Обезщетение при забавено предаване на новопостроен имот от строител

Текстът на акта

Ключови фрази

- 7 -

РЕШЕНИЕ
№ 46
гр. София 08.04.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 12.02.2020 (дванадесети февруари две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател : Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията ДИМИТЪР ДИМИТРОВ, гражданско дело № 2259 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 32 213/11.03.2019 година, подадена от „ТА и Ко” ООД [населено място], против решение № 8033/20.12.2018 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІVа въззивен състав, постановено по гр. д. № 9175/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 351 798/02.03.2018 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 34-ти състав, постановено по гр. д. № 20 161/2016 година, с което „ТА и Ко” ООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Б. Н. Д., сумата от 15 000.00 лева, представляваща обезщетение за ползване на собствения й апартамент с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място] за периода от 12.02.2011 година до 11.02.2016 година, както и сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение за ползване на собствения и гараж № 2, намиращ се в същата сграда, за периода от 12.02.2011 година до 11.02.2016 година, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 11.02.2016 година до окончателното заплащане.

В подадената от „ТА и Ко” ООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Б. Н. Д. срещу дружеството искове да бъдат отхвърлени.

Ответницата по касационната жалба Б. Н. Д. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.

„ТА и Ко” ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 11.02.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 32 213/11.03.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 781/30.10.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за субсидиарността на иска за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД и приложим ли е той в случаите, когато между ищеца и ответника по делото съществуват договорни отношения и в тази връзка за задължението на съда да определи правната квалификация на предявения иск с оглед на това, както и в кои случаи съдът е задължен да се произнесе по направеното от ответника възражение за неизпълнен договор.

По така поставения въпрос трябва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД правото да се иска връщане на полученото без правно основание обогатяване възниква за обеднелия само тогава, когато няма друг иск, с който същия да се защити. Искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и искът, с който обеднилия се разполага за защита на нарушеното си право, се намират в положение на субсидиарност. Последното изразява връзката между двата иска, при която съществуването на единия иск, ограничава упражняването на другия, дори и да са налице предпоставките за упражняването му, като по този начин препятства конкуренцията между тях. Затова ако обеднелия разполага с други искове за възстановяване на обедняването си-вещен, облигационен, деликтен, а също така и иск по чл. 55 от ЗЗД, искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неприложим, тъй като не може да се конкурира в с тях по силата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД. Затова ако по отношение на едно и също лице-ответник, твърденията на обеднилото се лице-ищец, сочат на едновременното съществуване на общия иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и на друг специален иск за възстановяване на обедняването, то ще бъде приложен последния и спорът ще трябва да се разреши с оглед на него.

Разпоредбата на чл. 5 от ГПК задължава да съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. Наред с това разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК задължава съдът да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Това означава, че съдът е задължен да подведе установените по делото обстоятелства под приложимата за тях норма от закона. Това изисква от него да даде правна квалификация на предявения пред него иск. Страните в производството обаче не са задължени да дават правна квалификация на исканията си. Ищецът е задължен да посочи обстоятелствата, на които се основава искът, а ответникът тези, на които основава възраженията си. Тези обстоятелства са всички факти, в това число и преюдициалните правоотношения, от които произтича претендирани права и възражения. Същите се включват от съда в доклада му по чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК задължава съдът да посочи правната квалификация на правата претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника. Касае до задължение на съда, което той трябва да изпълни служебно, без да има искане на страните в тази насока, като при изпълнението му съдът не е обвързан от евентуално дадената от страните правна квалификация на исканията им. Така дадената квалификация определя и рамките на протичане на процеса, тъй като въз основа на нея се определят подлежащите на доказване факти, разпределя се доказателствената тежест за същите и се определя с какви доказателства могат да бъдат установени. Впоследствие съдът трябва да разреши спора с оглед на дадената от него правна квалификация. Задължението за определяне на правната квалификация се отнася и до въззивния съд, който трябва да извърши самостоятелна преценка на същата. В този случай дадената от първата инстанция неправилна правна квалификация не води до недопустимост, а до неправилност на постановеното от нея решение. Неправилната правна квалификация би била основание за обезсилване на първоинстанционното решение само в случаите, когато същата е довела до разглеждането на спора не на посочените от страните обстоятелства. Във връзка с това съдът е задължен да разгледа и да се произнесе от направеното от ответника възражение за неизпълнен договор в случаите когато то е приложимо с оглед определената от него правна квалификация на иска.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:

Съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че по силата на сключен на 23.12.2008 година „ТА и Ко” ООД [населено място] продало на Б. Н. Д. правото на строеж за посочените по-горе апартамент и гараж. На същата дата между Д., в качеството й на възложител и дружеството, в качеството му на изпълнител, бил сключен договор за строителство. С него „ТА и Ко” ООД [населено място] се задължило да довърши строителството на обектите до 30.06.2010 година, като за предаването им на възложителя следвало да се състави приемо-предавателен протокол, а с подписването на същия и разплащането на строителството трябвало да се счита, че договорът е приключен и страните са изпълнили задълженията си по него. Сградата, в която се намирали апартамента и гаража, била въведена в експлоатация на 18.10.2010 година, като е била изградена в груб строеж към 16.03.2010 година. Към настоящия момент между страните бил налице спор за това дали Б. Н. Д. е заплатила на „ТА и Ко” ООД [населено място] дължимата се по договора за строителство цена или дължи част от нея.

Въззивният съдебен състав е приел за достоверните показания на разпитания по делото свидетел Н. М. Д., който е баща на Б. Н. Д.. От тях се установявало, че макар апартамента и гаража формално да се водели собственост на Д. те били заплатени от него. През 2008 година се били договорили със строителя се договорили блокът да бъде въведен в експлоатация през 2010 година, като това било сторено септември или октомври. След този момент в блока заживели хора. В началото на 2011 година домоуправител на входа, в който се намира апартаментът на Б. Н. Д. се обадил свидетеля, за да ги информира, че започва да събира пари за такса смет, асансьор и други, след което отново се свързала с него, за да попита кога ще платят. Същият отговорил, че нямат достъп до апартамента, поради което не следва да заплащат задължения за разходи на етажната собственост. Никой не го бил канил да му предаде ключ за имотите, като основано той комуникирал с управителя на „ТА и Ко” ООД [населено място]. Според Д. в основата на това дружеството да не осигурява достъп до имота на ищцата бил имуществен спор, тъй като то претендирало в негова полза да са налице вземания спрямо Д.. Между страните по делото бил налице висящ имуществен спор, както той нямал достъп до имотите и нямал ключ от тях. Бил влизал веднъж в апартамента, където бил въведен от служителка на дружеството, която му отключила, както и веднъж присъствал на общо събрание на ЕС. Тези показания са свързани с показанията на другия разпитан по делото свидетел Д. П. П., който бил собственик на апартамент същата сграда, за който през 2010 година-2011 година получил ключ от управителя на дружеството. Според него Н. М. Д. присъствал на първото общо събрание на ЕС, но не го информирал за това, че няма достъп до обектите на дъщеря си Б. Н. Д..

Съставът на Софийски градски съд е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В случая били налице елементите от фактическия състав по този текст от закона. Било установено, че Б. Н. Д. била собственик на посочените по-горе апартамент и гараж, като сградата била въведена в експлоатация на 18.10.2010 година, а по делото не бил представен предвидения в договора за строителство приемо-предавателен протокол, от който да се установявало, че обектите са предадени на Д.. Липсвали доказателства и във връзка с твърденията на „ТА и Ко” ООД [населено място], че е предало владението на обектите на Д., като я било снабдило с ключове за тях. Свидетелските показания не били основен източник на информация за това, че владението на обектите не било предадено на Д., тъй като в тежест на дружеството било да докаже съществуването на твърдения от него положителен факт на предаване на ключовете. Затова тъй като фактическата власт върху обектите се осъществявала от дружеството трябвало да се приеме, че то се е обогатило за сметка на Б. Н. Д., в чиято имуществена сфера било налице обогатяване, равняващо се на средния пазарен наем за исковия период. Затова исковете били основателни.

