Обезщетение за некомпенсирани дежурства на военнослужещ след прекратяване на службата

Текстът на акта

Ключови фрази

10

Р Е Ш Е Н И Е

№50162

София, 17.11.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ИЛИЕВА

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 4259/2017година

Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационната жалба Я. И. Я., подадена чрез адвокат Д., срещу въззивно решение № 712 от 08.06.2017 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 858/17 г., с което е потвърдено решение № 390/08.02.2017 г. /в обжалваната отхвърлителна част/, постановено по гр. д. № 15642/2014 г. на Пловдивски районен съд. С последната са отхвърлени претенциите на касатора, Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево да бъде осъдено да му заплати неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд – фактически отработено служебно време над законоустановената продължителност на основание чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ, във вр. с чл. 195 ЗОВСРБ, във вр. с чл. 136а, ал. 5 КТ за периода 01.01.2009 год. до 30.11.2009 год. и за разликата над сумата от 13 838.18 лева до 17 477.64 лв., като погасен поради изтекла погасителна давност на преобразуващото право на Я. да извърши компенсация, а за разликата над 17 477.64 лв. до пълния предявен размер от 68 041.95 лева, както и за периода 01.11.2012 год. – 30.11.2012 год., като неоснователен; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата над сумата от 2 706.72 лв. до пълния предявен размер от 13 308.44 лв., като неоснователен, както и в частта на разноските.

Първоинстанционното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради неточно приложение на материалния закон и процесуалните правила . Искането е за отмяна на решението и уважаване на претенциите в пълен размер.

В проведеното открито съдебно заседание, касаторът не се явява и не се представлява.

Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево, не е представило писмен отговор и не е взело становище по жалбата. В проведеното открито съдебно заседание не се представлява.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 453 от 26.05.2022 г. по въпроса, за който е преценено, че е възможно да е разрешен в противоречие с установената с ТР по т. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС задължителна съдебна практика: „По кой ред следва да се изчислява размерът на обезщетението за реално положен и некомпенсиран с почивка труд на военнослужещите при прекратяване на служебното правоотношение – по Кодекса на труда или по подзаконовата нормативна уредба в изпълнение на ЗОВСРБ?“

На въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, е даден отговор с ТР по т. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че когато военнослужещ полага труд през време, превишаващо нормативно определената продължителност при даване на двадесет и четири часови дежурства, е налице удължаване на служебното работно време. Удължаването е допустимо само като временна мярка и се компенсира с намаляването през други работни дни. Доколкото в специалният закон не е налице изрична уредба по този въпрос, приложима е нормата на чл. 136а, ал. 5 КТ. Целта на компенсацията е съхраняване на живота, здравето и работоспособността на военнослужещия и обезпечаване на пълноценното изпълнение на трудовите задължения. При липса на компенсация с почивка, възможност за парична компенсация, докато трае служебното правоотношение, не съществува. Възможност за получаване на парична компенсация, която по своя характер е обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Заплащането е като за извънреден труд. Работодателят изпада в забава след покана, отправена по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Погасителната давност за вземането тече от прекратяване на служебното правоотношение. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено изрично и това, че следва да се прави разграничение между двете различни хипотези: 1) хипотезата, която е предмет на тълкувателното дело и за която се отнася горното разрешение, обективирано в диспозитива на тълкувателното решение, а именно – положен труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства от военнослужещия (т.е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му), който не е компенсиран с почивка съгласно чл. 194, ал. 5 от ЗОВСРБ и чл. 136а, ал. 4 от КТ; и 2) хипотезата на полагане на извънреден труд, чието заплащане е уредено в чл. 194, ал. 3 и ал. 4 и чл. 196 от ЗОВСРБ и в Нар. № Н-18/19.12.2012 г. на министъра на отбраната. Разяснено е също, че във втората хипотеза (полагане на извънреден труд) заплащането се дължи като при всяко възнаграждение за труд – през месеца, следващ изтичането на периода за сумирано изчисляване на работното време (от едномесечен до шестмесечен), за който е положен; тогава настъпва падежът на вземането и военнослужещият може да го предяви съдебно в рамките на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3, във вр. с ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ.

