Разлика между самоуправство и унищожаване на имущество при спорове за земеделски земи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 75

Гр.София, 05.02.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари, 2026 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

При участието на секретаря Рангелова

В присъствието на прокурора от ВП Ася Петрова

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1081/25 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №7/17.09.24 г., постановена от РС-Елена по Н.О.Х.Д.5/23 г., подсъдимият М. Т. М. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.216,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от четири години. Осъден е да заплати на конституирания граждански ищец /който е и частен обвинител/ Д. Б. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 29 091,60 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.05.21 г.

С присъда №17/24.04.25 г.,постановена от ОС-Велико Търново /ВТОС/ по В.Н.О.Х.Д.3/25 г., горецитираният съдебен акт е отменен и вместо него подсъдимият е оправдан, като е отхвърлен предявеният от Д. Б. граждански иск.

Срещу присъдата на въззивния съд е постъпил протест от представител на ОП-Велико Търново с оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на ВТОС. Представено е и допълнение към протеста, в което конкретно са развити доводите за неправилност на присъдата и се повтаря направеното искане.

Постъпила е жалба от адвокат И. в качеството му на повереник на конститурания частен обвинител Д. Б.. В нея се твърди, че присъдата на въззивния съд е необоснована и незаконосъобразна и са посочени поводите по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВТОС. Депозирано е допълнение към жалбата,в което са развити доводи в защита на претенциите и е повторено процесуалното искане.

Постъпила е жалба от адвокат И. в качеството му на повереник на конституирания частен обвинител К. Д., в която са упоменати касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна на присъдата на ВТОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В представеното допълнение са развити конкретни съображения в подкрепа на съответните основания и е повторено крайното отправено искане.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста и допълнението към него с изтъкнатите аргументи и настоява за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжния съд.

Частните обвинители Д. Б. и К. Д., редовно призовани, не се явяват и не заявяват поддържат ли депозираните от тяхно име жалби. Не се явяват и редовно призованите им повереници.

Подсъдимият и неговият защитник изразяват желание присъдата на ВТОС да бъде оставена в сила.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите го документи и аргументите и исканията по тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:

Провокиран от съдържанието на протеста и жалбите на частните обвинители чрез техните повереници /в частност от допълненията към тях/, този съд се счита задължен най-напред да даде определени пояснения по предмета на разглеждане на делото пред себе си, естеството на разглеждането и въобще пределите, в които е допустимо да се произнася по предявени претенции.

1/ Няма спор,че съгласно разпоредбата на чл.346,т.2 НПК предмет на разглеждане пред ВКС е съдебният акт на ВТОС. И независимо от една страна, че става дума за обратна присъда, постановена от окръжен спрямо акта на районен съд, висшата съдебна инстанция по наказателни дела остава съд по правото при първо редовно разглеждане на делото пред нея, при съобразяване с което следва да бъдат изготвяни сезиращите я процесуални документи. От друга страна- доводите за произнасяне, поднесени на ВКС, трябва да са фокусирани върху въззивния съдебен акт и препращане към мотивите на първоинстанционната присъда /включително и чрез преписване на съображения по последната/, не могат да обвържат съда за произнасяне, ако не са поставени като собствена развита лична теза на съответния касатор.

2/ Все в контекста на казаното, както неведнъж е заявявано, върховната съдебна инстанция по наказателни дела като съд по правото и при липса на изключението по чл.354,ал.5,изр.2 НПК, се занимава със съдебни грешки и отговаря на доводи по заложените в процесуалния закон основания-чл.348,ал.1, т.1-т.3 НПК. Претенции за необоснованост на атакувания съдебен акт, коренящи се в несхождащото се с мнението на недоволната страна кредитиране на определени доказателствени материали от решаващия съд, чийто акт е предмет на проверка, не формулират самостоятелен касационен повод по чл.348,ал.1,т.2 НПК, по който да се очаква произнасяне.

Ето защо ВКС следва да се занимава само с допустими оплаквания. Те трябва да бъдат разглеждани, без при това да се обръща внимание на смесване между доводите по касационните основания, относими към чл.348,ал.1,т.1 или т.2 НПК.

3/ Срещу присъдата на въззивния съд е постъпила касационна жалба от конституирания частен обвинител Д. Б. чрез неговия повереник, допълнена по съответен ред. Тази жалба е върната на основание,че допълнението към нея, изготвено след даване на определен срок за това, се явява просрочено. По постъпила срещу разпореждането за връщането частна жалба е образувано К.Н.Ч.Д.818/25 г.по описа на 2 н.о.на ВКС. С определение № 492/17.11.25 г. разпореждането е отменено и делото е върнато за размяна на книжата във връзка с тази касационна жалба.

Нито от съдията-докладчик при въззивния съд, нито при образуване на касационно производство пред ВКС е обърнато внимание доколко жалбата и допълнението към нея отговаря на условията, заложени в чл.351,ал.1 НПК. Ненаправеният преглед в този аспект резултира в легитимно очакване на атакуващата страна, че ще има произнасяне по съществото на доводите по сезиращия документ, след като и въз основа на него е образувано касационно производство. Този съдебен състав се съобразява с правилата за разглеждане на делото пред висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела като съд по правото и се произнася в рамките на допустимото по закон, без да се занимава с лични тези на страната по интерпретация на доказателствата, неподведими под касационно основание.

Тук е мястото да се направи важно уточнение. Освен частен обвинител, Д. Б. е конституиран и като граждански ищец с приет за съвместно разглеждане граждански иск за имуществени вреди в размер на 29 091,60 лв. Този иск е отхвърлен по протестираната и обжалвана оправдателна присъда на ВТОС. Касационната жалба е подадена от името на това лице само в качеството му на частен обвинител, не и на граждански ищец. Няма изрично позоваване на незаконосъобразие на съдебния акт във връзка с отхвърляне на гражданския иск като резултат от оправдаване на подсъдимия М. М. в наказателната част; нито заявено искане пред ВКС за произнасяне по него след отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, каквато е основната претенция по обсъжданата жалба. Обстоятелството, че се настоява за отмяна на съдебния акт на ВТОС „изцяло“ не може да доведе до автоматичен извод, че този акт се атакува от Б. и като граждански ищец, след като в касационната жалба и допълнението към нея въобще липсва споменаване на страната в това й качество. Следователно, каквото и решение да бъде постановено от ВКС, произнасяне в гражданско-отхвърлителната част на присъдата вече не може да бъде осъществено.

ПОСТАНОВКИ ПО КОНКРЕТНОТО ПРОИЗВОДСТВО:

По принцип, за да направи преценка дали е налице касационното сснование по чл.348,ал.1,т.1 НПК, ВКС на първо място трябва да реши, ако е приканен по надлежен ред към това, процедурно вярно ли са оценени набавените доказателствени материали и ако отговорът е положителен, да се спре на тяхната оценка по фактите и съответно приложението на правото, в светлината на конкретно повдигнатото по съответен ред обвинение.

В настоящия случай обаче прегледът на делото поставя пред тази инстанция въпрос по неоспорени факти, изискващи разглеждане по законодателство извън наказателното такова, което води до дължима преценка за приложението на материалния закон. Въпросът трябва да бъде разрешен приоритетно. Това от своя страна би предпоставило необходимост или липсата на такава за произнасяне по поставени от атакуващите страни процесуални проблеми.

1/ И така, от фактическа страна няма спор по следното, прието в основната си част и в ревизирания съдебен акт:

През 2020 г.земеделските производители и дружества, занимаващи се с обработка на земеделска земя в землището на [населено място] и селата от община със същото име, не постигнали споразумение за ползването на тази земя през стопанската 2020/2021 г. Затова директорът на Областна дирекция „Земеделие“- Велико Търново издал заповед № ПО-09-518/21.10.20 г., с която разпределил служебно ползване на земеделски площи между отделните производители. Тази заповед била обжалвана от А. Е., [населено място], [община], представлявана от Д. З. Т., чрез нейния пълномощник-адвокат. Въпреки това по силата на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/ се пристъпило към предварително изпълнение на заповедта, като земеделските производители-физически лица и дружества, които поискали, били въведени за ползване на масиви и техни части, дотогава необработвани от тях. Те засадили площите, които им били разпределени служебно, с определени земеделски култури.

Предварителното изпълнение на заповедта също било атакувано от А. Е. като особено искане в жалбата, подадена в РС-Елена на 03.11.20 г. С определение №49/08.03.21 г.,постановено по А.Х.Д.334/20 г.от този съд, е оставено без уважение искането на дружеството за спиране изпълнението на заповедта. То обжалвало съдебния акт и с определение №22/10.05.21 г., постановено по К.А.Д.10106/21 г. по описа на Административен съд- Велико Търново /ВТАдС/, същият е отменен и е спряно предварителното изпълнение, до приключване на производството по съществото на обжалваната заповед, образувано в РС-Елена. В касационното определение остро е критикуван първоинстанционният съд за поведението му по забавяне на произнасянето по спиране на предварителното изпълнение.

По молба №2237/19.05.21 г.на директора на Областна дирекция „Земеделие“- Велико Търново, е поискано тълкуване на съдебния акт на административния съд поради неяснота на същия. Такова е отказано с определение №27/27.05.21 г., постановено от ВТАдС. В същото изрично е отразено, че депозираната молба е допустима, доколкото съдебният акт е влязъл в сила и не е изпълнен /л.415 гръб, т.2 от първоинстанционното производство/.

Въпреки приетото по определението за спиране и преди всички земеделски производители да разберат за него и да се предприемат каквито и да е действия по възстановяване на фактическото положение отпреди постановяване на заповедта за служебно разпределение на земите, когато А. Е. разработвала масиви, попадащи според нея при започналото предварително изпълнение в сферите на работа на земеделските производители Д. Б., К. Д. и А. Е., на 18.05.21 г.синовете на представляващата А. Е. Д. Т.- подсъдимият М. М. и свидетелят Д. М.- насочили свидетелите Б. Ч. и К. В.-трактористи в А. Е., заедно с управляваните трактори, към местността Ч. в землището на [населено място], общна З.. Когато пристигнали, братята М. заръчали да се култивират посочените от тях земеделски земи, като Д. М. предоставил флашка, която да бъде поставена в джипиес системата на едниия трактор. Било разяснено на трактористите, че и да се засегнат насаждения, засадени от други земеделски производители по силата на предварителното изпълнение на заповедта, спирането на същото дава право на подобно действие.

Ч. и В. навлезли в нивите за култивация, при който процес били засегнати сериозно част от насажденията, засети от Б., Д. и А. Е.. Веднага пристигнали земеделски производители и полицаи, част от които разпитани като свидетели по производството. Било изразено безпокойството на хората за начина, по който се действало- без познание на останалите земеделски производители за съдбата на постановеното предварително изпълнение от една страна, а от друга- без по този повод да е реагирала надлежната административна служба. Подсъдимият и негови роднини настоявали за правотата на предприетите действия, недоволни от оспорване на същите.

На 03.04.23 г.е постановено решение №42 по дело №334/20 г.по описа на РС-Елена, според което жалбата на А. Е. за разпределени масиви по споразумението по третираната заповед в определена част е уважена, в друга е отхвърлена, а в трета-оставена без разглеждане. Това решение е обжалвано и от А. Е., и от директора на Областна дирекция „Земеделие“- Велико Търново. Финално с решение №198/25.10.23 г.,постановено от ВТАдС по К.А.Д. 10201/23 г., атакуваният съдебен акт е отменен в една част, като заповед №ПО-09-528/21.10.20 г. е обявена за нищожна поради издадена от некомпетентен орган. В друга част решението е оставено в сила, поради приета липса на правен интерес на А. Е. да атакува разпределение на земя, която не е негова собствена и не ползва под наем. С решение №103/21.12.23 г., постановено от ВТАдС по К.А.Д. 10201/23 г., е допусната поправка на явна фактическа грешка по искане на А. Е. във връзка с номера на заповедта. Прието е, че същата е под номер ПО-09-518/21.10.20 г.

2/На този фон ВКС намира,че преди всичко е необходимо да се обърне към законодателна уредба, уреждаща административно актуалния спор, въз основа на което да направи извод относно подвеждането на приетите факти под нея и под съответна норма на НК. Това е така и в контекста на разработването на материята, направено от въззивната инстанция,в противовес на тезата на РС-Елена, относно дължимите последици след процесното спиране.

Предварително изпълнение на административен акт може да бъде допуснато както по силата на закон, по разпореждане на съответен административен орган /самостоятелно или по искане на страна-чл.60,ал.1 и ал.3 АПК/, така и с акт на съда /чл.167,ал.1 АПК/ по искане на страна.

Спиране на разпоредено предварително изпълнение от административен орган /или отказ да се постанови такова/ е възможно да бъде постигнато чрез обжалване на оспорваща страна до съответен съд. Жалбата с такова искане се разглежда незабавно в закрито заседание, като тя не спира самото предварително изпълнение, то става с акт на съда до окончателно й решаване- актуална ал.8 /предишна ал.5/ на чл.60 АПК. Ако предварителното изпълнение бъде отменено, административният орган възстановява положението, съществувало преди изпълнението- актуална ал.9, изр.2 /предишна ал.6 или ал.7/ на чл.60 АПК. Общо казано, тук става дума за възможност да се разглежда допуснато невлязло в сила разпореждане, постановено от административен орган, за предварително изпълнение на административен акт, чието спиране се иска.

По-нататък, съгласно чл.166,ал.2 АПК при всяко положение на делото до влизане в сила на решението по оспорване на административния акт, съдът е оправомощен да спре предварителното изпълнение, допуснато с влязло в сила разпореждане на органа, издал акта по чл.60,ал.1 АПК, при определени предпоставки.-ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудпо поправима вреда. Тези съдебни правомощия се отнасят и до допуснато предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, при непредвидена изрична забрана за съдебен контрол-ал.4 на чл.166 АПК. Искането се разглежда в закрито заседание и съдът се произнася незабавно-ал.3 на третирания законов текст. Тук става дума за спиране на акт на административен орган с допуснато предварително изпълнение, който акт вече е влязъл в сила; на такъв се приравнява и всяко предвидено по отделен закон предварително изпълнение.

Накрая, съгласно чл.167,ал.1 АПК самият съд по искане на страна е възможно да допусне предварително изпълнение на административния акт при условията, при които това може да стори административният орган. Допустимо е да се иска и внасяне на гаранция, ако предварителното изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда. Определението за допускане подлежи на обжалване в тридневен срок. Ако предварителното изпълнение бъде отменено, възстановява се положението, съществувало преди изпълнението- чл.167, ал.3 АПК. Тук става дума за допускане /не за спиране на постановено вече такова/ на предварително изпълнение от страна на самия съд при висящ пред него спор по атакуван административен акт. Казано с други думи, обезпечава се самото съдебно производство. Затова при отмяна от горестоящ съд на постановения акт за предварително изпълнение, се възстановява положението, каквото то е било преди, без всякаква намеса на административен орган.

Видно е при казаното, че разпоредбата на чл.167 АПК търпи съществена отлика от тези по чл.60 и чл.166 АПК по отношение на това какви последици следва да се обгрижват след отмяна на съдебен акт с допуснато в него предварително изпълнение на атакуван административен акт; и при спряно от съд предварително изпълнение на административен акт. В съответствие с органа, постановил самото предварително изпълнение и случаите на спиране на същото, ВКС намира, че последиците по чл.166 АПК, които не са изрично уредени, следва да са са такива, каквито са предвидени за близкия по смисъл случай /тълкуване по аналогия/ в процесуалния регламент. Казаното касае спиране при предвидено по закон предварително изпълнение и разпореждане за предварително изпълнение, постановено от административен орган, влязло в сила. Затова се приема, че при спиране на предварително изпълнение на това основание, са наложителни допълнителни действия на административния орган, който да възстанови положението отпреди изпълнението, както е визирано в чл.60, ал.9, изр.2 /предишна ал.6 или ал.7/ АПК. Разбира се, всеки случай трябва да бъде преценяван внимателно в съответствие със съдържанието на самия административен акт, в какъвто аспект да се обмисля и дължимото поведение на административния орган, което би следвало да се реализира за възстановяване на положението преди изпълнението.

В такъв смисъл е тълкуването и по ремарката, предложена от повереника адвокат И. в допълнението към жалбата на частния обвинител Д., неприета от въззивния съд.

3/ Казаното дотук, пренесено към безспорните за страните факти по делото, установява следното:

В конкретния случай, както са решили съдилищата, предварителното изпълнение на заповедта е заложено в самия нормативен акт, във връзка с който тя е издадена- обстоятелство, изводимо от разпоредбата на чл.37 В, ал.6 ЗСПЗЗ. Оправомощеният сезиран РС-Елена е трябвало да се произнесе изключително бързо /незабавно/ по отправеното искане за спиране на предварителното изпълнение на заповедта за служебно разпределение на земеделските земи. Това не е станало. Земеделските производители и дружества са били въведени за ползване на разпределените земеделски масиви от надлежния за това административен орган. Тъй като става дума за земя, обработването на която изисква време и за да се минимизират загубите през земеделската година поради административни неблагополучия, новите ползватели са предприели действия по засяване на предоставените им за обработване площи, насажденията по които са приети за предмет на посегателство от страна на подсъдимия М. М..

Спирането на предварителното изпълнение на процесната заповед /след отмяна на атакуваното определение/ със съдебен акт на ВТАдС, както бе казано е с дата 10.05.21 г. Това произнасяне не е могло да преодолее натрупаното забавяне и настъпилите в тази връзка смени на ползвателите и извършените действия по засаждане. На 18.05.21 г. подсъдимият и неговият брат са предприели самостоятелни действия по възстановяване на положението отпреди постановяване на заповедта за служебно разпределение на земеделски масиви и части от тях, когато дружеството, ръководено от майка им, е обработвало земите, дадени за ползване на Д., Б. и А. Е.. За тази цел са указали на свидетелите-трактористи да култивират площи, разработени по предварителното изпълнение от споменатите земеделски производители. Последните /дружеството А. Е. чрез свои представители/ са изразили несъгласието си от тази намеса, дори и след като на място след преустановяване дейността на трактористите се е разбрало за влязлото в сила определение на ВТАдС по спиране на предварителното изпълнение на заповедта. Свидетелката Т. и двамата й сина от своя страна са застъпвали становище, че имат пълното право, предвид постановения съдебен акт, да предприемат подобни действия, по какъвто начин първи са оспорили сложилото се положение.

Компенсирането на временните ползватели в рамките на възникналите от предприетото предварително изпълнение на заповедта гражданскоправни отношения във връзка с осъществяващия се сложен фактически състав при предоставянето и обработването на земеделската земя, е едната страна на въпроса. Тя е разработвана от долустоящите съдилища, но ВКС не намира,че стои в основата на решаване на наказателноправния проблем. Според него последният е свързан с това как след влизане в сила на акта на ВТАдС, обсъждан по-горе, е трябвало да се процедира- дали съответният административен орган е следвало да възстанови предходното положение чрез свое явно поведение, възприето от всички ползватели-например като въведе в ползване на масиви А. Е., както преди това е направил по отношение на временните ползватели /и поначало е предвидено като опция в нормата на чл.37 В ЗСПЗЗ/, не само за да са наясно актуалните ползватели за какво става дума, но и за да може да се уредят с тях възникналите гражданскоправни отношения по повод ползване на земята; или претендентите да са били предходните ползватели са имали право директно да пристъпят към ползване на процесните масиви, култивирайки същите по тяхно усмотрение, каквото поведение е започнало да се реализира. Спор в подобна насока, макар и неформулиран по изразения начин, е протекъл между актуалните и бившите ползватели на земеделските масиви, и е възприет от свидетелите-полицейски служители.

Отговорът на поставения въпрос изхожда от приетото от този съд в частта по разискване на нормите на АПК. Става дума предварително изпълнение на административен акт, предвидено по закон, което се спира и което се обмисля на плоскостта на разпоредбата на чл.166,ал.4 вр.ал.2 АПК вр.чл.60,ал.6, изр.2 /към момента на извършване на деянието, сегашна ал.9/ АПК- възстановяване на положението, съществувало преди предварителното изпълнение, от административния орган. За тази цел е нужна демонстрация на поведение на последния, естествено,чрез негови представители, доведено до знанието на всички заинтересовани лица. Още повече, в случая предварителното изпълнение на заповедта за служебно разпределение на земеделски земи е спряно, след като самото изпълнение е започнало, а административният орган има възможност да удостовери безусловно какво е било предишното положение, при наличие на потенциална възможност да възникне спор в тази връзка между отделни ползватели. Едва след разрешаване на коментирания въпрос А. Е. чрез свои представители би било в правото си да ползва претендираните площи.

Контролираният съд не е извел заключение за дължимо поведение на административния орган, а е счел, че било подсъдимият, било неговият брат /без значение за изразяваната позиция е проблемът с авторството на вмененото престъпно деяние/, са действали правомерно, тъй като предишното положение на фактически представляваното от тях дружество като ползвател на процесните земеделски площи, се е възстановявало по силата на влизане в сила на определението за спиране на предварителното изпълнение. Според ВТОС последното означава, че служебното разпределение на земеделски земи по административната заповед не следва да се привежда в изпълнение, а оспорваните площи трябва да се обработват и използват съобразно правата по документите за собственост и по договорите за ползване на земеделските земи /л.236, лице от второинстанционното досие,в средата/. В такъв смисъл са постановките по посоченото решение №3547/15.11.24 г. на ВТАдС, постановено по А.Х.Д. 782/23 г., приложено на л.36-41 от делото на ВТОС.

Прегледът на цитирания съдебен акт установява, че тематиката по него е свързана с А. Е., но е по различен от процесния повод. Изводът на ВТОС буквално възпроизвежда мотивите на решението /л.39, гръб/, извличани на плоскостта на търсено финансово подпомагане по конкретното административно производство. В обсъжданото решение не се взема отношение как трябва да се подходи при възстановяване на положението за конкретните стари ползватели, на фона на разпоредбите на АПК; не се държи и сметка, че е спряно предварително изпълнение на заповед за служебно разпределение на земеделски земи, чието изпълнение вече е започнало, не без помощта на забавилия се четири месеца с произнасянето РС-Елена. Административният съд не е и бил длъжен да разсъждава в посока на казаното, предвид естеството на произнасянето си.

Отразените специфики не са отчетени от контролираната от този съд инстанция, а са важни за дължимото приложение на правото. Изразеното тълкуване на ВКС отхвърля прокараната теза по заявените по-горе съображения.

4/ При така приетото този съд намира, че установените факти и трактовката на административното право обуславят извършено престъпление /независимо дали от подсъдимия М. М. или брат му като посредствени извършители/ по чл.323,ал.1 НК- самоуправство. Няма съмнение, че е реализирано общественоопасно и противоправно поведение- предприети са самоволни действия, осъществени не по установения ред /изискващ участие на административния орган, който да възстанови предходното на започналото предварително изпълнение положение/, за реализиране на предполагаемо и оспорвано от други лица /ползвателите на земите, въведени в тях и насадили съответни земеделски култури, в резултат на предварително изпълнение по закон на заповедта за служебно разпределение/ право. Цялостното развитие на ситуацията навежда на извод, че случаят не би следвало да се счете за маловажен.

Същевременно обаче, анализът на обстоятелствената част на обвинителния акт навежда на категоричен извод, че фактология в тази връзка- по повод установимия административен ред, нестоял на размисъл от държавното обвинение- не е вменявана. Не е правен и опит за осмисляне на този въпрос с оглед изменение на обвинението пред първоинстанционния съд при предпоставките на чл.287 НПК. ВКС не може да предприеме никакви действия за преодоляване на процесуалния проблем самостоятелно, нито пък да укаже изпълняване на задължение по отстраняването му, след отмяна на присъдата на ВТОС и връщане на делото за ново разглеждане. Съвсем отделен е въпросът, дори и да бе намерена някаква възможност от фактическа страна за преквалифициране на деянието в такова по чл.323,ал.1 НК, доколко това е допустимо в правен аспект, след като с цитираното престъпление и вмененото по чл.216 НК се регулират различни обществени отношения, поради което са поставени в отделни глави на особената част на НК- първото е престъпление против реда и общественото спокойствие по глава десета от особената част на НК, а второто е ситуирано в раздел от глава пета на особената част на НК „Престъпления против собствеността“.

Последното казано става основа и за по-нататъшните юридически разсъждения на този съд. Те касаят обстоятелството, свързано с повдигнатото по обвинителния инструмент обвинение в следния смисъл: допустимо ли е едно и също поведение да бъде окачествено и като деяние по чл.323,ал.1 НК, и като деяние по чл.216 НК- умишлено или непредпазливо, след като приетото за самоуправно действие само по себе си е довело до унищожаване или повреждане на чуждо имущество? Отговорът на този въпрос предопределя и по-нататъшната съдба на настоящото производство. Ако се приеме за възможно присъствие на престъпление по чл.216 НК, наред с такова по чл.323,ал.1 НК по повод едно и също престъпно поведение, то би се наложило отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, независимо от мнението на ВКС за осъществено самоуправно деяние. В такъв случай би се стигнало до преглед за годността на доказателствената проверка според аргументите по допълненията към протеста и жалбите на частните обвинители, в контекста на възможност за изводимо авторство на деянието за подсъдимия М. М. и установимата стойност на реално нанесените вреди по насажденията.

Формулираният проблем няма еднозначен отговор, разгледан на плоскостта на съдебните произнасяния. Според решение №99/25.03.09 г., постановено от 3 н.о.на ВКС по К.Н.Д.43/09 г., не присъства пречка в идеална съвкупност да бъдат реализирани двете престъпления, унищожаването и/или повреждането умишлено при това. Мотивите на цитирания съдебен акт не дават възможност да се разберат аргументи за приетата теза, защото такива липсват.

В решение №577/10.07.12 г.,постановено от 1 н.о.на ВКС по К.Н.Д.2623/11 г., е прието, че самоуправството е с приоритетна приложимост, когато унищожаването и/или повреждането на чуждо имущество са резултат на самоуправните действия, „тоест, тези действия обективно са довели до този резултат“. Намерена е и липса на субективна страна, „тъй като деецът не е целял да разруши или повреди чуждо имущество, а е извършил разпоредителни действия с имущество, собственост на други лица, със съзнанието, че правото им на собственост е признато със съдебно решение.“ Трябва да се направи уточнение, че в конкретния казус фактите са били свързани с признато съдебно решение в полза на оспорващите.

Трети вид разрешаване на проблема е даден в К.Н.Д.476/08 г.по описа на 3 н.о. на ВКС, по което е постановено решение №467/08 г. Според мотивите на същото е допустимо с поведението си деецът да се стреми да изпълни пряка самоуправна цел, но причиняваните от него вреди по чуждо имущество следва да се квалифицират като допълнителен резултат, формулиращ извършване на престъплението по чл.216 НК по непредпазливост- ал.6 на същия законов текст.

Този съд винаги е стоял на позицията, че механичното пренасяне на правни разрешения по отделни производства /не става дума за тълкувателни решения/ е принципно несигурен подход, който трябва да се прилага изключително внимателно. Казаното важи най-вече, когато става дума за оценка на фактология, чието сходство или подобие е нужно да се сравнява, за да е напълно съпоставимо приложението на правото. В конкретния случай съществена близост на фактите се наблюдава между актуалния случай и този по третото споменавано решение. Въпреки това ВКС в настоящия състав не е склонен да приложи приетите в него постановки, защото не се съгласява с генералната идея, че обезателно се дири съвкупност, когато със самото самоуправство са причинени вреди на чуждо имущество.

С престъплението по чл.323,ал.1 НК и това по чл.216 НК се стига до засягане на различни обществени отношения, което е и ключов аргумент за проповядване на тезата за съвкупност. Но когато се касае за единно поведение на извършителя, се дължи преценка дали е отчитано обстоятелството /включително и при формите на непредпазливост по чл.216,ал.6 НК/, че то не е насочено към посягане на чужда собственост, а единствено към „поправяне“ на едно оспорвано от другиго действително или предполагаемо право, постигано обаче самоволно, не по установения ред. В този ред на мисли при отсъждането по актуалния казус ВКС се солидаризира с разрешението по второто цитирано по-горе решение на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, имайки предвид конкретната установена по делото фактология, за която на практика не се спори.

Поведението и на подсъдимия М. М., и на брат му Д. М. е било насочено към възстановяване на положението отпреди започналото предварително изпълнение на заповедта за служебно разпределение на земеделските земи между съответните производители и дружества, като това възстановяване, извършено не по установения от закона ред, само по себе си е осъществено чрез засягане на насаждения на Д., Б. и А. Е.. Обстоятелството, че като резултат се посяга на чужда недвижима собственост изхожда от разпоредителни действия в сферата на самото самоуправство.

Тук е мястото да се обсъди какво все пак при заетата позиция би следвало да стане с реално причинени вреди от самоуправното действие, включително и при унищожени и/или повредени чужди движими и недвижими вещи. Известно разрешение е дадено с нормата на чл.323,ал.3 НК, предвиждаща ненаказуемост на дееца, ако възстанови първоначалното фактическо положение. Ерго, ако той пристъпи към възстановяване на положението, каквото то е било преди извършване на самоуправното деяние, ще се наложи да бъдат поправени причинени вреди, формирани и от унищожаване и/или повреждане на чужди вещи. Ако не го стори, по обективни или субективни съображения, в рамките на коментираното обвинение ще бъде осъден, но и ще дължи обезщетяване за виновно причинените вреди на трети лица, чиято собственост е съответното засегнато имущество.

ПОСЛЕДИЦИ:

Предвид изложеното дотук, макар и да не е съгласен с голяма част от разсъжденията на ВТОС по приложението на административното право и приетото за непрестъпно поведение въобще /преценката за недоказано авторство, както и неустановяване на действителния размер на унищожаването са без значение за извода/, в крайна сметка този съд следва да остави в сила атакуваната присъда.

1/ Затова е абсолютно безпредметно да взима отношение по всички изложени в протеста и жалбите на частните обвинители допустими възражения- доказано ли е авторството на вмененото унищожаване на недвижими вещи- дори и да се приема, че насажденията са такива /решение №118-01.08.19 г., постановено от ВКС,2 н.о.по К.Н.Д.492-19 г./, както и че са чужди; как е назначена агротехническата експертиза пред въззивната инстанция и законосъобразно ли са предпочетени нейните изводи пред тези по изслушаната пред първостепенния съд такава; има ли в атакувания съдебен акт достатъчен и релевантен анализ на всички свидетелски показания; ако са били нужни разпити на други свидетели, съответната генерирала оплакване страна сама направила ли е искане или претендира само за съдебно задължение в тази насока; има ли налични доказателства за съизвършителство на вмененото престъпление от страна на двамата братя М.; налице ли са данни за субективната страна на престъплението по чл.216,ал.1 НК за подсъдимия; установени ли са и биха ли могли тепърва да бъдат установени вредите, нанесени на Б., Д. и А. Е..

Позицията на този съд го възпира и да обсъжда очевидното непознаване на представителя на държавното обвинение какво представлява фигурата на „посредствения извършител“, която не е легална, но е разработена подробно в теорията и съдебната практика /не лицето, за което се приема,че е налице нормата на чл.14,ал.2 НК, е посредствен извършител, а този, който го ползва, очертан само като извършител/; и процесуално би ли бил преодолим проблемът, ако присъдата на ВТОС бе отменена и делото-върнато за ново разглеждане по обвинението по чл.216,ал.1 НК.

Не се налага и задълбочено обсъждане на съдимостта на подсъдимия в случай, че би бил признат за виновен и осъден- дали е осъждан, както твърди прокурорът в обвинителния инструмент; или е с чисто съдебно минало, както твърдят първостепенният съд /нищо че в мотивите към присъдата му се зачитат предишни осъждания като отегчаващи фактори/ и въззивният такъв, без всякакъв размисъл за присъствието или не на предпоставките по чл.88 А НК, предвид множество видни от свидетелството за съдимост осъждания на лицето.

2/ Изложеното в началото на настоящото решение относно липсата на дължима претенция за произнасяне по отхвърления граждански иск за имуществени вреди на Д. Б. води този съд до извод за липса на задължение за обсъждане съдбата на производството в посока на отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за дължимо разглеждане в гражданската част, с оглед преценка на обстоятелството дали и доколко се установяват факти по поведението на подсъдимия, субсумиращи се под разпоребата на чл.45 ЗЗД. Макар и по друг повод, темата вече бе засегната. Липсва теоретичен и практически спор, че това би било допустимо и ако са настъпили вреди при извършено престъпление по чл.323,ал.1 НК, макар и същото, предвид естеството на защитаваните обществени отношения, да е регламентирано в глава десета на особената част на НК.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда №17/24.04.25 г., постановена от ОС-Велико Търново по В.Н.О.Х.Д.3/25 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/