Както се посочи по-горе на 23.12.2008 година между Д., в качеството й на възложител и дружеството, в качеството му на изпълнител, бил сключен договор за строителство. С него „ТА и Ко” ООД [населено място] се задължило да довърши строителството на посочените в него обекти до 30.06.2010 година, като за предаването им на възложителя следвало да се състави приемо-предавателен протокол, а с подписването на същия и разплащането на строителството трябвало да се счита, че договорът е приключен и страните са изпълнили задълженията си по него. Към момента на сключване на договора обектите, за които той се е отнасял не са съществували, а Д. е притежавала правото на строеж за същите. Така сключеният договор за строителство има характеристика на договор за изработка по смисъла на чл. 258 и следващите от ЗЗД. Като изпълнител по него „ТА и Ко” ООД [населено място] има задължението да изгради и въведе обектите в експлоатация след което да ги предаде на възложителя-Б. Н. Д., която от своя страна е имала задължението да ги приеме, ако са изградени в съответствие с изискванията на договора. В случай, че „ТА и Ко” ООД [населено място] въпреки, че е изградило обектите, предмет на договора за строителство, не ги е предало на Д., то е неизправна страна по договора. В този случай, съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, Д., в качеството си на възложител може да иска обезщетение за неизпълнение на посоченото задължение, за периода от датата, на която е трябвало да се извърши предаването, до момента на извършването му. В исковата си молба Б. Н. Д. е обосновала искането си за присъждане на обезщетение именно със съществуващото между нея и „ТА и Ко” ООД [населено място] договорно правоотношение по договора за строителство и с това, че дружеството, в качеството му на изпълнител не е изпълнило задължението си да предаде вече построените обекти на възложителя. С оглед на това съставът на Софийски градски съд неправилно е квалифицирал иска като такъв по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, вместо по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Тази неправилна квалификация обаче води само до неправилност на постановеното от състава на Софийски градски съд решение, а не до неговата недопустимост.

За да бъде основателен иска на посоченото правно основание Б. Н. Д., трябва да установи съществуването на сключения на 23.12.2008 година, между нея и „ТА и Ко” ООД [населено място] договор за строителство, както и това, че сроковете за изпълнение на задълженията на дружеството изпълнител по този договор са изтекли. В случая с договора „ТА и Ко” ООД [населено място] се е задължило да извърши строителството на обектите, предмет на договора, както и да предаде същите на възложителя до 30.06.2010 година, до която дата сградата, в която се намират обектите е трябвало да бъде въведена в експлоатация и да бъде снабдена с разрешение за ползване. От доказателствата по делото е видно, че сградата е въведена в експлоатация на 18.10.2010 година, когато е издадено разрешение за ползването й. От този момент е възникнало задължението на „ТА и Ко” ООД [населено място] да предаде построените в изпълнението на договора обекти на Б. Н. Д.. Доказателствената тежест за изпълнението на задължението, съгласно чл. 154, ал. 1 от ЗЗД, се нови от „ТА и Ко” ООД [населено място], което не е ангажирало доказателства установяващи по безспорен начин, при условията на пълно и главно доказване, че то е изпълнило това си задължение. Не са ангажирани надлежни доказателства във връзка с твърдението на дружеството, че е предало на Д. ключове от обектите. С оглед на това и предвид показанията на посочените по-горе свидетели съставът на Софийски градски съд, правилно е приел, че „ТА и Ко” ООД [населено място] не е предало вече изградените обекти, предмет на договора за строителство от 23.12.2008 година на Б. Н. Д.. Предвид на това дружеството е в неизпълнение на това си задължение, като наред това не са ангажирани доказателства за това, че Б. Н. Д. е била поканена да приеме извършеното в изпълнение на договора строителство и неоснователно е отказала да направи това. Обстоятелството, че Б. Н. Д. не е изпълнила задължението си да заплати стойността на извършеното от „ТА и Ко” ООД [населено място] в изпълнение на договора строителство, което обстоятелство е установено със сила на пресъдено нещо, не освобождава дружеството от отговорност за неговото неизпълнение. Дружеството е трябвало за извърши строителството и да въведе обектите, предмет на договора, в експлоатация и да ги предаде на Д. до 30.06.2010 година. Същевременно Б. Н. Д. е разполагала с две възможности за заплащане на цената на строителството, а именно да заплаща периодично (на части) извършените строително-монтажни работи в срок до тридесет дни след датата на приемането им с акт образец 19 или еднократно (изцяло) в срок до тридесет дни от датата на въвеждането на обектите и сградата в експлоатация и получаването на разрешението за ползване. От тези уговорки следва, че заплащането на цената е можело да стане и след изтичането на срока, в който „ТА и Ко” ООД [населено място] е трябвало да предаде обектите на Д.. Затова изпълнението на задължението за предаване не е било обусловено от заплащането на цената, а по скоро обратното-заплащането е било обусловено от предаването. Затова към момента, в който е възникнало задължението за предаване на обектите „ТА и Ко” ООД [населено място] не е разполагало с изискуемо вземане по отношение на Б. Н. Д., въз основа на което да откаже предаването на основание чл. 90, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 90, ал. 2 от ЗЗД когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност една от страните по договора да не изпълни задължението си, другата страна, може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надеждно обезпечение. В случая Б. Н. Д. е твърдяла, че цената на обектите, предмет на договора, е заплатена предварително от баща й-свидетеля Н. М. Д., което твърдение е било оспорвано от страна на дружеството. Към настоящия момент този спор е разрешен с влязло в сила решение в полза на „ТА и Ко” ООД [населено място], но същия не представлява обстоятелство обосноваващо приложението на чл. 90, ал. 2 от ЗЗД. В случая дружеството е предявило иск против Б. Н. Д. за дължимата му се по договора цена, но липсват доказателства за това, че по отношение на задължението си за предаване на обектите е направило възражение за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 или чл. 90, ал. 2 от ЗЗД. Касае се до отлагателно възражение, което трябва да бъде упражнено с едностранно изявление на носителя му до насрещната страна по правоотношението. В случая липсват доказателства за отправянето на такова изявление, а направеното в настоящето производство изявление, че Б. Н. Д. не била платила цената на строителството не може да бъде разглеждано като такова.

С оглед на това предявеният от Б. Н. Д. против „ТА и Ко” ООД [населено място] иск за заплащане на обезщетение е основателен, като размерът на обезщетението правилно е определен от състава на Софийския окръжен съд въз основа на заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-техническа експертиза.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 8033/20.12.2018 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІVа въззивен състав, постановено по гр. д. № 9175/2018 година. с което „ТА И КО” ООД [населено място], [улица] е осъдено, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Б. Н. Д. от [населено място],[жк], [улица], с ЕГН [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. И. Б. от САК, сумата от 15 000.00 лева, представляваща обезщетение за ползване на собствения й апартамент с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място] за периода от 12.02.2011 година до 11.02.2016 година, както и сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение за ползване на собствения й гараж № 2, намиращ се в същата сграда, за периода от 12.02.2011 година до 11.02.2016 година, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 11.02.2016 година до окончателното заплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „ТА И КО” ООД [населено място], [улица], на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, да заплати на Б. Н. Д. от [населено място],[жк], [улица], с ЕГН [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. И. Б. от САК, сумата от 15 000.00 лева, представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението по сключен между тях на 23.12.2008 година за предаване на апартамент с идентификатор № ... по кадастралната карта на [населено място] за периода от 12.02.2011 година до 11.02.2016 година, както и сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение за неизпълнението по същия договор за предаване на гараж № 2, намиращ се в същата сграда, за периода от 12.02.2011 година до 11.02.2016 година, заедно със законната лихва върху двете суми, считано от 11.02.2016 година до окончателното заплащане.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.