Във връзка с втория въпрос, по който е допуснато касационното обжалване следва да се посочи следното: Безпротиворечиво ВКС е приемал, че съгласно разпоредбите на чл. 12 и чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на своя акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; да обсъди и отговори на всички доводи и възражения на страните, които имат значение за предмета на спора. Дори когато препраща към мотивите на първата инстанция, приобщавайки ги към своите, той не е освободен от това си задължение.

Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, дадения отговор на поставените въпроси, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното:

В конкретния случай с обжалваното решение въззивният съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел, че Я. Я. е изпълнявал летателна дейност на реактивна авиация за времето от 16.08.1997 г. до 30.11.2012 г. вкл. във Военно формирование 28 000 – [населено място], както и, че в процесния период същият е полагал дежурства, както и дневни и нощни полети, съобразно заповеди за план на полети. Като спорен по делото е отчел въпроса дали при положените от ищеца дежурства е било налице превишаване на работно време в рамките на удълженото /служебно/ работно време. Установил е, че редът за полагане на дежурства от военнослужещи и тяхната продължителност са уредени в чл. 195 ЗОВСРБ, като максималната им продължителност не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа, като времето за дежурство е служебно време. Констатирал е, че приложимите нормативни актове в случая са - Заповед на Министъра на отбраната № ОХ-313/08.05.2001 г., Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, както и Наредба № Н-18 от 19.12.2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите от Министерството на отбраната. Приел е и това, че по аналогия намира приложение разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 КТ, а именно - ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно (работно) време, то тогава се заплаща като извънреден труд. Съдът е приел също, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза за процесния период ищецът е отработил на заеманата длъжност повече от установената в ЗОВСРБ, ПКВС (отм.); - чл. 152 - чл. 158 и в Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, продължителност на служебното време в размер на 2 782 часа, приспадайки дните, с които е бил компенсиран, като е обосновал извод, че положеният труд, следва да бъде възмезден.

Приел е, че в случая приложимият нормативен акт при изчисляването на размера на обезщетението за положен труд в рамките на увеличеното (служебно) работно време е Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, издадена на основание чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.), която не е била отменена и се прилага и при новия ЗОВСРБ. Не е възприел доводите от страна на ищеца, че приложим е чл. 262 КТ. В тази връзка е посочил, че в действителност не става въпрос за извънреден труд, но некомпенсираният труд в рамките на удълженото служебно време е приравнен и се обезщетява като извънреден труд. Съгласно кредитираната от съда ССчЕ, неоспорена от страните, за периода 01.01.2009 г. - 01.12.2012 г. за превишено работното време в рамките на над нормалната до увеличената продължителност на работното време се дължи сумата в размер на 17 447.64 лева, а за претенцията за обезщетение за забава върху сумата от 17 477.64 лева за периода 02.12.2012 г. до 03.11.2014 г. - 3 418.49 лева. Във връзка с възражението за давност, релевирано от ответника, съдът е приел, че давността за вземането за труд, положен от военнослужещи в превишение над нормативно установената продължителност на служебното им време, е 3-годишна, съгл. разпоредбата на чл. 111, б. "а" ЗЗД. В настоящия случай обаче вземането на ищеца не представлявало вземане за положен от него извънреден труд, а претендираното обезщетение било за некомпенсирането на положен извънреден труд при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време. Приел е също, че преобразуващото право на военнослужещия да посочи времето за компенсация също се погасява по давност и само за непогасения по давност период се трансформира в парично вземане като за извънреден труд. Съдът е счел, че когато в хода на отношенията между страните едно вземане се трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. До момента, в който между страните съществува служебното правоотношение, служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка, а тази възможност преставала да съществува от момента на прекратяването на служебното правоотношение. Т. е., както за правото на компенсация, така и за паричното вземане възникнало на негово място с прекратяване на ТПО, се приема, че тече отделна погасителна давност, като всяко от двете права се погасява с тригодишна погасителна давност. По тези съображения е обосновал извода си, че преобразуващото право на ищеца да извърши компенсация не е погасено по давност за период от три години преди прекратяване на договора, т.е. в случая за времето от 30.11.2009 г. до 30.11.2012 г. За възникналото на негово място парично вземане като за извънреден труд от датата на прекратяване на договора е приет нов давностен срок, който следва да бъде преценен от датата на подаване на исковата молба - 04.11.2014 г. Въз основа на горното е направил извод, че възражението за давност е основателно единствено за периода 01.01.2009 г. до 30.11.2009 г., като погасени по давност за този период по главния иск са вземания в размер на 3639.46 лева, /съгласно първоначална ССчЕ - л. 157/, респ. акцесорната претенция върху тези вземания за периода 02.12.2012 г. - 03.11.2014 г. в размер на 711.77 лева е неоснователна.

Имайки пред вид отговора на правния въпрос и уеднаквената съдебна практика с постановеното ТР по т. д. № 6/2017г. на ОСГК на ВКС, както и отговорът на втория правен въпрос, настоящият съдебен състав намира постановения въззивен акт за неправилен.

На първо място въззивният съд е постановил решението си като контролно отменителна инстанция, а не като втора инстанция по същество на спора. Фактическите и правните му изводи са формирани единствено посредством препращане към мотивите на първата инстанция и правейки ги по този начин свои. Тези му процесуални действия са изцяло и в грубо противоречие с константната практика на ВКС, в това число и задължителна такава.

Неправилни са и формираните му, макар и по този начин, изводи за това от кога започва да тече давностният срок за вземането на ищеца – същите са в противоречие с даденото официално тълкуване, което обуславя извод за неточно приложение на материалния закон.

Както вече беше посочено, вземането на военнослужещия, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, е вземане за обезщетение за неизползвана почивка, а не е възнаграждение за извънреден труд, както правилно е приел въззивният съд. Само начинът на изчисляване на това обезщетение е като при заплащане на извънреден труд. Нормативно установеното работно време, съгласно чл. 194 ЗОВСРБ е от 8 часа дневно и 40 часа седмично, при петдневна работна седмица, като общата му продължителност в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2 нормалната дневна продължителност на служебното време. Максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да надвишава 24 часа за деня и 168 часа за месец.

Страните не са въвели в предмета на въззивното обжалване приетата от първостепенния съд фактическа обстановка, която следва да се приеме за установена: по време на кадровата си служба Я. Я. е давал дежурства над нормативно определения за военнослужещи, общо в размер на 2782 часа за исковия период. Те не са компенсирани с почивки. Сумата за заплащането на така отработените часове, изчислени като за извънреден труд, е в размер на 17477,64лв. Както правилно е приел и въззивният съд в случая разпоредбата на чл.262 КТ е неприложима. В константната съдебна практика се приема, че часовете до максимално определеното като допустимо служебно време, което не е било разрешено и отчетено като извънреден труд, представляват увеличено служебно време. За него се дължи компенсация чрез намалено работно време в рамките на общата продължителност за същия или най-късно за следващия месец. В случаите, когато до прекратяване на правоотношението положеният от военнослужещия при увеличено служебно време труд не е компенсиран, той следва да се заплати като извънреден, по аналогия на чл. 46, ал. 2 ЗНА, но удълженото служебно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 194 ЗОВСРБ. Или в случая не се касае за претенция за извънреден труд, а за обезщетение на фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време, което се дължи след прекратяване на служебното правоотношение и което се определя в размера и по начина на обезщетението за извънреден труд. В ЗОВСРБ е предвидена специална уредба за заплащането на допълнително възнаграждение която изключва прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 262 КТ. В този случай по силата на чл. 194, ал. 5 и чл. 194, ал. 8 от ЗОВСРБ компенсирането на служебното време извън нормалната продължителност се определя при условията и по реда, предвидени в Наредба № Н-18/19.12.2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на Министерството на отбраната и Българската армия, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници. Предвиденото в Наредба № Н-18/19.12.12 г. допълнително възнаграждение се прибавя към основното и по този начин го увеличават. По този ред са направени изчисленията на вещото лице по възприетия от съда и неоспорен от страните вариант първи от заключението. Служебното правоотношение е прекратено считано от 01.12.2012г.

При така установеното, след 01.12.2012 г. Я. не може да бъде компенсиран с почивки, поради което следва така отработеното време да му бъде заплатено като извънреден труд. Изискуемостта на вземането настъпва от 01.12.2012г., а исковата молба е подадена на 04.11.2014г., поради което и възражението на ответника за погасяване по давност на вземането, е неоснователно. Сумата от 13 838.18 лева лева е призната в полза на ищеца и с влязло в сила въззивно решение в тази част, ответникът е осъден да му я заплати. Следователно, дължимият остатък, за който настоящият състав следва да се произнесе, като съответно уважи, е за разликата над 13 838.18 лв. до 17477,64лв.

Работодателят е изпаднал в забава от поканата да плати главницата, което е станало с подаване на исковата молба. От този момент дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За времето преди подаване на исковата молба искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

Като краен резултат, въззивното решение по главния иск следва да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени за сумата над 13 838.18 лв. до 17477,64лв. – главница и захонна лихва върху нея след датата на подаване на исковата молба – 04.11.2014 г. до окончателното издължаване.

Въззивното решение в частта му, в която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево иск за обезщетение за забавено плащане на главницата, е правилно и следва да се потвърди. Според отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, както вече бе посочено по-горе в решението, вземането на военнослужещия за обезщетение като за извънреден труд за некомпенсирано с почивки превишаване на нормативно установеното служебно време, е безсрочно. То е изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, но тъй като срок за изпълнение няма, преди отправяне на покана от кредитора, длъжникът не изпада в забава. Съответно на кредитора не се дължи и обезщетение за забавено изпълнение. Преди подаване на исковата молба ищецът не е канил ответника да плати задължението, поради което няма право на обезщетение за забава.

Съобразно изхода на спора за трите съдебни инстанции на ищеца трябва да се присъдят деловодни разноски съобразно уважената част от иска в общ размер на 570,66 лв. / Общо пред трите инстанции същият е сторил и удостоверил по делото разноски в размер 2300лв., но съобразно уважения размер на исковете му се следват 570,66лв. от тях/. В полза на ответника също се следват разноски за трите инстанции съобразно отхвърления размер на претенциите. За въззивна и касационна инстанция му се следват по 200лв. за юрисконсултско възнаграждение, за първа инстанция 300лв или общо 700лв. При съобразяване отхвърлената част от исковете тази сума следва да бъде редуцирана до размер 526,32лв. Ответникът по касационната жалба трябва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт дължимите държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, както следва – 3354лв /3254лв. държавна такса и 100лв. депозит за вещо лице/ по сметка на Пловдивски районен съд, 1627лв. по сметка на Пловдивски окръжен съд и 1657 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 712 от 08.06.2017 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 858/17 г., в частта, с която е отхвърлен главният иск за разликата над 13 838.18 лв. до 17477,64лв., както и обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.11.2014г. до окончателното издължаване, както и изцяло относно съдебноделоводните разноски,

и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево с ЕИК 1290101890026 да заплати на Я. И. Я. с ЕГН [ЕГН] сумата в размер над 13 838.18 лв. до 17477,64лв.- възнаграждение за некомпенсирано с почивки, отработено над нормативно определената месечна продължителност служебно време, за периода от 01.01.2009 год. до 30.11.2009 год., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.11.2014г. до окончателното издължаване.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 712 от 08.06.2017 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 858/17 г. в частта, с която искът за главницата е отхвърлен за разликата над 17 477.64 лв. до пълния предявен размер от 68 041.95 лева, както и за периода 01.11.2012 год. – 30.11.2012 год., като неоснователен, както и в частта по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с която е отхвърлен искът на И. Я. против Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево , за разликата над 2 706.72 лв. до пълния предявен размер от 13 308.44 лв.

ОСЪЖДА Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево с ЕИК 1290101890026 да заплати на Я. И. Я. с ЕГН [ЕГН] сумата в размер на 570,66 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА Я. И. Я. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево с ЕИК 1290101890026 сумата в размер на 526,32лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото пред трите инстанции.

ОСЪЖДА Военно формирование 28000 – Граф Игнатиево с ЕИК 1290101890026 да заплати в полза на съдебната власт дължимите държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, както следва – 3354лв. по сметка на Пловдивски районен съд, 1627лв. по сметка на Пловдивски окръжен съд и 1657лв. по сметка на ВКС.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: