Присъждане на трудово възнаграждение при внесени от работодателя данъци и осигуровки

Текстът на акта

Ключови фрази

5
Р Е ШЕ Н И Е № 488

гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в откритото съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиева
при секретаря Кристина Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4731 по описа за 225 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 5344/19.08.2025 г. по гр.д. № 59/2024 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20237930/28.10.2020 г. по гр.д. № 20472/2020 г. на Софийския районен съд, е осъдил „Строително предприемачески холдинг“ ЕООД да заплати на К. Г. Г. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 13 714.26 лв. – брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2020 г. – 10.03.2020 г., ведно със законната лихва от 29.05.2020 г.; на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да заплати сумата 260.02 лв. – законни лихви върху главницата в периода 01.03.2020 г. – 28.05.2020 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати сумата 2 130.55 лв. – разноските по делото.

Решението е допуснато до касационно обжалване по въпроса: Съдът присъжда ли трудовото възнаграждение в брутен размер, когато по иска по чл. 128, т. 2 КТ се докаже, че работодателят е удържал и внесъл дължимите от работника/служителя данъци и осигурителни вноски?

По въпроса настоящият състав намира следното:

Чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ допуска без съгласие на работника или служителя да се правят удръжки за данъци, които по специални закони могат да се удържат от трудовото възнаграждение, и за осигурителни вноски, които са за сметка на работника или служителя, осигурен за всички осигурителни случаи. Чл. 272, ал. 1, т. 3 и 4 КТ не създава право на работодателя да прихваща или намалява възнаграждението. Разпоредбите уреждат допустими удръжки, когато това предвиждат други закони. Основанието работодателят да ги начисли, удържи и внесе в държавния бдюжет не е в чл. 272, ал. 1, т. 3 и 4 КТ, а в публичноправни закони, към които разпоредбите препращат: за данъка – чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ, за вноските по общественото осигуряване – чл. 6 КСО и чл. 157 КСО, по здравното осигуряване – чл. 40, ал. 1 ЗЗО. Работникът е длъжник по тях, освен когато законът възлага на работодателя изцяло или частично финансовата тежест за извършването им – при някои осигурителни вноски. Кредитор е държавата – вземанията са публичноправни (чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК). Законът възлага на работодателя функцията на платеца за тях. Разпоредбите обслужват частен интерес. Работникът/служителят е облекчен в плащането на своите публични задължения и при осигурително събитие може да се ползва от правата си на осигурено лице. Разпоредбите обслужват и обществения интерес. Също така осигуряват своевременни постъпления в бюджета. За неизвършването им законът предвижда административно-наказателна отговорност на работодателя и право на работника/служителя да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие – чл. 327, т. 2 КТ за невнесените осигурителни вноски. Това обяснява случаите, в които работодателят прави удръжките и внася дължимото в бюджета, въпреки че не е изплатил трудовото възнаграждение. Това обяснява и практиката на ВКС, която приема, че в осъдителното решение по чл. 128, т. 2 КТ съдът е длъжен да разясни дали присъжда брутно или нетно трудово възнаграждение - без или с удръжките, тъй като работникът/служителят няма право да ги получи (решение № 154/24.06.2015 г. по гр.д. № 6134/2014 г., III-то ГО и цитираното в него решение № 166/25.02.2010 г. по гр.д. № 220/2009 г. I-во ГО, а и решение № 247/25.02.2020 г. по гр.д. № 3200/2018 г. на III-то ГО).

С тези мотиви по въпроса настоящият състав приема, че когато е доказано основанието на предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ – трудово правоотношение и престиран труд, но също така по делото е доказано и изпълнение на задължение, произтичащо от предвиденото в чл. 272, ал. 2, т. 3 и/или т. 4 КТ – работодателят е начислил, удържал и внесъл ДДФЛ и/или осигурителните вноски за работника/служителя, съдът е длъжен да присъди трудовото възнаграждение в нетен размер - намален с удържаното, и да уважи иска до размера на заявената претенция, респ. на обжалваемия интерес. Диспозитивът на решението следва да отрази, че присъденото е остатък след приспадане от брутното трудово възнаграждение на удържаните данък и осигурителните вноски, внесени от работодателя в бюджета за работника/служителя .

По касационната жалба на ответника „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД:

В обжалваното решение, постановено при условията по чл. 294 ГПК, правилно е прието, че спорът не е за съществувалото трудово правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността „ръководител проект“ на обект на ответника „реконструкция на работна мрежа в [населено място], Узбекистан“ в зададения с иска период 01.01.2020 г. – 10.03.2020 г. Спорът е за това, дължи ли ответникът трудово възнаграждение и в какъв размер. Прието е, че в отговора на исковата молба искът по чл. 128, т. 2 КТ е оспорен по основание с твърденията, че ищецът не е бил на обекта и не е престирал труд за ответника. При новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил указанията с отменителното касационно решение, като е дал указания за пропуснатите възможности ищецът да докаже оспорения факт. Намерил е, че до средата на м. февруари 2020 г. ищецът е престирал труд на обекта. Прибрал се е в България и не е успял да се върне. Заради Ковид-пандемията полетите към Узбекистан са спрени. Въпреки това ищецът продължил да изпълнява ръководните си и контролни трудови функции, поддържайки от България постоянна връзка по мобилен телефон и вайбър с работещите на обекта. Намерил е, че тази фактическа обстановка се установява от показанията на разпитаните при новото разглеждане свидетели Б. - инженер в производствено-техническия отдел на ответника, и В. - техническия ръководител на обекта, пряко подчинен на ищеца. Заключил е, че искът по чл. 128, т. 2 КТ е доказан по основание. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че така събраните гласни доказателства, които въззивният съд е анализирал във връзка с ведомостите на ответника, от които се установява, че трудовото възнаграждение за исковия период било начислено, но не и платено, не доказват оспорения факт – престиран труд за ответника. Правилно въззивният съд е приел, че макар за част от периода ищецът да е извършвал възложената му работа от разстояние, същността на трудовото правоотношение е останала непроменена. Неговата длъжност на ръководител на обекта е включвала организационни, контролни и комуникационни функции за обекта в Узбекистан. След завръщането си в България и до момента на прекратяване на трудовото правоотношение – считано от 11.03.2020 г. със заповед № 333/10.03.2020 г., ищецът ги е извършвал от разстояние. Правилно въззивният съд е намерил за достоверни показанията, дадени от свидетели, запознати с работния процес на обекта. Показанията са непротиворечиви, взаимно допълващи се и кореспондират с установеното по ведомостите на ответника.

Въззивният съд е намерил също, че от заключението на приета пред него и неоспорена ССЕ се установява, че макар да не е изплатил трудовото възнаграждение на ищеца, което в зададения с иска период е в брутен размер 13 714.29 лв., работодателят е удържал и внасял в бюджета всички дължими ДДФЛ и осигурителни вноски. Основателно е оплакването в касационната жалба, че в противоречие с така събраните доказателства, необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е присъдил трудовото възнаграждение в брутен, а не в нетен размер. Неправилното въззивно решение следва да се касира, а спорът да се а реши по същество – чл. 295, ал. 1, изр. 2 ГПК.

Настоящият състав споделя заключението в частта, с която трудовото възнаграждение е определено в брутен размер за сумата 13 714.29 лв. Съгласно уговореното, за месеците януари и февруари то е по 6 000 лв. и за отработените 6 работни дни – 1 714.29 лв. (по 285.71 лв. на ден при 21-те работни дни през месец март). От заключението се установява също, че в зададения с иска период ответникът е начислил следните данъци и осигурителни вноски: за всеки от месеците януари и февруари 2020 г., при трудово възнаграждение 6 000 лв. и осигурителен доход 3 000 лв.: ДДФЛ – 558.66 лв., ДОО - 239.40 лв., безработица – 12.00 лв., вноска ДЗПО – УПФ (ищецът е роден след 31.12.1959 г.) – 66.00 лв. и за месец март 2020 г., при трудово възнаграждение 1 714.29 лв. и осигурителен доход 1 714.29 лв.: ДДФ – 147.81 лв., ДОО – 136.80 лв., безработица – 6.86 лв., вноска ДЗПО – УПФ – 37.71 лв. Начисленото е внесено в бюджета съответно на 13.05., 02.06. и 11.06.2020 г.

Настоящият състав не споделя заключението в частта, с която като нетен размер на възнаграждението е определена сумата 11 386.13 лв. = 13 714.29 лв. – 2 328.16 лв. Следва да бъдат съобразени чл. 157, ал. 3 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО. В конкретния случай, тези осигурителни вноски се разпределят между работодателя и служителя в съотношение 60:40. Така дължимото трудово възнаграждение е в нетен размер и за сумата 11 454.01 лв. = 13 714.29 лв. – 2 260.28 лв., равностойни на 5 856.34 евро. Това е размерът, до който искът по чл. 128, т. 2 КТ следва да се уважи.

Неоснователно е възражението на ответника по касация/на ищеца в устните прения пред настоящата инстанция, че касационната инстанция следва да игнорира евентуалното възражение за дължимото в нетен размер, само защото ответникът го е направил несвоевременно (след отговора на исковата молба). Настъпилата преклузия, респ. недопустимо събраните доказателства в установяване на преклудирани факти, са необходимо, но недостатъчно условие за подобен извод. Съгласно чл. 121, ал. 2 КРБ, производството по делата осигурява установяването на истината. Преклузиите по ГПК имат за цел своевременното установяване на относими факти – тези, които са от значение за решаване на спора, и да дисциплинират страните – изискват от тях процесуална активност. Нито от Основния закон, нито от действащия ГПК произтича аргумент, че всяко нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с настъпила преклузия по несвоевременно въведените от страните релевантни за спора твърдения е съществено. Съществено е онова нарушение на съдопроизводствените правила, което води до неизясняване на относими факти. Когато те са доказани, съдът е длъжен да основе решението си и на тях, макар да са били несвоевременно въведени по делото, за да приложи правилно материалния закон. Аргументът произтича и от принципа за законност (чл. 5 ГПК), който е проекция на принципа на правовата държава (преамбюл и чл. 4, ал. 1 КРБ).

Според уговореното, трудовото възнаграждение е платимо на 30-то число в съответния месец, а за последните отработени дни през м. март 2020 г. – на 11.03.2020 г., от когато трудовото правоотношение е прекратено. Изтеклите законни лихви върху трите главници – нетни трудови възнаграждения, в периода, за който искът по чл. 86, ал. 2, изр. 1 ЗЗД е уважен с решението (01.03.2020 г. – 28.05.2020 г.), са в общ размер 283.17 лв. Въззивният съд е уважил иска в размер на сумата 260.02 лв., равностойни на 132.95 евро. Това е и размерът, до който следва да го уважи и настоящата инстанция, като зачете забраната упражненото право на жалба да влоши положението на жалбоподателя.

Въззивното решение следва да се отмени в частта по разноските.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника са сторените по делото от ищеца за сумата 1 665.60 евро (равностойни на 3 257.64 лв.) – съразмерно с уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца са сторените пред настоящата инстанция от ответника за сумата 14.27 евро – съразмерно с отхвърлената част от исковете. Настоящият състав съобрази, че искане за разноски ответникът/касаторът заявява за пръв път при второто разглеждане на делото пред ВКС, т.е. преклудирана е възможността да претендира репарация на сторените разноски в други етапи на производството. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът следва да заплати и сумата 75 евро – възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт при второто разглеждане на делото пред ВКС.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 5344/19.08.2025 г. по гр.д. № 59/2024 г. на Софийския градски съд в частта, с която искът по чл. 128, т. 2 КТ е уважен над сумата 11 454.01 лв. (равностойни на 5 856.34 евро) до сумата 13 714.26 лв. (равностойни на 7 011.99 евро), ведно със законната лихва от 29.05.2020 г., и в частта по разноските.

ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 128, т. 2 КТ на К. Г. Г. срещу „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД над размера 11 454.01 лв. (равностойни на 5 856.34 евро) – остатък от трудовото възнаграждение за периода 01.01.2020 г. – 10.03.2020 г. след приспадане на удържаните и внесени от ответника за ищеца данък и осигурителни вноски, до размера 13 714.26 лв. (равностойни на 7 011.99 евро) – брутно трудово възнаграждение за този период.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в частта, с която исковете по чл. 128, т. 2 и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД са уважени.

ОСЪЖДА „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К. Г. Г. сумата 1665.60 евро – разноски по делото

ОСЪЖДА К. Г. Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД сумата 14.27 евро, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати сумата 75.00 евро – юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.