Недопустимост на решение, присъждащо обезщетение на различно от поисканото лице

Текстът на акта

Ключови фрази

Плащане на застрахователно обезщетение * произнасяне по непредявен иск * недопустим съдебен акт * договор за финансов лизинг * застрахователно обезщетение за имуществени вреди

3

Р Е Ш Е Н И Е

№ 234

гр. София, 31.08.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия , Второ търговско отделение, Трети състав, в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 1038 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно решение № 73 от 24.01.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 1310 по описа на съда за 2023 г.

С определение по делото, постановено в производство по чл. 288 от ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК.

Настоящият касационен състав, съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК, и на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3, изр. 2 ГПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното решение е недопустимо.

Искът, по който производството е образувано, е предявен от първоначалния ищец по делото П. Д. – лизингополучател по договор за финансов лизинг на тотално увредения при процесното ПТП автомобил /лизингов актив/, в защита на правото на лизингодателя му „УниКредит Лизинг“ ЕАД, да получи процесното застрахователно обезщетение и с ясен петитум – да бъде осъден ответника – застраховател, да заплати исковата сума именно на лизингодателя по същия договор за финансов лизинг, при условията и на основание чл. 384, ал. 2, т. 2 от КЗ. Лизингодателят, чието субективно материално право е заявено за съдебна защита от лизингодателя – негов процесуален субституент, е конституиран, на основание чл. 26, ал. 4 ГПК, като съищец на първоначалния ищец в производството - Д.. Така предявеният иск, по който производството е образувано, е отхвърлен изцяло от първоинстанционния съд във вида му, в който е предявен – като такъв за осъждане на ответника да заплати исковата сума на лизингодателя „УниКредит Лизинг“ ЕАД. С приключващото въззивното производство, образувано по жалба на ищеца въззивно решение – предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционното решение, с което искът, както е предявен, е отхвърлен изцяло, е частично отменено и частично потвърдено. В частта му, с която предявеният иск е уважен от въззивната съдебна инстанция, ответникът е осъден да заплати съответната част от исковата претенция, не на лизингодателя по процесния договор за лизинг /какъвто е петитумът на предявения иск/, а на неговия процесуален субституент – лизингополучателя по същия договор, първоначалния ищец в производството, и по съображения, че имуществото – предмет на договора за лизинг /тотално увреденото МПС/, в хода на процеса е прехвърлено от лизингодателя на лизингополучателя, поради което и според въззивния съд именно лизингополучателят е легитимиран да получи сумата по исковата претенция - процесното застрахователно обезщетение.

Въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Искът представлява неделимо единство от твърдения относно обстоятелствата, на които се основава, и искане – петитум /срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК/. В случая предявеният иск се основава на изложени в исковата молба и допълнителната такава, твърдения относно правопораждащите заявеното за съдебна защита, спорно субективно материално право факти /като основание на иска/, изцяло в насока на това, че: увреденото имущество /МПС/ е придобито от лизингодателя и е предоставено на лизингополучателя по силата на договор за финансов лизинг; същото е застраховано при ответника при условията на застраховка „Каско“; при настъпило в срока на застрахователното покритие ПТП, МПС е тотално увредено, поради което за застрахователя е налице задължение да изплати на собственика действителната му стойност след приспадане на стойност на запазени части; при тези условия и съгласно чл. 384, ал. 2, т. 2 от КЗ, при изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка на лизингово имущество, и при тотална щета на същото, обезщетението се изплаща на лизингодателя, което изключва в тази хипотеза лизингополучателят да заяви самостоятелно своите права; лизингополучателят продължава да плаща лизинговите вноски, въпреки че МПС не може да бъде ползвано и следва да бъде свалено от регистрация; по силата на цитирани разпоредби на закона и договора лизингополучателят е кредитор на лизингодателя за разликата между остатъка на задълженията по договора за лизинг и полученото застрахователно обезщетение; лизингодателят бездейства, въпреки неоснователния отказ от страна на застрахователя – ответник да изплати застрахователно обезщетение; за лизингополучателя е налице правен интерес от предявяване на иска по чл. 405, ал. 1 КЗ вр. чл. 134 ЗЗД и на основание чл. 26, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, като за съищец по делото следва да бъде конституиран лизингодателят по договора за финансов лизинг.

На тези фактически твърдения съответства и заявеният петитум на иска – да бъде осъден ответникът – застраховател, да заплати процесното застрахователно обезщетение именно на лизингодателя, на когото в случая лизингополучателят е само процесуален субституент /срв.чл. 134, ал. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 2 и ал. 4 ГПК вр. чл. 384, ал. 2, т. 2 КЗ/, предявил за съдебна защита именно неговото, на лизингодателя, субективно материално право.

В отклонение от императивния принцип на диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд се е произнесъл с осъдителен диспозитив в полза на лизингополучателя, уважавайки частично и отхвърляйки частично иск, какъвто не е предявен – както като основание /твърдения относно фактите, на които се основава/, така и като искане /петитум/.

Изложеното налага обезсилване на въззивното решение в цялост и връщане на делото на въззивния съд за произнасяне по предявения иск.

По отношение на разноските е приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, Трети състав

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 73 от 24.01.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 1310 по описа на съда за 2023 г.

ВРЪЩА делото на Апелативен съд – София за ново разглеждане от друг състав на съда.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: