Отказ за допълване и поправка на очевидна фактическа грешка в решение

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 343
                               гр. София, 05.06.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                 Председател: Албена Бонева
                                 Членове:     Боян Цонев
                                              Мария Христова

като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело №
20258002101276 по описа за 2025 година
Производство по чл. 250, чл. 247 и чл. 248 от ГПК.
С молба с вх. № 7856/17.04.2026 г. касаторът-ищец З. И. Л., чрез процесуалния си
пълномощник адв. Д. Г. иска допълване на постановеното по делото решение №
182/18.03.2026 г., включително в частта му за разноските. Искането по чл. 250 от ГПК е за
допълване на решението чрез осъждане на ответницата частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Е.
Г. Д. да заплати на молителя-ищец законната лихва върху главницата в размер 9 299.57 лв.,
считано от датата 23.02.2023 г. на подаването на исковата молба до окончателното
изплащане. В молбата се твърди, че липсвало произнасяне по тази претенция на молителя-
ищец за присъждане на законната лихва. Поддържа се и че настоящият състав на ВКС не
потвърдил изцяло въззивното решение на Пернишкия окръжен съд, като се изразява
предположение, че това е „вероятно по мотивите“, изложени в касационното решение за
законната лихва. В тази връзка в молбата се излагат твърдения и доводи, че в мотивите си
настоящият съдебен състав приел, че исканията за законна лихва върху несъбраната част от
дълга по изпълнителния лист биха били основателни; че вземането за законна лихва
подлежи на възстановяване от страна на увредилата ищеца ответница; че нямало
произнасяне по претенцията за законна лихва, въпреки мотивите, че вреди за законни лихви
са основателно заведени; както и че решението било неясно и противоречиво –
диспозитивът не следвал от мотивите, в които се указвало, че молителят-ищец можел да
претендира лихва върху главницата. Тези твърдения и доводи на молителя дават основание


                                            1
на съда (който служебно определя правната квалификация на твърденията и исканията на
страната като ги подвежда под приложимите правни норми) да приеме, че в случая се
навеждат и твърдение и искане по чл. 247 от ГПК – за поправка на допусната в решението
очевидна фактическа грешка. Искането по чл. 248 от ГПК е за допълване на касационното
решение, и чрез присъждане на част от направените от молителя разноски пред трите
инстанции по делото, съобразно уважаването на претенцията за присъждане на законната
лихва.
Насрещната страна – ответницата Е. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. В. К. е
подала отговор с вх. № 9930/14.05.2026 г., в който излага становище и съображения за
 неоснователност на молбата на ищеца.
Молбата е процесуално допустима – подадена е от процесуално легитимирана за това страна
и в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 250, ал. 1 и чл. 248, ал. 1 от ГПК.
Молителят иска допълване (а не изменение) на касационното решение в частта за
разноските, поради което не е необходимо да е представен списък по чл. 80 от ГПК.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1, изр. 1, от ГПК, молбата на страната за допълване на
съдебното решение е основателна, когато съдът не се е произнесъл по цялото й искане. В
случая с първоинстанционното решение № 636/01.07.2024 г., постановено по гр. дело №
715/2023 г., Пернишкият районен съд е отхвърлил изцяло предявения от молителя З. Л.
срещу ответницата ЧСИ Е. Д., осъдителен иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ, във вр. с
чл. 441, ал. 1 от ГПК и с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 9 299.57 лв., представляваща
разликата между нетното месечно трудово възнаграждение на длъжника и несеквестируемия
му минимум за периода 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., претендирана като обезщетение за
имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие процесуално незаконосъобразно
бездействие на ответницата-ЧСИ да извърши изпълнителни действия, свързани със
събиране на вземането на молителя-ищец, предмет на изп. дело № 38/2011 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.02.2023 г. до
окончателното й изплащане. С въззивното решение № 375/27.11.2024 г., постановено по
възз. гр. дело № 537/2024 г., Пернишкият окръжен съд е потвърдил първоинстанционното
решение № 636/01.07.2024 г. Доколкото въззивният съд не е посочил да потвърждава само
някоя част от първоинстанционното решение, следва, че то е потвърдено изцяло – както за
отхвърлянето на основната деликтна искова претенция на молителя-ищец за присъждане на
главницата в размер 9 299.57 лв., така и за отхвърлянето на акцесорната му искова
претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава на
плащането на тази главница за периода от датата на подаването на исковата молба в съда до
окончателното изплащане, което обезщетение за забава се съизмерява със законната лихва
върху главницата за този период. Същото се отнася и за постановеното по делото касационно
решение № 182/18.03.2026 г., с което настоящият съдебен състав е оставил в сила
отхвърлителното въззивно решение № 375/27.11.2024 г. – изцяло (а не някоя част от него).
Следователно, и трите съдебни инстанции, включително касационната, са се произнесли по
цялото искане на молителя, предявено от него по делото, включително – по акцесорната му


                                             2
искова претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху
претендираната главница от 9 299.57 лв., считано от 23.02.2023 г. окончателното й
изплащане. Твърденията на молителя, че липсвало произнасяне по тази негова акцесорна
претенция с касационното решение, както и че с него настоящият състав на ВКС не
потвърдил изцяло въззивното решение, са несъстоятелни.
Съгласно трайно установената съдебна практика, очевидна фактическа грешка по смисъла
на чл. 247 от ГПК е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля
на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста
на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив. Когато, видно от мотивите към
съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет (по цялото спорно
право, когато то е делимо, респ. – по целия размер на предявения паричен иск; по всички
предявени по делото съединени искове, включително акцесорните и пр.), но е пропуснал да
изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т.е. – в
неговия диспозитив, също е налице очевидна фактическа грешка. В случая обаче такава не е
допусната в касационното решение № 182/18.03.2026 г., като доводите на молителя и в тази
насока са неоснователни. В мотивите към решението си настоящият съдебен състав е приел,
че независимо от това дали е налице или не процесното незаконосъобразно поведение от
страна на ответницата-ЧСИ по изпълнителното дело, то и в двата случая взискателят-ищец
(сега молител) не е търпял и не е могъл да търпи, твърдяните от него процесни имуществени
вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между нетното месечно трудово
възнаграждение на длъжника по изпълнението и несеквестируемия му минимум за периода
21.10.2015 г. – 30.04.2020 г. В мотивите също така е разяснено, че в течение на периода на
неправомерната забава на принудителното изпълнение (в случая процесния период
21.10.2015 г. – 30.04.2020 г.) за взискателя (ищеца) е налице пропусната полза, съизмеряваща
се единствено със законната лихва за този период върху паричната сума, която със сигурност
е могла да бъде събрана принудително в същия период за удовлетворяване на вземането по
изпълнителния лист, ако не биха били осъществени незаконосъобразни действия или
бездействия на съдебния изпълнител по изпълнителното дело, но изрично е изтъкнато, че по
настоящото дело претенция за обезщетяване на такава пропусната полза ищецът не е
предявил. В заключение е прието, че въпреки допуснатите от окръжния съд процесуални
нарушения и необосноваността на обжалваното въззивно решение, същото е правилно като
краен резултат и следва да се остави в сила. От така изложеното е видно, че при дадените в
мотиви разяснения относно това каква имуществена вреда (пропусната полза) в
действителност е търпял през процесния период молителят-ищец, настоящият съдебен
състав изрично е изтъкнал, че същият не е предявил по делото искова претенция за
обезщетяване на такива имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в законната
лихва върху паричната сума, която със сигурност е могла да бъде събрана принудително през
периода на неправомерната забава на принудителното изпълнение. Такава претенция не е
нито предявената по делото основна искова претенция за обезщетение по чл. 74 от ЗЧСИ,
във вр. с чл. 441, ал. 1 от ГПК и с чл. 45 от ЗЗД в размер на сумата 9 299.57 лв. (главницата),
представляваща разликата между нетното месечно трудово възнаграждение на длъжника по


                                              3
изпълнението и несеквестируемия му минимум за периода 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., нито
акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху
така претендираната главница. В мотивите към касационното решение е формирана воля за
неоснователност на тези – предявените по делото претенции на молителя, респ. – че
обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила,
като именно така формираната воля на съда е изразена и в диспозитива на решението – за
оставянето в сила на отхвърлителното въззивно решение, както вече беше посочено и по-
горе. В мотивите си настоящият съдебен състав не е формирал воля за основателност на
акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху главницата от 9 299.57 лв.,
поради което няма основание такава да се присъжда на молителя-ищец, и чрез поправка по
реда на чл. 247 от ГПК на касационното решение.
Предвид неоснователността на молбата в частта й за присъждане по реда на чл. 250 и чл. 247
от ГПК на законната лихва върху главницата, няма основание касационното решение да се
допълва и по реда на чл. 248 от ГПК – в частта му относно разноските по делото, чрез
присъждане на съответната част от направените такива от молителя пред трите съдебни
инстанции, съразмерно на претенцията му за законната лихва.
В заключение, подадената молба по чл. 250, чл. 247 и чл. 248 от ГПК следва изцяло да се
остави без уважение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на З. И. Л. за допълване и поправка на очевидна
фактическа грешка в постановеното по делото решение № 182/18.03.2026 г.
Решението не подлежи на обжалване.


                                                   Председател: _______________________

                                                       Членове:

                                                               1. _______________________

                                                               2. _______________________




                                             4