Погасителна давност за вноски и лихви по банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * погасителна давност * договор за банков кредит * предсрочна изискуемост

8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 257
София, 22.08.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в съдебно заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при секретаря Александра Ковачева

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 817/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. А. от [населено място], [община], област Варна против решение № 1672 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 1972/2022 г. на Варненски окръжен съд в частта , потвърждаваща постановеното от Провадийски районен съд решение № 21 от 08.02.2019 г. по т. д. № 67/2018 г., с което, по предявени от „Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК, е признато за установено, че, по договор за кредит Експресо от 08.03.2011 г., А. Д. А. дължи на банката: сумата 9241.96 лв. – главница, ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата 4564.89 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 08.05.2012 г. до 08.03.2018 г. и сумата 2777.72 лв. – законна лихва за периода от 15.03.2018 г. до 11.03.2021 г., които вземания са предмет на заповед № 215 от 16.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 240 от 17.03.2021г., издадени по ч. гр. д. № 298/2021 г. на Провадийски районен съд.

В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че за част от вземанията за главница и за възнаградителни лихви по процесния договор за банков кредит не е изтекла погасителната давност, както и с извода, че по отношение на вземането за лихви е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката давност по чл. 111, б. “в“ ЗЗД. Излага подробни съображения срещу застъпеното от решаващия състав становище, че давността започва да тече след изтичане на крайния срок на договора, като, позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, поддържа, че началото на давността е падежът на всяка отделна погасителна вноска. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и във връзка с преценката на въззивния съд, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 823 от 13.03.2025 г. по настоящото дело на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „ 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена предсрочна изискуемост; 2. Прилага ли се 3-годишната погасителна давност за вземания за възнаградителна лихва, инкорпорирани в уговорените погасителни вноски по договор за банков кредит, както и за мораторната лихва“.

Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 13.04.2023 г.

Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД (чийто универсален правоприемник е „Банка ДСК“ АД), от една страна, и ответницата А. Д. А., от друга страна, е сключен договор за кредит „Експресо“ от 08.03.2011 г., по силата на който на физическото лице е отпуснат, съответно е усвоен, заем в размер на 10 286 лв., подлежащ на погасяване за срок от 84 месеца, чрез равни месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, при краен срок за издължаване – 08.03.2018 г.; Уговорено е заплащане на възнаградителна лихва в размер на 15.45 % годишно (която не е променяна през целия срок на договора), както и наказателна надбавка 6 % към договорения лихвен процент при забава в плащането на месечната вноска; Последното плащане по кредита е от 08.05.2012 г., след което обслужването му е преустановено, но банката не се е възползвала от предвидената в договора възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на възражението на ответницата за нищожност на клаузите за възнаградителна и за наказателна лихва.

На първо място, преценил е, че посочените клаузи не са неравноправни. Според решаващия състав, макар в договора за кредит да е предвидено, че възнаградителната лихва е променлива величина, като част от размера й се определя от банката еднолично и по неясни критерии, предвид факта, че първоначално уговореният и посочен в договора размер от 15.45 % не е бил променян през целия срок на договора, то установяването на недействителността на тази клауза няма да има отражение върху размера на дълга, тъй като, при констатиране на нейната нищожност, респективно че не е налице възможност за едностранна промяна на лихвените нива, договорът ще действа за целия си срок при първоначално договорения лихвен процент, което всъщност е и станало в случая.

На второ място, за неоснователно съдебният състав е счел и възражението на ответницата, че клаузата от договора, касаеща размера на възнаградителната лихва, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради прекомерност и свръх печалба. Посочил е, че преценката за нищожност следва да бъде извършена при отчитане на фактите (социално икономическите условия) към момента на сключване на сделката, като, освен съпоставянето на размера на договорната лихва с размера на законната лихва за забава, в качеството му на законодателно фиксиран коректив, следва да бъдат взети предвид начинът и срокът за погасяване на вземането, както и наличието или липсата на предоставени обезпечения. Приел е, че в случая към датата на сключване на процесната сделка през 2011г. икономическите условия са били такива, че обичайните лихви по потребителски кредити са съпоставими по размер с този предвиден в настоящия договор, който, освен това, е само с 5 % по-висок от размера на законната лихва. Поради това, отчитайки също и факта, че процесният кредит не е обезпечен, както и предвид относително дългия му срок (седем години), въззивният съд е стигнал до извод, че размерът на възнаградителната лихва не е прекомерен, съответно клаузата, която го урежда не е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

По същите съображения е приел, че не е нищожна и клаузата за наказателна лихва, която е преценил като неустойка по своя характер. Посочил е, че размерът й – 21.45 % – е приблизително равен на двойния размер на законната лихва за забава, от което е заключил, че неустойката не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Като неоснователно въззивната инстанция е счела и възражението за погасяване на вземанията по давност. Позовавайки се на практиката на ВКС, в т. ч. и на мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. ОСГТК на ВКС, е приела, че при разсрочване на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. “в“ ЗЗД; задължението продължава да бъде едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради това е формирала извод, че меродавен за определяне на началото на давностния срок, който е общият 5-годишен (а не специалният 3-годишен) по отношение на дълга по договора за кредит, чието погасяване е разсрочено на месечни анюитетни вноски, не е падежът на отделните вноски, а моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост или е настъпил крайният срок на задължението. Предвид липсата на доказателства в случая да е била обявена предсрочна изискуемост на процесния кредит, решаващият състав е счел, че давността по отношение на претенциите за главница и за възнаградителна лихва е започнала да тече от уговорения в договора краен срок за погасяване – 08.03.2018 г., като към момента на сезиране на съда – 15.03.2021 г., тя не е изтекла. Ето защо, е приел, че претендираните от ищеца суми, които кореспондират с установените от заключението на съдебно-счетоводната експертиза и за които няма спор, че не са заплатени от ответницата, са дължими.

По отношение обаче на вземането за наказателна лихва (неустойка за забава) въззивният съд е преценил, че е погасено по давност, тъй като, доколкото неустойката не е част от главното парично задължение, чието разсрочено погасяване е предмет на договора за кредит, за нея е приложим 3-годишният срок по чл. 111, б. “б“ ЗЗД, който тече от падежа на всяка погасителна вноска и в случая същият е изтекъл. Поради това, след отмяна на първоинстанционното решение, претенцията за наказателна лихва в размер на 2 616.19 лв. е отхвърлена.

По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване:

Отговор на първия въпрос – Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена предсрочна изискуемост – е даден в Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС, прието след образуване на настоящото касационно производство. Съгласно посочения тълкувателен акт: При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска ; При обявяване на дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост.

Вторият въпрос – Прилага ли се 3-годишната погасителна давност за вземания за възнаградителна лихва, инкорпорирани в уговорените погасителни вноски по договор за банков кредит – е разрешен във формираната по реда на чл. 290 ГПК последователна практика на ВКС (решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на II т. о., решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на II т. о. и др.). Съгласно тази практика, която се споделя и от настоящия състав: За вземанията за възнаградителна лихва, начислена на основание договор за банков кредит, е приложима тригодишната погасителна давност .

С оглед отговорите на обусловилите допускане на касационното обжалване въпроси и при установените по делото факти, настоящият състав намира, че в допуснатата му до касационен контрол част обжалваното решение е частично неправилно .

На първо място, неправилен е изводът на въззивния съд, че по отношение на вземането за възнаградителна лихва е приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Погасяването на кредита на анюитетни вноски, включващи едновременно част от дължимата главница и част от дължимата възнаградителна лихва, не води до възникване на нов, самостоятелен вид вземане, за което да е приложима общата погасителна давност. Следователно, тъй като с анюитетните вноски същността на вземането за възнаградителна лихва не се променя, приложима по отношение на това вземане е установената в чл. 111, б. „в“ ЗЗД специална 3-годишна давност.

На второ място, неправилен, като противоречащ на формираната след постановяване на въззивното решение задължителна съдебна практика, е и изводът, че давността за вземането за главница и за възнаградителна лихва започва да тече след изтичане на уговорения в договора за кредит краен срок за погасяването му, в случая – 08.03.2018г., а не от настъпването на падежа на всяка вноска по кредита.

Поради това, обжалваното решение е неправилно и подлежи на отмяна в допуснатата до касационен контрол негова част, като, доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция.

По съществото на правния спор:

С оглед датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.03.2021 г. (на посочената дата заявлението е подадено по пощата, видно от отбелязването в горния десен ъгъл на същото) и датата на последното плащане по кредита – 08.05.2012 г., при приложение на 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД за вземанията за главница и на 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за лихва (възнаградителна и мораторна), погасени по давност по процесния договор за кредит са: вземанията за главница – за периода до 11.03.2016г., т. е. вноските с падеж от 08.06.2012 г. до 08.03.2016 г.; всички вземания за възнаградителна лихва (такава е дължима за периода от 08.06.2012 г. до крайния рок на договора 08.03.2018 г.) и вземането за мораторна лихва върху непогасената главница – за периода от крайния срок на договора 08.03.2018 г. до 11.03.2018 г. Или, непогасени по давност и дължими по процесния договор за кредит са: вземанията за вноските за главница с падеж от 08.04.2016 г. до крайния срок на договора – 08.03.2018 г., възлизащи, съгласно заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, на сумата 4 178.19 лв. и вземането за мораторна лихва върху тази главница за периода от 11.03.2018 г. до окончателното й плащане, която, изчислена с компютърна програма за изчисляване на законна лихва, за периода от 11.03.2018 до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 11.03.2021 г., е в размер на сумата 1 273.18 лв.

Следователно, исковете за главница и за мораторна лихва са основателни само за посочените суми, а искът за възнаградителна лихва е неоснователен изцяло. Поради това, след отмяна на въззивното решение, искът за възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлен изцяло, а исковете за главница и за мораторна лихва следва да бъдат отхвърлени съответно: искът за главница – за разликата над 4 178.19 лв. до пълния претендиран размер 9241.96 лв., а искът за мораторна лихва – за разликата над 1 273.18 лв. до 2 777.72 лв. На отмяна подлежи решението и в частта за разноските.

С оглед извода за неоснователност на иска за възнаградителна лихва, безпредметно е обсъждането на довода на касаторката за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед изрично заявеното с молба вх. № 5395 от 24.03.2025 г. искане на касаторката (ответница по исковете), на същата следва да бъдат присъдени разноски за разглеждане на делото във всички инстанции. Съобразно отхвърлената част от исковете, дължимите разноски са в общ размер на 3 417.50 лв. На основание чл. 78, ал. 1 във връзка с ал. 8 ГПК, на банката-ищец (ответник по касация) следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Поради липса на заявено искане, на същата не се присъждат разноски за преходните инстанции,

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1672 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 1972/2022 г. на Варненски окръжен съд в частта , с която, по предявени от „Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК, е признато за установено, че, по договор за кредит „Експресо“ от 08.03.2011 г., А. Д. А. дължи на банката: главница в размер на горницата над 4 178.18 лв. (разликата от 4 178.18 лв. до 9241.96 лв.), ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата 4564.89 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 08.05.2012 г. до 08.03.2018 г. и законна лихва върху главницата за периода от 15.03.2018 г. до 11.03.2021 г. в размер на горницата над 1 504.54 лв. (разликата от 1 504.54 лв. до 2777.72 лв.), както и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], искове с правно основание чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че, по договор за кредит „Експресо“ от 08.03.2011 г., А. Д. А. от [населено място], [община], област Варна, [улица] дължи на банката: главница в размер на горницата над 4 178.18 лв. (разликата от 4 178.18 лв. до 9241.96 лв.), ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата 4564.89 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 08.05.2012 г. до 08.03.2018 г. и законна лихва върху главницата за периода от 15.03.2018 г. до 11.03.2021 г. в размер на горницата над 1 504.54 лв. (разликата от 1 504.54 лв. до 2777.72 лв.).

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1672 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 1972/2022 г. на Варненски окръжен съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА А. Д. А. от [населено място], [община], област Варна, [улица] да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на А. Д. А. от [населено място], [община], област Варна, [улица] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 3 417.50 лв. (три хиляди четиристотин и седемнадесет лева и петдесет стотинки).

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: