Доказване на знание за увреждане при продажба между свързани лица

Текстът на акта

                                     РЕШЕНИЕ
                                          № 179
                                  гр. София, 17.03.2026 г.


                         В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари
през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                    Председател: Веска Райчева
                                    Членове:     Геника Михайлова
                                                 Златина Рубиева

при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова
като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско
дело № 20258002102189 по описа за 2025 година
       Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.
       До касационно обжалване е допуснато решение № 97/31.01.2025 г. по гр.д. № 2144/2024 г., с
което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 1171/07.04.2024 г. по гр.д. № 9247/2022 г.
на Районен съд – Варна, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявил за недействителен по отношение
на Л. К. К. договора по н.а. № 52/05.08.2019 г., с който „Нобъл Стор“ ЕООД е продал на Т. Я. Т. на
цена 15 000 лв. едно двуетажно паркомясто в подземен паркинг в [населено място].
       Решението е допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по
процесуалноправните въпроси за приложимостта на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато
възмездният договор, чиято относителна недействителност кредиторът твърди, е сключен между
„свързани лица“ в смисъла по § 1 ДР ТЗ; за значението на обстоятелството, че към релевантния
момент – на сключването на договора, преди повече от година са прекратени отношенията,
окачествяващи като свързани лицата, които са го сключили, и за необходимото доказване, респ. за
дължимото от съда обсъждане на събраните доказателства в установяване на субективната
предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД - знание и на третото лице за увреждането.
       По въпросите настоящият състав приема, че презумпцията за знание на третото лице за
увреждането се прилага за свързаните лица в смисъла по § 1 ДР ТЗ само по иск по чл. 135, ал. 1
ЗЗД, предявен от синдик или кредитор за попълване на масата по несъстоятелността (чл. 649 ТЗ).
Изводът е от изричния текст на чл. 649, ал. 4 ТЗ и от това, че всяка оборима презумпция,
включително предвидената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД, е доказателствено правило и се прилага стриктно.
Отношенията на свързани лица в смисъла по § 1 ДР ТЗ и други закони, използващи понятието

                                                1
(ДОПК, КСО, ЗКПО, ЗПФИ и др.), между лицата, които са сключили възмездния договор, не са без
доказателствено значение по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен в общото исково производство.
Между свързаните лица обичайно съществуват и фактически отношения на близост и
съпричастност. Следователно качеството на свързани лица на лицата, сключили договора, е само
част от системата на косвени доказателства, необходими да проведат пълното доказване на
субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – знание на третото лице за увреждането.
Съдът е длъжен да приеме, че тя се е осъществила, когато косвените доказателства извеждат
еднозначен извод, че към момента на сключването на договора третото лице знае за увреждането.
Не е необходимо към релевантния момент то да е узнало всички белези, индивидуализиращи
вземането: кой е кредиторът, правопораждащите факти и размер. Достатъчно приобретателят по
договора/третото лица да знае, че праводателят му има дълг. Това се отнася и за хипотезата, в която
възмездният договор, чиято относителна недействителност кредиторът твърди с предявения иск по
чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е сключен по пълномощие (доброволно, органно или законно) от свързани лица.
Това, че отношенията на свързани лица помежду им са прекратени години по-рано, не е
достатъчно, за да изключи извода за знание на третото лице за увреждането. Не прекратените
отношения, окачествявали като свързани лицата, сключили договора, в т.ч. и по пълномощие, а
отношенията на близост и съпричастност помежду им, за които при събрани по делото
доказателства може да се заключи да съществуват и към релевантния момент, провеждат пълното
доказване на предпоставката по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Доказателствената тежест е на ищеца.
Отговорите произтичат от трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 135,
ал. 2 ЗЗД и не се нуждаят от други мотиви.
        За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд правилно е приел, че: 1)
лихвоносното вземане с разноски за главницата по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 009.54 лв., с което
ищецът извежда легитимацията си на носител на упражненото с иска право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е
установено със силата на пресъдено нещо на решение № 2692/17.06.2019 г. по гр.д. № 1308/2018 г.
 на Районен съд – Варна; 2) увреждащ кредитора е договорът по н.а. № 52/05.08.2019 г., с който
първият ответник е продал на втория на цена 15 000 лв. едно двуетажно паркомясто в подземен
паркинг в [населено място] – сключвайки го, длъжникът/първият ответник се е разпоредил със своя
актив и затруднява кредитора да се удовлетвори от това имущество; 3) към момента на
сключването на договора длъжникът знае, че уврежда кредитора – съдебно установеното вземане е
възникнало преди сключения договор за покупко-продажба между ответниците. Правилно в
установяване на субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – че и купувачът/вторият
ответник към момента на покупко-продажбата знае за увреждането, въззивният съд е възприел
следната фактическа обстановка: 1) договорът по н.а. № 52/05.08.2019 г. е сключен от Д. К. Д., като
представител по пълномощие на длъжника; 2) в периодите 17.11.2003 г. – 09.03.2004 г., 14.07.2005 г.
– 11.12.2006 г., 18.05.2007 г. – 01.10.2007 г., 31.03.2008 г. – 10.12.2008 г., 17.03.2009 г. – 16.12.2009 г.,
17.03.2010 г. – 30.09.2011 г., 11.04.2012 г. – 16.11.2016 г. и 27.04.2017 г. – 28.05.2018 г. вторият
ответник е бил в трудови правоотношения с „Вип-3“ ЕООД, „Атракта холидейс“ ЕАД и
„Лилехамер“ ЕООД, които дружества към съществувалите трудови правоотношения са били
собственост, управлявани са или са контролирани от Д. Д.; 3) той е едноличният собственик на
капитала на „Бодега Холидейс – Ро“ ЕООД, Румъния – дружеството, едноличен собственик на
капитала на дружеството-длъжник на кредитора, и 4) от 07.09.2011 г. до 07. 2014 г. вторият
ответник е управител и органен представител на „Вип-3“ ЕООД. Въззивният съд правилно е приел,
че възмездният договор по н.а. № 52/05.08.2019 г. е сключен от лица, които са били свързани в


                                                     2
смисъла по § 1 ДР ТЗ. Неправилно обаче въззивният съд е намерил, че по предявения иск за
обявяване на относителната недействителност на договора по отношение на кредитора/на ищеца е
приложима презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а при непроведеното успешно обратно доказване по
нея е длъжен да приеме, че вторият ответник също е знаел, че договора уврежда кредитора.
       Допуснатото нарушение на чл. 154, ал. 2 ГПК е съществено. То е причина въззивният съд да
не обсъди другите събрани по делото доказателства в установяване на субективната предпоставка
по 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и да уважи иска при непроведено пълно доказване по нея и така да
постанови решението в нарушение на материалния закон. Касационният състав е длъжен да касира
неправилното решение и да реши спора по същество. Касационните основания не налагат
повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.
       Дългогодишни и разнообразни са доказаните отношения, придаващи до 28.05.2018 г.
качеството на свързани лица в смисъла по § 1 ДР ТЗ на лицата, сключили увреждащия ищеца
възмезден договор. Наред с възприетата за тях фактическа обстановка в касираното решение, по
делото се установява също, че от създаването на „Вип-3“ ЕООД негов управител е Д. Д., а в
периода 07.09.2011 г. – 07.2014 г. двамата с втория ответник са управители на това дружество.
Адресната регистрация в [населено място] на Д. Д. и на втория ответник е на съседни адреси.
Съвкупната преценка на така събраните доказателства води до еднозначен извод, че Д. Д., сключил
договора за покупко-продажба по н.а. № 52/05.08.2019 г. като пълномощник на първия ответник/на
длъжника, и вторият ответник са в отношения на близост и съпричастност, възникнали години
преди договора, а към момента на сключването му вторият ответник е знаел за дълга на продавача.
Изводът не разколебават показанията на свидетеля Ч.. Неговите показания, че за да сключат
договора, пълномощникът на първия ответник Д. Д. и вторият ответник са се свързали по обява в
интернет. Установени са всички предпоставки от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а
предявеният иск при тази квалификация настоящият състав намира за основателен. Това са
мотивите, с които касираното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
       При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на втория
ответник следва да се поставят разноските, сторени от ответника по касация/от ищеца пред
касационната инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение.
         При тези мотиви, съдът
                                               РЕШИ:
         ОСТАВЯ В СИЛА решение № 97/31.01.2025 г. по гр.д. № 2144/2024 г. на Окръжен съд -
Варна.
       ОСЪЖДА Т. Я. Т. да заплати на Л. К. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 505.00 евро –
разноски пред Върховния касационен съд.
         Решението не подлежи на обжалване.


                                                     Председател: _______________________

                                                          Членове:

                                                                  1. _______________________

                                                                  2. _______________________


                                               3
4