Критерии за родителски права, изслушване на родителите и дължимост на издръжка

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 243

София, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и девети февруари, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1457 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. срещу решение № 311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което на основание чл. 127, ал. 2 СК е предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетното дете на страните – К., [дата на раждане] , на майката Д. Н. Д., като е определен режим на лични отношения на детето с бащата - касатор, който да го взима всяка първа и трета седмица от месеца от 09.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, с преспиване, както и 30 дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, по Коледните и Великденски празници всяка нечетна година, като бащата е осъден да заплаща и ежемесечна издръжка в размер на 200 лв., считано от 17.09.2021 г. и с падеж 10-то число на текущия месец, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до настъпване на основания за нейното изменение или отмяна.

Касаторът И. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че то е постановено в противоречие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и с чл. 127 вр. с чл. 59, ал. 4 СК; че мотивите му са формалистични, доказателствата не са изследвани задълбочено, липсват ясни фактически заключения относно всеки конкретен релевантен по делото факт; интересът на детето К. не е последователно изследван, като не са обсъдени всички обстоятелства, имащи значение за определяне на най-подходящите условия за него. Поддържа, че без да е преценяван родителския капацитет на двамата родители, въззивният съд е заключил, че майката в по-голяма степен притежава фактическите, биологическите и психологични възможности да отглежда и възпитава К.. Счита, че за установени по делото факти са приети голословни твърдения на майката Д. Д., неустановени с каквито и да било доказателства по делото, досежно състоянието на детето по време на пребиваването му при бащата. Твърди, че неправилно за водещ мотив при предоставяне на родителските права на майката, окръжният съд е съобразявал големината на населеното място, в което живеят родителите, отдавайки предпочитание на по-голямото – [населено място], където условията за учение и средата за развитие и възпитание били по-добри. Посочва също, че неправилно издръжката в полза на малолетното дете, дължима от бащата, е присъдена за минал период от време, в който то е живяло, отглеждало се е и се е възпитавало от бащата в дома му в [населено място]. Поддържа, че решаващият съд не е изпълнил правомощията си съобразно задължителните указания в т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/12.11.1974 г., служебно да следи за интереса на детето като служебно изясни във възможно най – пълна степен всички обстоятелства, които са от значение за разрешаването на спора по упражняване на родителските права, местоживеенето на детето, режима на лични отношения и неговата издръжка, което включва подробно и всестранно обсъждане в мотивите на решението и извършване на комплексна преценка на всички установени в процеса конкретни обстоятелства, от значение за защита интереса на детето. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде оставено в сила първоинстанционното решение.

Ответницата по касационната жалба – Д. Н. Д., подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Счита обжалваното решение за правилно, в достатъчна степен охраняващо интереса на детето и съдържащо правилна и обоснована преценка за по-добрия родителски капацитет на майката. Моли обжалвания съдебен акт да бъде потвърден като правилен или да бъде отменен и върнат за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за събиране на необходимите доказателства и съобразяване на новонастъпили обстоятелства, от значение за защитимия интерес на малолетния К..

С определение № 3956 от 07.12.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните три правни въпроси : 1. Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като формира свои фактически и правни изводи в производството по чл. 127, ал. 2 СК?, 2. Необходимо ли е въззивният съд да установи в производство по чл. 127, ал. 2 СК притежават ли родителите необходимите родителски качества в съответствие с ППВС № 1/12.11.1974 г., като при нужда допусне служебно доказателства за това с оглед защита интереса на детето, и след това да извърши съпоставка между тях като ги цени в тяхната съвкупност, а не отдавайки приоритет на едно обстоятелство като например „големината на населеното място“, в което живеят родителите? Дължи ли въззивният съд с оглед защита на висшия интерес на детето да изследва, обсъжда и преценява психо-физиологическото състояние и развитие на детето, включително при промяна на местоживеенето му при единия и при другия родител през времетраенето на производството по чл. 127, ал. 2 СК, и ако е необходимо служебно да допуска доказателства за това, вкл. психологическа експертиза? и 3. Дължи ли на основание чл. 127, ал. 2 СК издръжка родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, за период от време, през който този родител фактически ги е упражнявал?.

По първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос е формирана безпротиворечива практика на ВКС, относима в още по-голяма степен към производствата по спорна съдебна администрация като настоящото по чл. 127, ал. 2 СК със засилено служебно начало в защита на висшия интерес на детето /ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на І г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. и др./, според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса.

