Обезщетение за телесна повреда на полицай по време на командировка

Текстът на акта

Ключови фрази

10
Р Е Ш Е Н И Е № 516

гр. София, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в откритото съдебно заседание на десети март две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиева
При секретаря Кристина Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3261 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 112/08.05.2025 г. по гр.д. № 629/2024 г., с което Апелативен съд – Велико Търново, потвърждавайки решение № 160/26.07.2024 г. по гр.д. № 615/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч, е осъдил Областна дирекция на МВР – Ловеч да заплати на И. А. С. сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 25.12.2014 г., и сумите 54 710.57 лв. – за имуществените, изразени в разходите за лечение в периода 25.12.2014 г. - 23.12.2019 г., и 37 509.30 лв. – за имуществените, изразени в разликата между трудовото възнаграждение и пенсията в периода 24.03.2016 г – 23.12.2019 г., ведно със законната лихва върху трите главници от 23.12.2019 г., като исковете са квалифицирани по чл. 78 ЗДСл.

Решението е допуснато до касационен контрол по следните въпроси, съответно процесуалноправен и материалноправен: 1. В установяване на основанието на предявен иск за обезщетение на вреди от средна телесна повреда, тежка телесна повреда или смърт на служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР необходим ли е влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60 КСО, а ако такъв не е издаден – при какви условия следва да се приеме, че е налице хипотеза по чл. 58, ал. 1 КСО, възпроизведена в чл. 7, ал. 2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (НУРРОТЗ)? и 2. Възниква ли вземане за обезщетение по чл. 238 ЗМВР, когато средната телесната повреда е претърпяна в междудневната или междуседмичната почивка по време на командироване?

В устните състезания пред Върховния касационен съд ответникът по касация И. С. поддържа, че без настоящият състав да се произнесе по правилната квалификация на предявените искове, не може да се прецени обуславящото значение на повдигнатите въпроси. Поради това настоящият състав първо следва да определи правилната квалификация, включително за дължимата преценка дали въззивният съд ги е разгледал на предявеното основание и решението е допустимо или повдигнатите въпроси са за проверка за правилност.

В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че правната квалификация не се определя от ищеца – в случая, в исковата молба И. С. се позовава на чл. 200 КТ, поддържайки тази квалификация и пред касационната инстанция, а от твърденията за правопораждащите факти на материалното право по предявения иск. Изложените твърдения в исковата молба са, че на 25.12.2014 г. между 1:00 и 2:00 ч. ищецът, който тогава е полицай в ОДМВР - Ловеч, е бит в бар „Я.“ в [населено място], обл. Я. от три лица. Описани са увреждания с характер на средна телесна повреда (СТП) – счупени хрущялни кости в носа, сътресение и контузия на мозъка, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, и обезобразяване на лицето. Ищецът твърди също, че срещу лицата, нанесли побоя, е повдигнато обвинение за причинената му СТП. Побоят е по време, когато той и други полицаи в ОДМВР–Ловеч са командировани, за да участват в специализирана полицейска операция на територията на РДГП–Е. по предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпления, свързани с незаконна миграция и трафик на хора на държавната граница на Република България с Република Турция. Побоят е в междудневната почивка на ищеца, но той счита, че след като по същото време е командирован, ответникът ОДМВР – Ловеч следва да плати обезщетение за всички преки и непосредствени вреди от увреждането. Допълнително въвежда и твърдения, че на 25.12.2014 г. е бил на разположение за изпълнение на задълженията, свързани с командироването (чл. 188 ЗМВР). С решение на ТЕЛК от 26.02.2016 г. на ищеца е определена трайно намалена работоспособност (инвалидност) 96 %, от които 70 % за уврежданията от побоя. В исковата молба е признал, че ИАА, установяващ увреждането, не е издаван. Обяснил го е с неизпълнение на нормативни задължения на органа на назначението – ответникът не е сезирал компетентния административен орган, а своето бездействие – с това, че се е борил за живота си. Следователно исковете са основани на твърдения за СТП на полицейски служител (чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР), причинена при изпълнение на служебните задължения. Правната квалификация е по чл. 238 ЗМВР. Обстоятелството, че въззивният съд ги е разгледал и уважил, като ги е квалифицирал по чл. 78 ЗДСл, не прави решението недопустимо. Съдът се е произнесъл по заявените с исковете правопораждащи факти в пределите на търсената защита. Изложеното е допълнителен аргумент за обуславящия характер на повдигнатите въпроси и те са част от проверката за правилност на решението, както с определението по чл. 288 ГПК бе прието.

Настоящият състав намира, че по предявен иск за обезщетение на вреди от внезапно увреждане на здравето на полицай при или по повод изпълнение на служебни задължения, на първо място, следва да отчете, че полицаят е служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1, а при действието на ал. 4 (предишна ал. 3) – и по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР могат да са адресати както на чл. 78 ЗДСл, така и на чл. 238, ал. 1 ЗМВР. Приложимата разпоредба за обезщетяване на вредите от внезапно увреждане на здравето на такъв служител по предявен иск срещу органа по назначението, се определя не само от служебното качество на ищеца, но и от конкретния правопораждащ фактически състав. Чл. 78 ЗДСл урежда обективната отговорност на администрацията/процесуален субституент на държавата за вреди от трудова злополука или професионално заболяване, причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавен служител. Лицата по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР са държавни служители, но чл. 238 ЗМВР урежда тяхно специално право на обезщетение при средна, тежка телесна повреда или смърт при или по повод непосредственото изпълнение на техните задължения – арг. и от § 1, т. 5 и 6 ДР ЗМВР. Следователно приложното поле на чл. 78 ЗДСл и на чл. 238 ЗМВР частично се пресичат, но не съвпадат. Чл. 78 ЗДСл е обща разпоредба и се прилага при всяка трудова злополука или професионално заболяване на служител на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР, когато увреждането не осъществява специалния фактически състав по чл. 238 ЗМВР. Чл. 238 ЗМВР е специална правна норма и се прилага при средна, тежка телесна повреда или смърт, претърпяна при или по повод изпълнение на служебните задължения. Общият режим в чл. 78 ЗДСл предвижда репарационен модел на обезвреда – обезщетението, което държавата дължи (органът по назначението е неин процесуален субституент) е за всички вреди, пряка и непосредствена последица от трудовата злополука или професионалното заболяване. Специалният режим в чл. 238 ЗМВР е компенсаторен. Обезщетенията, които държавата дължи, са фиксирани (нормативно определени) – 10 месечни възнаграждения при ТТП, 6 при СТП и 12 при смърт (ал. 1 и ал. 2 ЗМВР). Възможно е в различни случаи на увреждания на тези служители на МВР обезщетението по чл. 78 ЗДСл да надхвърли това по чл. 238 ЗМВР. Не е задължително специален правен режим да е по-благоприятен от общия. Специалният режим означава различна правна регулация, която изключва общата, а не по-голям обем на защитата.

Специалният състав в чл. 238 ЗМВР не предвижда обезщетение при лека телесна повреда (чл. 130 НК). Видът на телесната повреда на пострадалия служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗМВР е релевантен факт, който се установява по специален административен ред с издаване на индивидуален административен акт от специализиран медицински орган – с удостоверение от Централната експертна лекарска комисия (чл. 238, ал. 3 ЗМВР и Наредбата на министъра на вътрешните работи по чл. 241 ЗМВР). Обективното право допуска юридически факти, които пораждат субективни материални права, регулирани с метода на равнопоставеност, да бъдат установени с ИАА. Това е проекция на разделянето на държавните власти на законодателна, изпълнителна и съдебна (чл. 8 КРБ) и произтичащото от това разпределение на правомощията на различните държавни органи в системата на съответната власт, в случая - на разпределена компетентност между органите на изпълнителната и на съдебната власт. В тези хипотези изискуемият от закон ИАА не е доказателствено средство, а предвиден в закона способ за установяване на правопораждащ юридически факт. Изключение е допустимо, когато законът изрично предоставя на гражданския съд правомощие да установи релевантния факт, макар ИАА да не е издаден. Такова разрешение съдържат чл. 58, ал. 1 КСО и чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ, които допускат при предвидени в разпоредбите изключения съдът да установи факта на трудовата злополука, макар разпореждане по чл. 60 КСО да не е издадено. Чл. 58, ал. 1 КСО, респ. чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ се прилагат за общия състав по чл. 78 ЗДСл. В специалния режим по чл. 238, ал. 3 ЗМВР, респ. и в Наредбата по чл. 241 ЗМВР подобно изключение не е предвидено. Законът поставя в компетентност единствено на специализирания медицински административен орган, да установи вида на телесната повреда на служителя по чл. 142, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗМВР. Следователно удостоверението на ЦЕЛК по чл. 238, ал. 3 ЗМВР е елемент от фактическия състав на правото по чл. 238, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР. Когато такова удостоверение не е издадено, гражданският съд не разполага с компетентност да установи вида на телесната повреда с други доказателствени средства по ГПК. По иска с правна квалификация чл. 238, ал. 1 ЗМВР неиздаденото удостоверение от ЦЕЛК означава, че не е осъществен елемент от фактическия състав на специалната разпоредба, вземане за обезщетение не е възниквало и искът е неоснователен.

Провежданото тълкуване налага и сравнителен анализ на чл. 238 ЗМВР и чл. 233 ЗОВСРБ, за да се установи дали законът предоставя възможност и служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, респ. техните наследници „да търсят обезщетение и по исков ред“, така както военнослужещите, респ. техните наследници, т.е. и те да претендират обезщетение над предвидения в закона лимит. Тълкуването следва да обхване и това, защото с предявените искове ищецът като полицай (служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР) претендира обезщетения за всички преки и непосредствени вреди от причинената телесна повреда.

И двата закона уреждат право на обезщетение на едни и същи по вид увреждания – СТП, ТТП или смърт, настъпили при или по повод на службата. И в двата закона длъжник е държавата, а тя отговаря независимо от противоправно поведение, вина или неизпълнение на нейни задължения. И в двата закона основанието на отговорността е в поетия от държавата риск, който е присъщ и неотделим от изпълнението на задълженията на тези държавни служители, чиято служба е във висш интерес на обществото, но също така е свързана с повишен риск за служителя при изпълнението й. Въпреки сходството, законодателят е възприел различен модел на обективна отговорност за държавата. Винаги когато предвидено в закона обезщетение се изплаща със средства от държавния бюджет, макар чрез бюджета на ведомство, законодателят е длъжен да определи границите на обществения риск, който поема държавата и е в тежест на всички данъкоплатци. При военнослужещите законът възлага на държавата да гарантира пълното обезщетяване на вредите от СТП, ТТП или смърт при или по повод изпълнението на военната служба – чл. 233, ал. 5, вр. ал. 1 ЗОВСРБ, предвижда намаляване при съпричиняване (ал. 6) и регрес срещу виновния причинител (ал. 7). При служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР държавата поема нормативно определено лимитирано обезщетение. ЗМВР не съдържа аналогични разпоредби, каквито са обсъдените в ЗОВСРБ. Историческото развитие на специалната уредба показва, че ЗМВР е предвиждал възможност за търсене на пълния размер на тези вреди – чл. 77 ЗМВР от 1991 г., но впоследствие законодателят я е премахнал – с чл. 264 ЗМВР от 1999 г. и с действащия чл. 238 ЗМВР, като е запазил единствено лимитираното обезщетение. Двата специални режима почиват на различно законодателно решение за разпределение на професионалния и остатъчния риск. В ЗОВСРБ моделът е репарационен. В ЗМВР моделът е компенсаторен с открита възможност увреденият служител да търси пълно обезщетение на вредите от делинквента. Различията не са празнота в закона, която е допустимо да се попълни чрез тълкуване по аналогия. Предпоставките по чл. 46, ал. 2 ЗНА са неосъществими. Тълкуването по аналогия би довело до възстановяване на материално право срещу държавата, съществувало при действието на чл. 77 ЗМВР от 1991 г., но отречено от действалия след неговата отмяна (чл. 264 ЗМВР от 1999 г.) и с действащия правен ред (чл. 238 ЗМВР). Следователно при доказано основание на предявен иск по чл. 238 ЗМВР съдът може да го уважи само до размер на нормативно определеното обезщетение по ал. 1, респ. ал. 2.

Чл. 238 ЗМВР не ограничава конституционно право на пострадалия служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР, респ. на неговите наследници, държавата да обезщети всички претърпени вреди от СТП, ТТП или смърт при или по повод изпълнение на службата. Такова право Основният закон не предвижда. Чл. 238 ЗМВР създава специален режим на обективна отговорност при предпоставки и размер, определени в закона. Обикновеният законодател разполага с правомощие да определи обхвата на професионалния риск, който поставя в тежест на държавата, и способите за неговото обезпечаване. Конституцията не установява задължение за еднакъв режим за всички категории лица на държавна служба, понесли вреди при или по повод изпълнение на служебните задължения. При преценката на поетия риск от държавата обезщетението по чл. 238 ЗМВР не е изолирано. За служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР законът предвижда задължително застраховане за сметка на държавата (чл. 184 ЗМВР), облекчения по общественото осигуряване (чл. 183 ЗМВР), подпомагане с парични средства на служители в тежко материално положение и семействата им (чл. 182 ЗМВР) и оставя открита възможността обезщетението да се търси по общия ред от виновния причинител. Следователно ЗМВР урежда комплексен модел на разпределение на професионалния риск, при който държавата поема нормативно определено обезщетение/ограничена отговорност, задължително застрахователно покритие и тежест към общественото осигуряване, а не поема целия риск/пълна имуществена отговорност. Моделът по чл. 233 ЗОВСРБ е различен. На военнослужещите държавата гарантира пълно обезщетяване на вредите от СТП, ТТП или смъртта при или по повод изпълнението на служебните задължения с регрес срещу виновния причинител. Различието в двата режима е с легитимна цел и се основава на различната законодателна оценка на характера, интензитета и вида на професионалния риск и начина, по който законът го разпределя между държавата, застрахователя и прекия причинител. Обстоятелството, че и двата закона уреждат право на обезщетяване при едни и същи по вид увреждания на държавни служители, натоварени с дейност в най-висш обществен интерес и свързана с риск при изпълнението й, не предполага еднакъв модел на отговорност на държавата. Принципът на равенство по чл. 6 КРБ изисква еднакво третиране на лицата в еднакво правно положение, но не препятства различна законодателна уредба за различните професионални групи, когато тя почива на обективен критерий, съобразена е с особеностите на службата и е изразена в комплексен обем на предоставена защита. Несъответствие на чл. 238 ЗМВР с чл. 6 КРБ няма, а с това – и основание настоящият състав да отправи искане по чл. 150, ал. 2 КРБ до Конституционния съд.

Не е налице и противоречие на чл. 238 ЗМВР с КЗПЧОС. Конвенцията не създава самостоятелно право държавата да обезщети в пълен размер всеки професионален риск, нито право на определен размер на обезщетението. Чл. 1 от Протокол № 1 защитава признати от държавата-страна по Конвенцията имуществени права, а не поражда ново право извън съдържанието, което националният закон му придава. Лимитирането на обезщетението по чл. 238 ЗМВР е част от специалния режим за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР и не изключва останалите законови способи за репарация. Различният режим по ЗМВР не представлява произволно неравно третиране (чл. 14 КЗПЧОС), а избор на националния законодател относно обхвата и разпределението на професионалния риск, което Конвенцията не забранява. Чл. 238 ЗМВР има ясно определени адресати, прилага се еднакво спрямо всички лица от тази група, урежда обективно определен професионален риск, създава право срещу държавата, като определя предварително и еднакво за всички адресати неговия размер, наред с другите законови механизми за компенсация.

Понятието „при или по повод изпълнение на служебните задължения" по чл. 238 ЗМВР не следва да се тълкува изолирано, а да се съпостави с близки правни институти. При чл. 49 ЗЗД законът свързва отговорността с вредите, причинени „при или по повод изпълнението на възложената работа“. След ППлВС № 9/1968 г. съдебната практика приема широко разбиране на понятието. Достатъчна е функционална връзка на възложената работа и противоправното виновно поведение на изпълнителя-делинквент. По-широк е обхватът на чл. 200 КТ и чл. 78 ЗДСл във връзка с чл. 55 КСО. Трудовата злополука е не само внезапното увреждане на здравето, настъпило при извършване на възложената трудова дейност, но и при всяка дейност в интерес на предприятието/на държавната служба. Имуществената отговорност по чл. 200 КТ и по чл. 78 ЗДСл е обективна и възниква дори когато увреждането е причинено от непреодолима сила или случайно събитие. Уредбата на чл. 238 ЗМВР е съществено различна. Законът не използва понятията на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД или на трудовата злополука като покрит осигурителен риск, осъществяващ основанието на отговорността по чл. 200 КТ, респ. по чл. 78 ЗДСл, нито препраща към тях. Чл. 238 ЗМВР не урежда общ режим на обективна отговорност на държавата, а е една от социалните гаранции за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР, която законът добавя към другите техни специални права, включително със запазената възможност пострадалият, респ. неговите наследници, да получат пълна обезвреда от виновния причинител. Обезщетенията са нормативно лимитирани, но видът на телесната повреда се установява по административен ред, не изискват виновно противоправно поведение, изплащат се бързо и сигурно от държавния бюджет. Затова законът стеснява материалноправните предпоставки на правото по чл. 238 ЗМВР с изискването СТП, ТТП или смъртта да е настъпила/причинена непосредствено от изпълнението на служебните задължения или макар да не съвпада с изпълнението на служебното задължение, да е пряк негов резултат- § 1, т. 6 и 5 ДР ЗМВР. Изискването изключва косвената причинност, фактическата обусловеност или простото времево съвпадение. Законодателят ограничава обхвата на обективна отговорност на държавата по чл. 238 ЗМВР само до риска, който произтича от осъществяването на дейността на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР и изисква пряка и непосредствена или функционално обусловена връзка между изпълнението на служебни задължения и средната телесна повреда, тежката телесна повреда или смъртта. Такава връзка не създават само фактът на командироване или поставяне на служителя в режим „на разположение“ към момента на СТП, ТТП или смъртта. Командироването не променя съдържанието на служебното правоотношение. Заповедта за командироване определя мястото, срока и организацията на изпълнение на службата, не отменя работното време, междудневната и междуседмичната почивка, свободното време, и не превръща целия период на командироване в непосредствено изпълнение на служебните задължения. Режимът „на разположение“ изисква заповед - чл. 188 ЗМВР и Наредбата по чл. 187, ал. 10 ЗМВР, и поставя адресатът й в готовност за изпълнение на служебните задължения при повикване.

Настоящият състав като разгледа касационната жалба на ОДМВР – Ловеч съгласно изискванията по чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна по следните съображения:

Решението е постановено в нарушение на материалния закон. Предявените искове са разгледани и уважени по общия режим в чл. 78 ЗДСл, без въззивният съд да отчете специалния режим в чл. 238 ЗМВР, заявен с предявените искове. Настоящият състав вече изложи съображения защо приема, че исковете са с правна квалификация чл. 238, ал. 1, пр. 2 ЗМВР и е ненужно да ги повтаря. В съществено процесуално нарушение въззивният съд е приел, че има компетентност да замести неиздадения ИАА, който специалният закон изисква (чл. 238, ал. 3, вр. с Наредбата по чл. 241 ЗМВР) – удостоверение на ЦЕЛК в установяване вида на телесната повреда при побоя на ищеца в ранните часове на 25.12.2014 г. в бар „Я.“ в [населено място], Обл. Я., който тогава е полицай в състава на ответната дирекция, т.е. служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Установил е релевантния факт – уврежданията на ищеца от побоя, с помощта на други събрани по делото доказателства. Приел е да е налице изключение по чл. 58, ал. 1 КСО, вр. чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ, но те са за общия режим по чл. 78 ЗДСл и не се прилагат за специалния по чл. 238 ЗМВР. След като удостоверение на ЦЕЛК в установяване на вида на телесната повреда – СТП или ТТП, не е приложено, въззивният съд е бил длъжен да приеме, че вземанията за обезщетение не са възниквали. В нарушение на материалния закон въззивният съд е приел също, че в установяване на основанието на предявените искове е достатъчно, че побоят е нанесен в периода на командироването на ищеца със заповед по чл. 181а ЗМВР. Чл. 238 ЗМВР изисква пряка и непосредствена или поне функционално обусловена връзка между изпълнението на служебните задължения на ищеца като полицай и претърпяното увреждане, като изисква също то да съставлява средна или тежка телесна повреда – арг. и от дефинитивните разпоредби в § 1, т. 5 и 6 ДР ЗМВР. Такава връзка не създава само фактът на неговото командироване на територията на друга дирекция на МВР – доказан по делото, или на поставянето му в режим „на разположение“ – недоказан. Установените по делото факти сочат на следната причинна връзка: командироване на ищеца – служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР в състава на ответната дирекция за изпълнение на определена задача на територията на друга Дирекция на МВР – в РДГП [населено място] (така заповедите по чл. 181а ЗМВР); в периода на командироването на 24.12.2014 г. и 25.12.2014 г. той е в междудневната си почивка (така графиците за работното време на командированите полицаи); през свободното време на 24.12.2014 г. вечерта посещава бар „Я.“ в [населено място]; в ранните часове на 25.12.2015 г. е нападнат и бит от собственика на бара, неговия син и друго лице; при побоя му е нанесена телесна повреда. По делото е доказано също, че при побоя единият от извършителите е извикал: „Катаджий мръсни. Напълнихте ни града.“ (така показанията на свидетеля В.). При така установените факти въззивният съд е бил длъжен да приеме, че служебното качество на ищеца е причина за нападението, но това не е достатъчно в установяване на необходимата връзка за възникване на вземанията по чл. 238, ал. 1 ЗМВР. Ищецът е бил в бара през свободното си време, а не в изпълнение на служебни задължения, нито е поставян в режим „на разположение“. За такъв режим законът изисква заповед – чл. 188 ЗМВР, каквато по делото не е представена. От приложените графици и справки за определяне на допълнителни трудови възнаграждения се установява, че за никой полицай в състава ответната дирекция, който по същото време е бил командирован в РДГП [населено място], не са отчетени часове „на разположение“ и/или начислени допълнителни трудови възнаграждения по чл. 179 ЗМВР. Режимът „на разположение“ също не установява необходимата връзка за възникване на вземане по чл. 238, ал. 1 ЗМВР. Да се приеме, че фактът на командироване или режимът „на разположение“ е достатъчен, означава да се признае на специалната разпоредба по-широко приложно поле от общата по чл. 78 ЗДСл. Тя също изисква причинна връзка на увреждането със службата. Изводът е несъвместим със закона и проведеното с отговорите казуалното тълкуване. Настоящата инстанция следва да отмени неправилното въззивно решение и да отхвърли недоказаните по основание искове по чл. 238, ал. 1 ЗМВР.

При този изход и съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ответника по касация/на ищеца следва да се поставят направените по делото разноски от касатора/от ответника. Те се заключават във внесените такси по обжалваните втори първоинстанционно и въззивно решения и възлизат общо на евро 2 821.31 (равностойни на 5 518.00 лв.). На основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати и възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт във второто въззивно и касационно гледане на делото. Настоящият състав ги определя в размер съответно на 80.00 евро и 100.00 евро (чл. 23, т. 1 Наредба за заплащането на правната помощ). За представителството в предходните фази на производството не е претендирано юрисконсултско възнаграждение.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 112/08.05.2025 г. по гр.д. № 629/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

ОТХВЪРЛЯ исковете на И. А. С. срещу Областна дирекция на МВР – Ловеч с правна квалификация чл. 238, ал. 1 ЗМВР за сумите 25 564.59 евро (равностойни на 50 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди от средна телесна повреда, причинена от побой на ищеца в ранните часове на 25.12.2014 г. в бар Я. в [населено място], обл. Я., 27 973,07 евро (равностойни на 54 710.57 лв.) – обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходите за лечение в периода 25.12.2014 г. – 23.12.2019 г., и 19178,20 евро (равностойни на 37 509.30 лв.) – обезщетение за вредите, изразени в разликата между трудовото възнаграждение и пенсията в периода 24.03.2016 г – 23.12.2019 г.

ОСЪЖДА И. А. С. да заплати на Областна дирекция на МВР – Ловеч на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 821.31 евро, а на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК сумата 180.00 евро.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.