Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд в МВР и ГДИН

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 106

гр.София, 19.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети април, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

Членове: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Даниела Цветкова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 834 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Н. Г. М. чрез адвокат Н. П. от АК-С. срещу решение № 211/10.12.2019 г. по в.гр.д. № 535/2019 г. на Окръжен съд Сливен, с което се потвърждава решение № 1366 от 23.11.2018 г. поправено с решение от 16.08.2019 г. по гр.д. № 64/2018 г. на Районен съд Сливен и е отхвърлен като погасен по давност предявения от Н. Г. М. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.229, ал.1, т.9, вр. с чл.212, ал.5, т.2, пр.2 ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997 г., отм. с ДВ бр.17 от 24.02.2006 г.), съответно чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2, пр.2 ЗМВР (обн. ДВ, бр.17 от 24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г.), вр. с чл.19, ал.2 ЗИНЗС, да се признае за установено по отношение на ответника правото на компенсация с допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие в периода от 25.02.2003 г. до 30.06.2013 г.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, дали правото на допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд от държавните служители, които осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение „задържане под стража“, може да се погаси по давност поради неупражняване в определен срок.

Отговор на повдигнатия въпрос се дава с решение № 197/07.10.2019 г. по гр.д.№ 786/2019 г., IV г.о. и решение № 243/05.10.2016 г. по гр.д.№ 1513/2016 г., IV г.о., в които се приема, че по естеството си правото на допълнителен отпуск е компенсация за положен от съответния служител в МВР извънреден труд. Този извод следва от правната уредба в ЗИД на ЗМВР 1997 г. (ДВ бр.17 от 21.02.2003г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от служителите труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР 2006 г. (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа - допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа - то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл.176, ал.3) и ЗДСл (чл.59, ал.6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл.229, ал.4 ЗМВР 1997 г.(отм.) и чл.212, ал.4 ЗМВР 2006 г.(отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

С оглед дадения отговор на въпроса, настоящият състав на ВКС намира че доводите в касационната жалба за нарушение на материалния закон са основателни. Въззивният съд правилно приема предявения иск за допустим, а правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта да бъдат установени по надлежния ред предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положения труд в извънработно време, но необосновано приема, че по аналогия следва да се приложат разпоредбите на ЗДСл и КТ, във връзка с правото на допълнителен отпуск по чл.229, ал.1, т.9 ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.). В цитираната практика на ВКС е изяснено, че правото на отпуск по КТ и ЗДСл може да бъде упражнено едностранно, а нормите за правото на отпуск на работниците и служителите, вкл. за погасяването по давност, не може да се прилагат по аналогия и за служителите на МВР тъй като правната уредба е различна. Държавните служители в МВР, работещи на смени, положили труд над законоустановеното работно време, за съответния период над 50 часа, имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, за което обаче има забрана да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, т.е. правото на допълнителен отпуск не се трансформира в парично докато съществува правоотношението с МВР и не може да бъде упражнено едностранно от служителя, поради което давността започва да тече от деня, в който правоотношението е прекратено.

От данните по делото е видно, че като държавен служител от надзорно-охранителния състав на ГД„Изпълнение на наказанията“, в периода от 25.02.2003 г. до 30.06.2013 г., ищцата е заемала длъжността „надзирател“ в затвора в [населено място] и липсват доказателства, че правоотношението й с ГДИН е прекратено. От заключението на вещо лице е видно, че ищцата е положила извънреден труд 1056 часа, за които има право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.1, т.9 (предишна т.8) ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006г. (отм.), но според въззивния съд, имуществени спорове се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред, поради което правото на компенсация за положения от ищцата извънреден труд, заявено в съда на 05.01.2018 г., е погасено по давност. Отделно, в мотивите на решението се посочва, че след като се оспорват само крайните изводи за погасяване на правото на допълнителен отпуск по давност, въпросът дали ищцата има право на отпуск за положения труд в извънработно време по чл.229, ал.1, т.9 (предишна т.8) ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006г. (отм.), не е пренесен във въззивното производство. Тези изводи са изцяло незаконосъобразни. Съгласно указанията в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая, въззивният съд е достигнал извод, че правото на ищцата е погасено по давност, без да реши спора по същество, но е приел също, че въпросът, дали ищцата е положила извънреден труд над законоустановеното работно време и има ли право на допълнителен платен годишен отпуск, не е предмет на въззивното производство.

Тези обстоятелства налагат обжалваното решение да бъде касирано, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане, съдът следва да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време, с повече от 50 часа за всяко тримесечие, през исковия период от 25.02.2003 г. до 30.06.2013 г. /уточнен с молба № 5843/20.03.2018г./ като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни всяка календарна година. Крайните изводи на съда, превишавана ли е нормалната продължителност на дежурствата на служителя, следва да бъдат направени след изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие. Разпоредбите на ЗДСл и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл.229, ал.1, т.9 (предишна т.8) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006 г. (отм.), тъй като работното време на държавните служители в МВР (съответно - ГДИН) при даването на дежурства се отчита съгласно специалните норми на закона.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 211 от 10.12.2019 г. по в.гр.д.№ 535/2019 г. на Окръжен съд Сливен и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.