Допустимост на установителен иск след заповед за изпълнение

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60328

гр. София, 21.12.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Славия Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 760 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Лено“ АД срещу решение № 1536/23.11.2020 г., постановено по възз. търг. дело № 2326/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС).

С постановеното по делото определение № 60481/14.06.2021 г., по реда на чл. 288 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която апелативният съд е обезсилил първоинстанционното решение № 470/09.03.2020 г. по търг. дело № 1312/2019 г. на Софийския градски съд (СГС) в частта, с която е отхвърлен, предявеният от дружеството-жалбоподател (с предишно наименование „Ленно“ АД) срещу М. С. К., в качеството му на ЕТ „М. – М. К.“, иск за установяване съществуването на вземане за неустойка за забава в размер 15 160.76 EUR за периода 19.06.2018 г. – 18.01.2019 г.; въззивният съд е обезсилил в същата част – за вземането за неустойката в размер 15 160.76 EUR, и заповедта от 14.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, и изпълнителния лист от 14.02.2019 г., издадени по частно гр. дело № 3417/2019 г. на Софийския районен съд (СРС); и САС е прекратил в същата част – за вземането за неустойката в размер 15 160.76 EUR, исковото производство по делото.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено следното: Заявителят/ищецът (сега касатор) е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 21.01.2019 г. На 14.02.2019 г. е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжника/заемополучателя (ответника) за заплащане на процесните суми на ищеца/кредитора. Заповедта за изпълнение е връчена на 09.05.2019 г. на длъжника (ответника), който е подал в срок възражение срещу нея на 10.05.2019 г. С разпореждане от 16.05.2019 г. заповедният съд е уведомил заявителя (ищеца), че длъжникът (ответникът) е подал в срок възражението срещу заповедта за изпълнение, и че може да предяви иск за установяване съществуването на вземането си. Заповедният съд е указал на заявителя (ищеца), че в едномесечен срок от съобщението трябва да представи по делото доказателства, че е предявил иска в указания срок, в противен случай заповедта ще бъде обезсилена. Заявителят (ищецът) е получил съобщението на 11.06.2019 г. и е предявил иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК на 08.07.2019 г., т.е. – в срок. Ищецът е изпратил доказателство за това обстоятелство чрез куриерска фирма като пратката е взета на 15.07.2019 г. Срокът за представянето на това доказателство е изтекъл на 11.07.2019 г.

При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил следните правни съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 5, във вр. с ал. 4 от ГПК, срокът за предявяване на иска и за представяне на доказателства за това обстоятелство пред заповедния съд е едномесечен. Законът изрично вменява на заявителя задължението да представи пред заповедния съд доказателства за предявяване на иска, обвързвайки неизпълнението на това задължение с обезсилване на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист. Заповедният съд няма задължение да извършва служебна проверка дали искът е предявен своевременно – проверката му е ограничена върху това дали по делото са представени доказателства за предявяване на иска в определения едномесечен срок; още повече, че исковата молба е подадена в СГС и СРС няма как служебно да е узнал за това обстоятелство. Това процесуално действие е извършено след изтичането на законоустановения едномесечен срок и последиците от недоказването му пред заповедния съд следва да се понесат от страната, която не е изпълнила процесуалното си задължение. Въззивният съд е посочил, че така даденото от него разрешение е аналогично на хипотезата, разгледана в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, като е намерил, че същото следвало да намери приложение и в настоящия случай на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Апелативният съд е посочил и че съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 5 от ГПК, когато заявителят не е представил доказателства, че е предявил иска в посочения срок, заповедният съд обезсилва заповедта за изпълнение и изпълнителния лист; съдът е изтъкнал и че предишната редакция на разпоредбите на 415, ал. 1 и ал. 2 от ГПК са с идентично съдържание на сега действащата редакция на 415, ал. 4 и ал. 5 от ГПК. Посочил е и че съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено с т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, съдът е длъжен да обезсили заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист, и да прекрати като недопустимо производството по делото; както и че обезсилването на заповедта по чл. 415, ал. 2 от ГПК е свързано с недопустимостта същата да влезе в сила съгласно чл. 416 от ГПК и да подлежи на изпълнение. По така изложените съображения въззвният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо в обжалваната част, поради което следва да се обезсили на основание чл. 270, ал. 3, пр. 1 от ГПК.

В касационната жалба на ищеца „Лено“ АД се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, респ. – на допуснатата до касационно обжалване негова част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа от страна на касатора в последваща негова молба.

Ответникът М. С. К., в качеството си на ЕТ „М. – М. К.“, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.

С посоченото по-горе определение по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния процесуалноправен въпрос: допустим ли е установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, когато същият е предявен в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК, но ищецът не е представил доказателства за това съгласно чл. 415, ал. 5 от ГПК, а издадената заповед за изпълнение не е обезсилена от заповедния съд.

Както настоящата инстанция е приела и в определението си по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е дал отрицателен отговор на този въпрос, като се е позовал превратно на разясненията, дадени в мотивите към т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и в мотивите към т. 2 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където разрешение на въпроса не се съдържа, нито пък тези тълкувателни актове могат „да намерят приложение в настоящия случай на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА“, т.е. – по аналогия, каквото, също несъстоятелно съображение е изложено от въззивния съд.

Също както е прието в определението по чл. 288 от ГПК, САС е разрешил процесуалноправния въпрос в противоречие с решение № 183/02.11.2016 г. по търг. дело № 2588/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС, както и с цитираните в същото разяснения, дадени в мотивите към т. 10а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. В тези задължителни разяснения по тълкуването и приложението на процесуалния закон е прието следното: Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 (ал. 4 – в действащата редакция) от ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 от ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. Позовавайки се на тези задължителни за съдилищата разяснения, съставът на І-во търг. отд. на ВКС е приел следното в решението си: Съдът, пред който е предявен иск за съществуване на вземането по реда на чл. 422 от ГПК следи служебно за едновременното наличие на три предпоставки за допустимостта на иска: 1) издадена заповед за изпълнение; 2) подадено от длъжника в двуседмичен (едномесечен – съгласно действащата редакция) срок от връчването на заповедта, възражение по чл. 414 от ГПК; 3) спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 (сега – ал. 4) от ГПК . Тази проверка е самостоятелна и независима от проверката на заповедния съд, като при осъществяването ѝ съдът може да задължи ищеца да представи доказателства, но може да извърши и служебна справка относно релевантните обстоятелства. При положение, че посочените предпоставки са налице, съдът следва да разгледа предявения иск, без да проверява изпълнението на задължението на ищеца-заявител по чл. 415, ал. 2 (сега – ал. 5) от ГПК да представи доказателства пред заповедния съд, че искът е предявен в срок. Неизпълнението на задължението по чл. 415, ал. 2 (сега – ал. 5) от ГПК може да обуслови обезсилване на заповедта от заповедния съд, който не е длъжен да извършва служебна проверка за предявяването на иска. Само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение отпада правният интерес от иск за установяване съществуването на вземането, и за кредитора възниква интереса от предявяване на осъдителен иск за същото вземане, съответно от изменение на предявения установителен иск в осъдителен. В същия смисъл са и решение № 78/06.06.2012 г. по търг. дело № 511/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 89/02.06.2011 г. по търг. дело № 649/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав на IV-го гр. отд. на ВКС изцяло възприема това положително разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, аргументирано в цитираната практиката на ВКС, която е формирана по реда на чл. 290 от ГПК при точно приложение на процесуалния закон и е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 10а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите към нея.

При така възприетото разрешение на въпроса, касационната жалба се явява основателна, респ. въззивното решение – неправилно в допуснатата до касационно обжалване негова част. След като сам е установил, че както възражението на ответника (длъжника), така и установителният иск на жалбоподателя по чл. 422 от ГПК за съществуването на вземането за процесната сума са предявени в рамките на преклузивните срокове, съответно – по чл. 414, ал. 2 и по чл. 415, ал. 4 от ГПК, както и че заповедният съд не е обезсилил заповедта за изпълнение по реда на чл. 415, ал. 5 от ГПК, въззивният съд неправилно – в нарушение на тези процесуалноправни норми е приел, че сам той следва да извършва проверка дали ищецът е изпълнил процесуалното си задължение да представи доказателства пред заповедния съд за предявяването на иска в срок, както и че той (въззивният съд) следва да обезсили заповедта за изпълнение. Това, както вече беше посочено по-горе, е от компетентността на заповедния съд и стои извън рамките на служебната проверка, която съдът (включително въззивният), разглеждащ установителния иск по чл. 422 от ГПК, извършва относно неговата процесуална допустимост. Тези процесуални нарушения, допуснати от апелативния съд, са съществени, тъй като от своя страна са довели до неправилност и на крайните му изводи – за недопустимост на предявения установителния иск и на постановеното по него първоинстанционно решение, респ. – за обезсилване на последното в тази негова част, както и за прекратяване на исковото производство в същата част. При положение, че са налице посочените по-горе три процесуалноправни предпоставки: издадена е заповед за изпълнение, която не е обезсилена от заповедния съд, възражението срещу нея е подадено от длъжника (ответника) в рамките на преклузивния срок за това, също в рамките на преклузвивния срок е подаден и установителният иск по чл. 422 от ГПК, то последният е процесуално допустим и въззивният съд дължи произнасяне по същество по него.

Гореизложеното налага, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, отмяна на въззивно решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, като неправилно, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, който следва да разреши по същество материалноправния спор между страните по предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск за установяване съществуването на вземането за неустойка за забава в размер 15 160.76 EUR за периода 19.06.2018 г. – 18.01.2019 г., с който съдът е допустимо сезиран. Съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК – с оглед крайния изход по предявените по делото искове, въззивният съд следва да се произнесе при новото разглеждане на същото, и по претенциите на страните за присъждането на разноски, включително – направените пред касационната инстанция.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1536/23.11.2020 г., постановено по възз. търг. дело № 2326/2020 г. на Софийския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която първоинстанционното решение № 470/09.03.2020 г. по търг. дело № 1312/2019 г. на Софийския градски съд е обезсилено в частта, с която е отхвърлен искът за установяване съществуването на вземане за неустойка за забава в размер 15 160.76 EUR за периода 19.06.2018 г. – 18.01.2019 г.; в същата част – за вземането за неустойката в размер 15 160.76 EUR са обезсилени, и заповедта от 14.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, и изпълнителният лист от 14.02.2019 г., издадени по частно гр. дело № 3417/2019 г. на Софийския районен съд; и в същата част – по иска за съществуването на вземането за неустойката в размер 15 160.76 EUR, е прекратено исковото производство по делото.

ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за разглеждане и произнасяне от друг негов състав по предявения по делото от „Лено“ АД (с предишно наименование „Ленно“ АД) срещу М. С. К., в качеството му на ЕТ „М. – М. К.“, иск за установяване съществуването на вземане за неустойка за забава в размер 15 160.76 EUR за периода 19.06.2018 г. – 18.01.2019 г.; както и относно разноските по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: