Оправдаване при автентичен частен документ и декларация по наредба

Текстът на акта

                                 РЕШЕНИЕ
                                      № 80
                              гр. София, 11.02.2026 г.


                      В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                Председател: Красимир Шекерджиев
                                Членове:     Елена Каракашева
                                             Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора К. Н.
като разгледа докладваното от Елена Каракашева Касационно наказателно
дело от общ характер № 20258002201115 по описа за 2025 година
Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по протест на прокурор от
ОП-Благоевград срещу въззивна присъда № 36 от 22.10.2025 г., на окръжен съд – гр.
Благоевград, постановена по ВНОХД № 997/2025 г., по описа на съда.
       В протеста е релевиран довод за неправилно приложение на материалния закон,
ангажиращ касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.Отправено е искане за
отмяна на постановената от въззивния съд присъда и връщане на делото за ново
разглеждане с указание за правилно приложение на материалния закон.В допълнението
към протеста са изложени            съображения, според които събраните по делото
доказателства, преценени в съвкупност и във взаимната им връзка , са достатъчни за
да формират несъмнен и категоричен извод за това, че подсъдимият М. Д. Д. е
осъществил от обективна и субективна страна престъпните състави, визирани в чл.316,
пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.313, ал.1, пр.1, вр. чл.26, ал.1 от
НК.Конкретните възражения, отправени към частта от съдебните мотиви, в които е
приета несъставомерност на инкриминираното поведение на подсъдимия Д. по чл.316,
пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК са в две направления - въззивният съд при
изграждане на правните си изводи :1/ не е анализирал доказателствата по делото при
съобразяване с разпоредбите на чл.12 и чл.13 от ЗЗД и 2/ не е събрал всички
доказателства, необходими за установяване с категоричност на факта, че именно
собственика на процесния автомобил /И. К./ е лицето, положило подпис за „продавач“
на инкриминирания договор за покупко-продажба, като се настоява, че съдът е бил
длъжен да установи посоченото обстоятелство чрез разпит на лицето по силата на
европейска заповед за разследване, както и да изиска вземането на образец от подписа
на същото.По отношение на приетата от съда несъставомерност на инкриминираното по
пункт ІІ-ри от обвинителния акт поведение на подсъдимия Д. по чл. 313, ал.1, пр.1, вр.
чл.26, ал.1 от НК се възразява, че инкриминираната декларация е дължима по силата


                                          1
на закон – чл.140, ал.2, изр. 1 от ЗДвП.
       В срока по чл.351, ал.4 от НПК е постъпило възражение от подсъдимия Д. чрез
защитника му адв.Д. Б.-Б., в което са изложени подробни съображения за
неоснователност на протеста, инициирал настоящото производство.На плоскостта на
вмененото на подсъдимия Д. обвинение за извършено от него престъпление по чл.316,
пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, защитата констатира противоречивост в
доводите на държавното обвинение, доколкото от една страна се сочи, че по делото
са събрани всички относими и необходими доказателства, очертаващи съставомерност
на поведението на подсъдимия по посочения текст от НК, а същевременно се
настоява, че въззивния съд е следвало да установи чрез разпит на И. К. посредством
европейска заповед за разследване дали именно той е положил подпис върху
инкриминирания договор за покупко-продажба, както и да изиска вземането на образец
от подписа на същия.Позовавайки се на принципните постановки на Тълкувателно
решение №2 от 07.10.2002г. по т.д. №2 от 2002г. на ОСНК на ВКС и съотнасяйки
същите към обективираното в обстоятелствената част на обвинителния акт, защитата
сочи, че доводите в протеста, наведени на плоскостта на това, че И. К. не е подписал
инкриминирания договор са неоснователни, доколкото никъде в обстоятелствената част
на обвинителния акт не се твърди, че коментирания документ не е подписан от
лицата, посочени като негови автори.На следващо място са изложени подробни
съображения, почерпени от разясненията, дадени в т.3 от Постановление № 3 от
23.03.1982г. по н.д. №12 от 1981г. на Пленума на ВС, с които се аргументира
позицията, че инкриминирания документ по този пункт от обвинителния акт не е
неистински, което очертава обективна несъставомерност по чл.316, пр.1 вр. чл.309, ал.1
вр. чл.26, ал.1 от НК, както правилно е приел въззивния съд.Подробни съображения,
аргументирани с позоваване на решения на ВС и ВКС са изложени в подкрепа на
това, че деянието по чл. 313, ал.1, пр.1, вр. чл.26, ал.1 от НК също е несъставомерно от
обективна страна.В обобщение се настоява протеста да бъде оставен без уважение
като неоснователен, а присъдата, предмет на настоящия касационен контрол да бъде
оставена в сила.
      На съдебно заседание пред касационния съд представителят на Върховната
касационна прокуратура подържа протеста по изложените в допълнението към него
съображения.
               Адв.Б. -Б. , упълномощен защитник на подсъдимия М. Д. изразява
становище за неоснователност на протеста и пледира за оставянето му без
уважение.Изложените в подкрепа съображения са идентични с тези, обективирани във
възражението по чл.351, ал.4 от НПК.
       Подсъдимия Д. не участва лично в касационното производство.
         Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в
жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си
по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
           Протестът е процесуално допустим.Подаден е в законоустановения срок, от
процесуално легитимирано лице, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен
контрол.Разгледан по същество е неоснователен.
          С протестираната нова присъда №36 от 22.10.2025г., постановена по ВНОХД №
997/2025г., ОС-Благоевград, в съответствие с правомощията си по чл.334, т.2 във вр. с
чл.336, ал.1, т.3 от НПК, е отменил присъда №62/11.07.2025г. по НОХД № 689/2025г. на
РС-Благоевград, с която подсъдимия М. Д. Д. е бил признат за виновен и осъден за
извършване на вменените му с обвинителния акт престъпления , като го е признал за
невиновен и на основание чл.304 от НПК го е оправдал за това да е осъществил
престъпленията по в чл.316, пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.313, ал.1, пр.1,


                                             2
вр. чл.26, ал.1 от НК.
        Заявеният с жалбата единствен касационен повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК не
е налице.
       Преди всичко следва да се посочи, че защитата правилно е констатирала
противоречивост в тезата на държавното обвинение, доколкото на л.4 от допълнението
към протеста е отразено, че по делото са събрани всички относими и необходими
 доказателства, които са достатъчни за пълноценното изясняване на релевантните по
делото обстоятелства, очертани в обхвата на чл.102 от НПК.Същевременно , на л.5 от
коментирания документ е         отправена критика към приетото по фактите от
проверявания съд, според което върху инкриминирания договор за покупко-продажба е
положен подпис от лицето И. К. в качеството му на продавач, като се твърди, че този
извод почива на предположение, доколкото И. К. не е разпитан по делото и не е
изискан и взет образец от подписа на същия.Според държавния обвинител, въззивния
съд е следвало да изясни по несъмнен и категоричен начин горепосочения факт, което
свое задължение не е изпълнил.Наведеният довод несъмнено очертава присъствие на
касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, макар и да не е изрично заявен и той
е неоснователен.Както удачно отбелязва защитата в депозираното възражение срещу
касационния протест, оспореният от държавното обвинение факт е извън границите на
формулираното обвинение по чл.316, пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК срещу
подсъдимия.Никъде в обстоятелствената част на обвинителния акт не присъства дори и
  съмнение по отношение автентичността на подписа на продавача върху
инкриминирания по този пункт от обвинението документ.Обвинителната теза е
основана на това, че подсъдимия Д. не е бил в гр.Тайсинг, ФРГ на датата 02.01.2022г.
и не се е срещнал лично с продавача И. К., като прочита на обвинителния инструмент
сочи, че автентичността на подписите, както на продавача, така и на купувача не е
поставена под съмнение.При това положение, въззивния съд правилно не е прибегнал
до изясняване на коментираното обстоятелство посредством механизма за съдебно
сътрудничество между държавите-членки на ЕС /европейска заповед за разследване/.
       На следващо място, касационият съд прецени, че въззивния съдебен състав при
пълен и верен анализ на доказателствените материали е приложил правилно
материалния закон, като е оправдал подсъдимия по повдигнатите му обвинения.
       По отношение вмененото на Д. престъпление по чл.316, пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр.
чл.26, ал.1 от НК, съдът правилно е приел обективна несъставомерност, позовавайки се
на разясненията, дадени в Постановление №3 от 23.03.1982г. по н.д. №12 от 1981г. на
Пленума на ВС на РБ и по конкретно на обективираното в т.6 на последното.Както
доктрината, така и съдебната практика приемат еднопосочно, че истински документ е
налице, когато изразеното писмено изявление е на действителния автор на
документа.За неистинността на документа е без значение дали съдържанието на
изявлението е вярно или невярно.От значение е единствено дали посочения автор в
действителност е съставил документа.Различието между неистински документ и
документа с невярно съдържание /лъжливото документиране/ се заключава в това, че
неистинността при първия се отнася до неавтентичността на автора на документа, а
втория документ е истински по произход, но съдържа неверни обстоятелства или
изявления.В конкретния случай, съобразявайки рамките на вмененото на подсъдимия Д.
фактическо обвинение по този пункт на обвинителния акт, съотнесено и към приетото
по фактите, според което подписите на продавач и купувач върху инкриминирания
договор за покупко-продажба /правилно дефиниран като частен документ/ са
автентични, контролирания съд правилно е приложил материалния закон, като е
оправдал подсъдимия по обвинението, повдигнато му по този пункт от обвинителния
акт.Изложените на л.7 и л.8 от съдебните мотиви правни съображения в тази насока са
съобразени и с утвърденото в съдебната практика на ВС и ВКС, поради което срещат
пълна касационна подкрепа.
       Идентична е позицията на настоящия касационен състав и по отношение

                                         3
приетата от въззивния съд обективна несъставомерност на поведението на
подсъдимия по чл.313, ал.1, пр.1, вр. чл.26, ал.1 от НК.По този пункт от обвинението
контролирания съд също е изложил подробни правни съображения на л.8-10 от
мотивите, в които убедително е защитил заключението, че инкриминираната писмена
декларация, подадена от подсъдимия Д. е дължима по силата на Наредба І-45 от
24.03.2000г. на Министъра на вътрешните работи, а не по силата на закон, указ или
постановление на МС, които нормативни документи са изброени в нормата на чл.313
от НК.Доводът на държавното обвинение, изложен в допълнението към протестта, че
процесната писмена декларация е дължима по силата на чл.140, ал.2, изр.1 от ЗДвП е
бил поддържан и пред въззивния съд, който аргументирано го е приел за
несъстоятелен.Отговорът на ОС-Благоевград в тази насока е съобразен с утвърденото в
Тълкувателно решение №56 от 20.12.1986г. по н.д. №29 от 86г. разбиране, според
което „отговорността по чл.313 от НК винаги предполага задължение за деклариране,
установено със закон, указ или постановление на МС, а не с наредба на отделното
министерство“, както и с практиката на ВКС, удачно посочена както в мотивите към
проверявания съдебен акт, така и във възражението срещу протеста, изготвено от
защитата.
       В обобщение, като е оправдал подсъдимия Д. по вменените му обвинения,
въззивния съд е приложил правилно материалния закон.Не е налице възведеното
основание по чл.348, ал.1, т.1 от НК, поради което протестираната присъда следва да
бъде оставена в сила, а протеста срещу нея следва да бъде отклонен като
неоснователен.
      Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение

                                       РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 36 от 22.10.2025 г., на Окръжен съд -Благоевград,
постановена по ВНОХД № 997/2025г., по описа на съда, с която е отменена
първоинстанционната осъдителна присъда на РС-Благоевград №62/11.007.2025г. по
НОХД №689/25г. и подсъдимия М. Д. Д. е признат за невиновен и оправдан за това да
е извършил вменените му престъпления по чл.316, пр.1 вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от
НК и по чл.313, ал.1, пр.1, вр. чл.26, ал.1 от НК.
      РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                                 Председател: _______________________

                                                     Членове:

                                                             1. _______________________

                                                             2. _______________________




                                            4