По втория правен въпрос също е налице задължителна съдебна практика. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. и в ТР № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС, възпроизведени в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуване на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Според задължителните разрешения в т. 1 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ППВС № 1/12.11.1974 г., когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например на малолетните и непълнолетни деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата като в производството по спорна съдебна администрация по чл. 127, ал. 2 СК, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, вкл. експертни заключения на психолог, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето, които са необходими за извършване на преценка за защитимия интерес на детето. Ограниченията в дейността на въззивната инстанция са неприложими, доколкото въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

Разрешение на третия правен въпрос е дадено в т. 17 ППВС № 5/1970 г., според което, когато детето живее при родителя, на когото не се предоставя упражняването на родителските права, началният момент на дължимата издръжка е привеждане в изпълнение на решението за родителските права. Това задължително разрешение е последователно споделяно в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК / решение № 50207 от 12.10.2022 г. по гр. д. № 1286/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 69 от 6.06.2016 г. по гр. д. № 4013/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 134 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 90/2011 г. на ВКС, IV г. о./.

Горепосочената практика на ВКС, даваща отговор на поставените правни въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, следва да намери приложение и по настоящото дело.

По съществото на касационната жалба и съобразно възприетия отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения – мотивите на атакуваното решение не съдържат обсъждане и преценка на приетите пред двете съдебни инстанции доказателства, както и на новонастъпилите в рамките на въззивното производство обстоятелства, на които е извършено бланкетно позоваване; не са изпълнени задълженията на въззивния съд за служебно събиране на доказателства с оглед охраняване на интереса на малолетното дете на страните и за изслушване на родителите по смисъла на чл. 59, ал. 6 СК - възможно и необходимо с оглед извършването на пълна и точна преценка на всички обстоятелства, свързани със законово защитимия интерес на малолетното дете К.. Поради това наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение в горепосочения смисъл са основателни.

Предмет на настоящото производство са молби на бащата и майката с правно основание чл. 127, ал. 2 СК относно местоживеенето на детето К., упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката му.

Страните са родители на малолетното дете К., [дата на раждане] от тяхното фактическо съжителство в периода от 2015 г. до 2019 г.. След раздялата на родителите, те не са могли да постигнат споразумение относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, поради което всеки от двамата предявява искане към съда за предоставяне упражняването на родителските права и последиците от това на основание чл. 127, ал. 2 СК. Първоинстанционният съд е постановил решение, според мотивите на което, в защита на най-добрия интерес на петгодишното дете, е предоставил упражняването на родителските права на бащата И.. Последният фактически ги е упражнявал в [населено място], подпомаган от бабата по бащина линия, тъй като майката почти не е била на адреса в [населено място], където страните са живели до раздялата си, при нейните родители, а е била в чужбина да работи, или е била при последващия си приятел в [населено място] поле, от когото през 2022 г. е родила второ дете. Същевременно бащата е осигурявал ежедневна пряка и адекватна родителска грижа с предприемане на необходимите мерки за посещение на логопед и психолог с оглед установените говорни и други дефицити на К., като детето е заживяло при него в [населено място] от юли 2021 г..

Въззивният съд, съобразявайки приетите пред него доказателства, е намерил за установено, че докато детето е било при баща си, грижите за него са били недостатъчни, при което е предоставил упражняването на родителските права на майката, определяйки режим на лични отношения на бащата с К.. За да направи този извод е съобразил ниската петгодишна възраст на детето; обстоятелството, че майката понастоящем е в отпуск по майчинство за отглеждането на друго по-малко свое дете – Д. на 7 месеца, родено от новия й съжителник; настоящите жилищни условия на майката, която живее в едно жилище със своите родители и сестра и обитава в това жилище една стая заедно с по-малкото си дете и неговия баща; по-голямото населено място, в което живее майката – [населено място], даващо според съда значително по-благоприятна за детето учебна и обществена среда в сравнение с по-малкото населено място, в което живее бащата – [населено място]. Посочил е, без да се мотивира, че майката в по - голяма степен от бащата има фактическите, биологическите и психологични възможности и може да полага комплексно, лично и непосредствено необходимите и задължителните грижи за пълноценното отглеждане и възпитание на К.. Присъдил е издръжка за малолетното дете, която бащата дължи ежемесечно в размер на 200 лв., считано от датата на завеждане на делото – 17.09.2021 г.. Горепосочените решаващи изводи са направени без да са били изслушани двамата родители нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, въпреки императивното правило на чл. 59, ал. 6 СК и без допускане по служебен почин на съда на психологическа експертиза за състоянието на детето и неговите нужди и за състоянието на родителите, при наличието на противоречащи си и формални социални доклади от АСП – [населено място] и АСП – [населено място].

С определение № 738 от 30.05.2023 г., Окръжен съд – Стара Загора е постановил привременни мерки в смисъла на горепосоченото обжалвано решение, макар вече по допуснато предварително изпълнение на същото, считано от м. 11. 2022 г. К. да е заживял и да се отглежда от майката в [населено място] в дома на родителите й, заедно с новия й съжителник и роденото от него 7 - месечно момченце.

Въззивният съд е нарушил императивното правило на чл. 59, ал. 6 вр. с чл. 127, ал. 2 СК, като не е изслушал двамата родители на К., при наличните противоречащи си социални доклади от АСП по местоживеенето на бащата и на майката, с оглед различното местопребиваване на детето в хода на делото. Неизпълнението на задължението по чл. 59, ал. 6 СК съставлява съществено процесуално нарушение само в случаите, когато е попречило на съда да добие пълна, вярна преценка за моралните и възпитателски качества на родителите и съответно е довело до постановяване на неправилно решение - когато съдът е разрешил въпроса за упражняване на родителските права и мерките за лични отношения с детето, без да съобрази всички обстоятелства от значение за интереса му /в този смисъл решения № 207 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 911/2012 г. на ІV г.о. ВКС и № 447 от 08. 12. 2015г. по гр. д. № 3067/2015г. на Четвърто г.о./.. Такъв е настоящият случай. Неизпълнението на задължението по чл. 59, ал. 6 СК е съществено процесуално нарушение, за което въззивната инстанция и без оплакване в тази насока, следи служебно /в този смисъл решения № 22 от 11. 02. 2016г. по гр. д. № 2909/2015г. на Трето г.о. и № 173 от 13. 07. 2015г. по гр. д. № 6333/2014г. на Трето г.о./. При постановяване на своето решение, Окръжен съд – Стара Загора е осъществил горепосоченото съществено процесуално нарушение, тъй като не е извършил изискуемата според ППВС № 1 от 12.11.1974 г. и ТР № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС цялостна преценка на родителските качества на двамата родители въз основа на комплекса от правнозначими обстоятелства, в светлината на висшия интерес на детето, като не е обсъдил всички относими доказателства и обстоятелства в решението си, при изискуемата съпоставка между родителския капацитет на двамата родители. Изслушването на родителите има за цел добиването на лични впечатления за всички обстоятелства, свързани с интереса на детето, и е наложително когато от другите доказателства не може да се направи категоричен извод как ще е най-добре защитен този интерес.

Въззивният съд не е допуснал служебно психологическа и логопедическа експертиза за изследване на психофизиологичното състояние на детето и неговите нужди и за състоянието на родителите, необходима именно с оглед конфликтните отношения между родителите, пребиваването на детето първоначално при бащата, а впоследствие при майката с нейното голямо семейство, включващо братче и нов съжителник и успешната или не адаптация на К. в променената семейна и социална среда, задоволяването или не на специалните му потребности от логопедична помощ с оглед установените ранни говорни проблеми и разбира се формирането или липсата на синдром на родителско отчуждение спрямо някой от родителите. Касае се за съществено процесуално нарушение, произтичащо от правомощията на въззивната инстанция в производства като това по чл. 127, ал. 2 СК по смисъла на т. 1 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/12.11.1974 г. и съобразно отговора на втория правен въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване.

Въззивният съд е присъдил издръжка в полза на малолетното дете, дължима от бащата за период от време, през който детето е живяло и е отглеждано от него /м. юли 2021 г. - м. 11. 2022 г./ в противоречие с отговора на третия правен въпрос и практиката на ВКС по него. По този начин е допуснал нарушение на материалния закон – друго основание за касиране на въззивното решение.

Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Като такова то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да изпълни задължението по чл. 59, ал. 6 вр. с чл. 127, ал. 2 СК по призоваване и разпит на майката и бащата в открито съдебно заседание, както и служебно да допусне горепосочената съдебно-психологическа и логопедична експертиза, след изискване на нови социални доклади, след което да мотивира своите изводи при съобразяване на най-добрия интерес на малолетния К.. Следва да бъдат съобразени и горепосочените указания относно началния момент на дължимата издръжка в полза на детето, каквато не е поискана за минало време, в хипотеза, в която детето живее и се отглежда от родителя, на когото не се предоставят родителските права.

С оглед изхода на спора и съгласно правилото на чл. 294, ал. 2 ГПК, не следва да бъдат присъждани в полза на касатора съдебните разноски по настоящото касационно производство, тъй като по тях следва да се произнесе въззивния съд при повторното разглеждане на делото.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд – Стара Загора.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: