Недопустимост на иск за защита срещу изпълнение при вече призната собственост

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 415
                               гр. София, 23.06.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
    ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през
две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                 Председател: Пламен Стоев
                                 Членове:     Здравка Първанова
                                              Розинела Янчева

при участието на секретаря Славия Г. Тодорова
като разгледа докладваното от Пламен Стоев Касационно гражданско дело №
20258002101317 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. В. и Д. К. К. от [населено място] срещу въззивно
решение № 1111 от 06.11.2024 г. по в. гр. д. № 2420/2023 г. на Софийския апелативен съд, с
оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1, т.
2 и т. 3 ГПК.
Ответниците по жалбата Ц. Н. К. и А. Б. А. не вземат становище по нея.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260143 от 20.01.2023 г. по гр.
д. № 8986/2018 г. на Софийския градски съд и вместо него е отхвърлил предявения от
касаторите против Ц. Н. К. и А. Б. А. иск по чл. 440 ГПК за признаване на установено, че Ц.
Н. К. не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, представляващ дворно място
с площ от 405 кв. м, с адрес: [населено място], [улица], съставляващ по предходен план
УПИ *-* в кв. № * по плана на [населено място], район „С.“, при посочени съседи по
нотариален акт, заедно с разположените в имота масивна двуетажна жилищна сграда с
идентификатор ***, с обща площ от 122 кв. м, а по КККР – със застроена площ от 125 кв. м,
с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, бр. етажи – 2, и масивна едноетажна
жилищна сграда с идентификатор ****, с обща площ от 153 кв. м, а по КККР - със застроена
площ от 140 кв. м, с предназначение: административна делова сграда, бр. етажи – 2.

                                            1
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че представеното по делото копие от
изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 303/2014 г. на Луковитския районен съд,
установява качествата на ответниците - кредитор за А. А. и длъжник за Ц. Х., като въз
основа на него е образувано изп. дело № 20148490401188 по описа на ЧСИ А. П.. От
издадено от ЧСИ М. Б. удостоверение (л. 38 от първоинстанционното производство) се
установява, че производството по изп. дело № 20168380404602 е във фаза издаване на
постановление за възлагане на имот с идентификатор *** (дворно място), заедно с
изградените в него сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор ****, но делото е
спряно поради издадена обезпечителна заповед по повод висящ правен спор относно
собствеността на имотите. От удостоверението не се установява между кои страни се води
изпълнителното дело и дали въпреки различния номер на делото (спрямо започнатото по
повод представения изпълнителен лист) същото е продължение на изпълнителни действия
по повод претенцията, за която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 303/2014 г. на
Луковитския районен съд. С оглед на това, в проведеното на 13.03.2024 г. открито съдебно
заседание, Софийският апелативен съд е приел, че тъй като искът по чл. 440 ГПК е
специален – предоставен е на лица, които не са участници в изпълнителен процес и над
чиито имоти са насочени изпълнителни действия, за да се прецени допустимостта на иска,
следва да се представи от ищците удостоверение за участниците в изпълнителното
производство по изп. дело № 20168380404602 по описа на ЧСИ М. Б.. В предоставения
десетдневен срок, както и до проведеното на 16.10.2024 г. открито съдебно заседание и в
самото заседание, такова доказателство не е представено. Прието е също, че с решение от
27.03.2019 г. по гр. д. № 15643/2014 г. на Софийския градски съд, потвърдено с решение
10040 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3868/2019 г. на Софийския апелативен съд, недопуснато до
касационно обжалване с определение № 60390 от 12.11.2021 г. по гр. д. № 2862/2021 г. на
ВКС, I г. о., е прието за установено по отношение на ответниците А. А. и Ц. Х., че К. Д. В. и
Д. К. К. са собственици на визираните в исковата молба и удостоверението от ЧСИ Б.
имоти.
С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че за да е
допустим и основателен искът по чл. 440 ГПК, е необходимо собствениците на имоти, по
отношение на които се осъществяват изпълнителни действия, да са трети лица спрямо
страните в изпълнителния процес. Защитата по чл. 440 ГПК е по-силна спрямо
регламентираната от чл. 435, ал. 4 ГПК такава, защото не поставя изискването, въведено в
разпоредбата на чл. 435, ал. 4 ГПК, към момента на налагане на възбраната над имота,
спрямо който е насочено принудително изпълнение, третото лице да го е владяло. Съобразно
разясненията, дадени с ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е
недопустим в случаите, когато жалбата на третото лице по чл. 435, ал. 4 ГПК е уважена, тъй
като тогава вече няма да е налице насочено върху вещта принудително изпълнение. От
горното следва, че искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице
се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, и
може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с изключение на случаите,
когато това право е било вече упражнено и жалбата е била уважена. В настоящия случай не е

                                             2
установено при наличието на две заведени изпълнителни дела (изп. дело № 20148490401188
по описа на ЧСИ А. П. и изп. дело № 20168380404602 по описа на ЧСИ М. Б.) каква е
връзката между тях и дали ищците имат активна процесуална легитимация относно
търсената специална защита, както и дали не съществува визираното в горепосоченото
тълкувателно решение ограничение за предявяване на претенция по чл. 440 ГПК. Тъй като
въпреки проявената от въззивния съд активност и във фазата на въззивния процес по делото
не е установено дали ищците са трети лица, със самостоятелни права (за последното
обстоятелство има съдебно установяване, влязло в сила) над имоти, спрямо които се
извършва принудително изпълнение, за което липсват основания за ангажиране
отговорността на третите лица (поръчители или ипотекирали имот за обезпечаване на чужд
дълг), въззивният съд е посочил, че не може да се направи обоснован извод за допустимост
на иска, поради което е приел, че първоинстанционното решение е неправилно и следва да
бъде отменено, а предявеният иск по чл. 440 ГПК – отхвърлен.
 Решението е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за
проверка на неговата допустимост.
 Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., като извърши проверка на обжалваното
решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното:
Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 3/2015 г. задължителни разяснения изборът на способ на
защита на накърненото право е предоставен на заинтересованото лице и то го упражнява с
оглед на вида на засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за
посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти. Затова и тъй като в чл. 440
ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да предяви положителен установителен
иск, с който да установи, че то, а не длъжникът, е носител на засегнатото от изпълнението
право. Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на
иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено
изпълнението, не принадлежи на длъжника. Когато правото, което обуславя правния интерес
на третото лице да предяви иск по чл. 440 ГПК, е предмет на вече предявен от това лице
положителен установителен иск, отрицателният такъв ще е недопустим.
В случая с влязло в сила решение от 27.03.2019 г. по гр. д. № 15643/2014 г. на Софийския
градски съд, потвърдено с решение 10040 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3868/2019 г. на
Софийския апелативен съд, е уважен предявеният от ищците по настоящото дело
положителен установителен иск за собственост, като на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е
признато за установено по отношение на ответниците А. А., Ц. К. и други лица, че те са
собственици на процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено
място], и на разположената в имота масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор
****, като е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нот. акт № 9/2014 г.,
поради което и с оглед казаното по-горе, искът по чл. 440 ГПК по отношение на тези имоти
е недопустим. Искът е недопустим и по отношение на разположената в поземления имот
административна сграда с идентификатор ****, тъй като съгласно издаденото от ЧСИ М. Б.
удостоверение (л. 38 от първоинстанционното производство) тази сграда не е предмет на
принудително изпълнение по образуваното изп. дело № 20168380404602, за което

                                            3
касаторите твърдят, че е продължение на изп. дело № 20148490401188 по описа на ЧСИ А.
П., нито на учредената с нот. акт № 84/2014 г. договорна ипотека в полза на ответника А. А.
(направената в удостоверението поправка с химикал на последната цифра на
идентификатора на сградата /неизвестно кога и от кого/ е без значение), доколкото нейното
описание съответства на характеристиките на жилищната сграда с идентификатор ****.
Искът по чл. 440 ГПК по отношение на имот, срещу който не е насочено принудително
изпълнение, също е недопустим.
С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 4, вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК въззивното
решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК касаторите дължат на ответника по касация Ц. К. сторените
от него разноски във въззивното производство в размер на 100 лв. за заплатена държавна
такса /същият е освободен от заплащане на дължимата държавна такса до пълния й размер
от 3383,43 лв./, която сума следва да се превалутира, като се присъдят 51,13 евро. На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК касаторите дължат заплащане на тази разлика от 3283,43 лв.,
като същите следва да бъдат осъдени да заплатят по с/ка на ВКС държавна такса в размер на
1678,79 евро. По делото липсват данни други разноски да са били направени от ответниците.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
                                                   Р   Е Ш И:
О б е з с и л в а въззивно решение № 1111 от 06.11.2024 г. по в. гр. д. № 2420/2023 г. на
Софийския апелативен съд.
П р е к р а т я в а производството по делото.
О с ъ ж д а К. Д. В. и Д. К. К. да заплатят на Ц. Н. К. сумата 51,13 евро /петдесет и едно
евро и тринадесет цента/ разноски.
О с ъ ж д а К. Д. В. и Д. К. К. да заплатят по с/ка на Върховния касационен съд държавна
такса в размер на 1678,79 евро /хиляда шестстотин седемдесет и осем евро и седемдесет и
девет цента/.
Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване.


                                                   Председател: _______________________

                                                        Членове:

                                                               1. _______________________

                                                               2. _______________________




                                             4