва кметът на общината, на територията на която се намира имотът, искане за отмяна на отчуждаването на който е направено, а не държавата, така че последната, респективно приватизираното търговско дружество като неин правоприемник, не са обвързани от съдебното решение за отмяна на отчуждаването. В съдебната практика /напр. решение № 43/10.05.2018 г. по гр. д. № 4979/2017 г. на ВКС, I-во г. о./ се приема, че макар кметът на общината /който, като субект на административното правоотношение, участва в производството по обжалване на отказа/ да не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата, той следва да се разглежда като еманация на държавата по смисъла на това понятие, изяснено в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, обективирана в редица решения. Така например в пар. 42 на решение от 26.06.2012 г. по делото „Д. и други срещу България“ по жалба № 43071/2006 г., станало окончателно на 26.09.2012 г., се приема, че функциите на кмета по отношение на собствеността и въпроса за реституцията са еманации на местните публични власти и в този смисъл на държавата. Това решение на ЕСПЧ неотклонно се прилага в практиката на ВКС /напр. в решение № 188/13.12.2013 г. по гр. д. № 6/2013 г. на ВКС, II-ро г. о./. Следователно, в случай на постановено съдебно решение за възстановяване на собствеността държавата следва да се счита обвързана от същото и не може да оспорва възстановяването по реда на косвения съдебен контрол за материална незаконосъобразност. Обвързан ще бъде и правоприемникът на държавата в случай, че правоприемството е настъпило в хода на реституционното производство или след приключването му.

По касационната жалба:

По настоящото дело не е установено кога е започнало реституционното производство като меродавен в случая момент - по този въпрос не е изразено становище от ответниците по иска и съдът не е разпределил доказателствената тежест за доказване на този факт. Не е указал на ответниците, че на доказване подлежи и фактът дали и кога решението по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е влязло в сила, защото в противен случай те не биха могли да твърдят, че имат противопоставими на ищеца права.

Данните по делото сочат, че собственикът на отчуждения имот Г. К. е бил обезщетен парично със сумата 1 778 лева, която е получена по платежно нареждане от 27.07.1973 г. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС когато на бившия собственик е изплатено парично обезщетение, решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на възстановяване на полученото парично обезщетение. От този момент собствеността се връща в патримониума на бившия собственик, респективно - на неговите наследници /решение № 331/03.11.2011 г. по гр. д. № 838/2010 г., решение № 91/17.06.2013 г. по гр. д. № 651/2012 г., двете на ВКС, І-во г. о./. Разпоредбата е императивна и за нейното приложение съдът следи служебно. Първоинстанционният съд е приел, че по делото няма ангажирани доказателства за връщане на обезщетението от страна на Г. К.. Въззивната жалба не съдържа никакви твърдения по това обстоятелство. Едва в представената пред въззивния съд писмена защита на процесуалния представител на ответниците /депозирана в указания от въззивния съд срок/ се съдържа твърдение, че сумата 1 778 лева, платена при отчуждаването на имота, е върната в ТБ „Х.“ АД, за което е налице забележка с подпис и печат на съда, без да е уточнено върху кой документ е сторено това. В нарушение на задължението си да осигури точното прилагане на закона в хипотеза, при която приложение следва да намери установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило /отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна/, въззивният съд не е указал на ответниците, че в тяхна тежест е да докажат осъществяването на факта, от който черпят благоприятна правна последица, а именно, че са възстановили полученото от наследодателя им парично обезщетение и момента, в който това е станало. Този факт, както и фактът за началото на реституционната процедура, следва да се съпоставят с данните относно приватизационната процедура, за която е прието, че със заповед № РД-21-94/18.06.1993 г. на министъра на търговията, публикувана в „Държавен вестник“ бр. 58, е наредено приватизирането на ДФ „Книгоразпространение“ София, а в „Държавен вестник“ бр. 4/14.01.1994 г. е публикувана заповед за провеждане на конкурс на основание чл. 30, ал. 1 ЗППДОбП /отм./.

След изясняване на посочените обстоятелства и за разрешаване на възникналия между страните гражданскоправен спор съдът следва да разреши въпроса дали в случая косвеният съдебен контрол за материална законосъобразност на съдебното решение по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е допустим, и ако е допустим - да се произнесе по искането на ищеца в тази насока. Следва да се има предвид и това, че нормата на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, сега пар. 11 от ДР на ЗПСК, на която се е позовал въззивният съд, урежда конкуренция между право на собственост на правоимащите по ЗОСОИ и по ЗСПЗЗ, и право на собственост, придобито в процеса на преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, но не и когато се касае за моти, предмет на правна регламентация от ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Нормата не може да се тълкува разширително и да се прилага за случаи извън нейния обхват.

Допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила са довели до постановяване на неправилно решение. При основанието по чл. 281, т. 3 ГПК то следва да бъде отменено и тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. При него в случай, че искът за собственост се яви недоказан на въведеното от ищеца главно придобивно основание, съдът следва да разгледа и се произнесе по поддържаното в условията на евентуалност придобивно основание - придобиване на спорния имот по давност.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 260608/16.10.2020 г. по в. гр. д. № 7103/2019 г. на Софийския градски съд, Г. О., ІІІ-В състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: