Обезщетение за отпуск при незаконно уволнение, когато служителят е работил другаде

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 181

София 22.11.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ : МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Кристина Григорова

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 649 по описа за 2023г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.
Допуснато е касационно обжалване с определение № 1147 от 17.05.2023г. само по касационната жалба на К. Г. Ф., чрез процесуалният представител адвокат С. против въззивно решение № 2843 от 18.10.2022г. по в.гр.д. № 7803 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20059549 от 5.03.2021г. по гр.д. № 75130/2018г. на СРС в частта, с която МВР е осъдено да му заплати сумата над 10 795.20лв. до 21 403.20лв.и за периода 3.12.2007г.-23.11.2014г., както и в частта, с която е осъдено МВР на основание чл.86, ал.1 ЗЗД да му заплати сумата над 3 011.55лв.до 5 970.43лв. и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни искове в посочената част и период за сумите над 10 795.20лв. до 21 403.20лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и над 3 011.55лв. до 5 970.43лв., представляваща лихва за забава за периода от 23.02.2016г. до 22.11.2018г. Понастоящем, въззивният акт, в останалата му част, с която е потвърден първоинстан-ционния акт за присъждане на сумите от 10 795.20лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и 3 011.55лв., лихва за забава, е влязъл в сила. Присъдени са разноски.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед евентуалното противоречие на постановеният въззивен акт с приетото от СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19 по въпросите: Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и възникването на право на платен годишен отпуск в периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на служител, който междувременно и за част от периода е започнал работа при друг работодател и ако обезщетението по чл.224 КТ е дължимо, наподобява ли то обезщетението за причинени вреди под формата на пропуснати ползи?
В проведеното открито съдебно заседание страните се представляват. Изразеното от процесуалният представител на касатора становище е за основателност на подадената касационна жалба поради неправилност на постановения от въззивният съд акт. Позовава се и на междувременно постановено решение по дело С-57/22 от 12.10.2023г.на СЕС, което счита, че потвърждава изложената от него теза. Желае въззивният акт да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който предявените искове да бъдат уважени. Счита, че неправилно въззивният съд е приложил по аналогия института на пропуснатата полза – първо, защото не е налице празнота в законодателството, доколкото тя е била запълнена с постановения от СЕС акт по съединени дела С-762/18 и С-37/19, второ, защото целта на чл.224 КТ е различна от тази на чл.82 ЗЗД, като се има пред вид, че последната не обезщетява неимуществено право и трето, тъй като предпоставките са различни. Претендира, съгласно приложен списък, направените разноски, като желае размерът на адвокатското възнаграждение да бъде определен от съда, доколкото процесуалното представителство се осъществява по реда на чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Изразеното от процесуалния представител на Министерство на вътрешните работи становище е за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира юрисконсулско възнаграждение и не прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира за установено следното :
Ищецът е бил назначен през 1995г. на длъжност „инспектор“ в Национална служба „Сигурност“, МВР. Уволнен е със заповед от 27.06.2003г., на основание чл.253, ал.1, т.5 ЗМВР/отм./ Заповедта е обжалвана пред ВАС и е потвърдена. След влизането й в сила, той е сезирал ЕСПЧ, с твърдения за допуснато нарушение на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧ. С решение от 16.04.2013г., ЕСПЧ установява нарушение на правото на справедлив процес, защото в хода на обжалването националният съд е отказал самостоятелно да разгледа въпрос, който е от решаващо значение за решаването на спора /а именно – да подложи на проверка извода на работодателя за психическа негодност на служителя/. След постановяване на решението на ЕСПЧ, производството пред ВАС е възобновено. С окончателно решение, постановено на17.12.2014г., от пет членен състав на ВАС, уволнението е отменено и ищецът е възстановен на работа. Със заповед на директора ГД „Гранична полиция“ той е назначен на длъжност „специалист“ в сектор АЛОДС в Дирекция „Миграция“. Впоследствие, по негово искане, служебното му правоотношение с МВР е прекратено през м.11.2015г. Предявил е настоящият иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от уволнението му, 13.08.2003г., до възстановяването му на работа, 31.12.2014г., позовавайки се на решение от 25.06.2020г. на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, съгласно което „Член 7,§ 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г.относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право, вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това, че не е полагал действително труд за работодателя“.
При тези безспорни факти, въззивният съд е приел иска за частично основателен със следните мотиви: Служителят има право на претендираното обезщетение, защото не е могъл да се възползва от правото си на платен годишен отпуск, именно поради незаконното уволнение. В конкретният случай /със заключение на приета по делото експертиза/ е установено, че през процесния период ищецът Ф. е полагал труд по трудово правоотношение и с други работодатели - „Тангра АВ“ ООД за периода 3.12.2007г.-19.07.2010г. и с „ВИП сервиз“ООД за периода 19.07.2010г.-16.05.2012г. Според въззивният съд, със започване на новата работа, е била прекъсната причинно-следствената връзка между работодателя, който го е уволнил незаконно и невъзможността да ползва платен годишен отпуск при него. Това изключва правото на обезщетение, защото не е възможно да се кумулират обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от предходната работа с право на отпуск при друг работодател. Въззивният съд е приел, че следва да се направи аналогия с института на пропуснатата полза. Както при пропуснатите ползи - трябва да има висока сигурност за настъпване на определен факт, която не се предполага, така и в конкретната хипотеза следва сигурността на дължимото обезщетение за ползване на платен годишен отпуск да отпадне при назначаване на служителя на друга работа. Крайният извод на съда е, че обезщетението е дължимо, но за периода от уволнението 13.08.2003г. до 3.12.2007г., когато ищецът е започнал работа при друг работодател /„Тангра АВ“ООД/. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт относно присъденото обезщетение за периода от 13.08.2003г. до 3.12.2007г. в размер на 10 795.20лв. /изчислени на БТВ на база месечно възнаграждение, определено към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на 1 310.40лв. и определените от експертизата 173 дни, на които ищецът има право на обезщетение, или по 62.40лв.на ден/.
Настоящата касационна жалба е срещу постановения въззивен акт в частта, с която е отхвърлен предявения иск за разликата над присъдените 10 795.20лв. до претендираните 21 403.20лв. и за периода 3.12.2007г.-23.11.2014г., ведно със законната лихва и за разликата над 3 011.55лв. до 5 970.43лв., лихва за забава за периода от 23.02.2016г. до 22.11.2018г.
По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване настоящият съдебен състав счита, че следва да съобрази приетото от СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, че: „работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна“ /вж.§78 и §86/. Ако работникът е работил на друга работа – за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава, за времето, през което той е работил на друга работа при друг /втори/ работодател той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск /§79 и § 88/.В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“/§53/, но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение /§83/. Съгласно член 7,§ 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г.относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две - прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. Обезщетението за неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение / по чл.234, ал.8 ЗМВР/ е самостоятелен вид обезщетение и за него правила за друг вид обезщетение не могат да се прилагат по аналогия.
Имайки пред вид даденият отговор на поставения въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване и принципите на примат и директна приложимост на правото на ЕС, настоящият съдебен състав, намира за неправилен изводът на въззивния съд, че обезщетение се дължи само за периода от незаконното уволнение 13.08.2003г. до датата на започване на работа при друг работодател /в случая до 3.12.2007г./ С горецитираното решение на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е точно определен и той е - от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител. От този период следва да се извадят дните, за които за работника е възникнало право на платен отпуск, въз основа на действително положен труд при друг работодател.

Изводите на въззивния съд за корективно тълкуване на постановения от СЕС акт и за приложение по аналогия на чл.82 ЗЗД, не могат да бъдат споделени. Основанието за използването на аналогията при правоприлагащия процес е наличието на непълнота в закона. След постановяване на решението на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, с което СЕС обяви за приложима към случая на Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г., не може да се говори нито за празнота, нито за възможност за корективно тълкуване. Нещо повече, следва да се има пред вид, че както в цитираното решение, така и в решението си по дело С-57/22 /§30/, а и в други, СЕС изрично посочва, че „правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в рамките, изрично посочени в самата Директива“.

По делото е установено от вещото лице, изготвило заключение по приетата експертиза, след извършване на множество справки, включително и след посещение в Дирекция „Миграция“МВР на ГД“Гранична полиция“и проверки по ведомостите за заплати, че ищецът е бил уволнен със заповед на министъра на вътрешните работи, връчена му на 13.08.2003г. Към тази дата, той не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право - за 2003г., неизползваният от него платен годишен отпуск е в размер на 15 работни дни. Уволнението е било обявено за незаконно с решение на съда /петчленен състав на ВАС/ от 17.12.2014г. и той е бил възстановен на работа.

При тези факти, са налице изискуемите се съгласно член 7,§ 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г.относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение - прекратяване на трудовото правоотношение и работникът не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение.Следователно, ищецът има право на обезщетение за платен годишен отпуск за времето от датата на незаконното му уволнение /13.08.2003г./ до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна /17.12.2014г./, като от този срок следва да се приспаднат дните, за които – в резултат на действително положения от ищеца труд при други работодатели – за него е възникнало право на платен годишен отпуск. Постановеното в обратен смисъл въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено, а спорът решен по същество.

Съгласно заключението на приетата по делото експертиза и представените от другите работодатели справки, след приспадане на дните платен отпуск, които се полагат на ищеца, заради реално положеният труд при други работодатели /„Тангра АВ“ ООД от 3.12.2007г. до 19.07.2010г. и с „ВИП сервиз“ ООД от 19.07.2010г. до 16.05.2012г./, при съобразяване на заявената претенция и процесния период, на ищеца следва да се присъди допълнително обезщетение за 190 дни. /Общият размер на определените от вещото лице дни неизползван платен годишен отпуск са 371, от тях трябва да се извадят 173дни, за които вече е присъдено и 8 дни за 2015г., които са извън заявената претенция, която е до края на 2014г./ Дължимото обезщетение за 190 дни е 11 856лв., но максималния размер, който може да се присъди 10 608лв., пред вид заявената претенция от 21 403.20лв./от които вече са присъдени 10 795.20лв./ Съответно, следва да бъде уважена и претенцията с правно основание чл.86 ЗЗД, пред вид обвързването със срок на задължението за заплащане на обезщетение /съгласно чл.234, ал.10 ЗМВР/, с изтичането който работодателят е изпаднал в забава, считано от 23.02.2016г./три месеца след датата на прекратяване на трудовото правоотношение/.

Съобразно изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на касатора следва да се присъдят установените като реално направени разноски пред касационната инстанция, които възлизат на 578лв. за платена държавна такса /30лв.+ 548лв./ Съгласно сключеният между касатора и процесуалния му представител договор за правна защита и съдействие, процесуалното представителство се осъществява безвъзмездно, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. При интерес от 13 567лв. /10 608лв.+ 2 959лв./, на основание чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/9.07.2004г., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1 621лв.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 2843 от 18.10.2022г. по в.гр.д. № 7803 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20059549 от 5.03.2021г. по гр.д. № 75130/2018г. на СРС в обжалваната част, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.234, ал.8 ЗМВР за сумата над 10 795.20лв. до 21 403.20лв.и за периода 3.12.2007г.-23.11.2014г., както и по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 3 011.55лв.до 5 970.43лв.и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, адрес: [населено място], [улица] да заплати на К. Г. Ф., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място],[жк], вх...., ет...., ап...., на основание чл.234, ал.8 ЗМВР, допълнително сумата от 10 608лв./десет хиляди шестстотин и осем лева/, представляваща разлика между вече присъдените 10 795.20лв. до претендираните 21 403.20лв., обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 3.12.2007г. до 23.11.2014г.,със законната лихва от 27.11.2018г., както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД да му заплати допълнително сумата от 2 959лв. /две хиляди деветстотин петдесет и девет лева/, представляваща разлика между вече присъдените 3 011.55лв.до претендираните 5 970.43лв.,лихва за забава за периода от 23.02.2016г. до 22.11.2018г., както и сумата от 578лв. /петстотин седемдесет и осем лева/, направени разноски за държавна такса
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, адрес: [населено място], [улица] да заплати на адвокат А. В. С., АК Пловдив, личен номер на адвокат [ЕГН], с адрес на: [населено място], [улица], офис № ... сумата от 1 621лв./хиляда шестстотин двадесет и един лева/,адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :