Доказване на заем при банков превод с основание „договор за заем“

Текстът на акта

Ключови фрази

Договор за заем * доказателствена тежест

Р Е Ш Е Н И Е
№ 235
София, 31.08.2026 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при секретаря Александра Ковачева

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2322/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 224 от 26.01.2026 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 647 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 1615/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в частта , с която, след отмяна на решение № 1107 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 13351/2022г. на Пловдивски районен съд, са отхвърлени предявените от „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община] срещу Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място], в качеството им на наследници на Г. И. М., субективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за заплащане от всеки от тях на сумата 5 112.92 евро (равностойност на 10 000 лева) по договор за заем от 10.11.2020 г.

Касаторът поддържа, че в допуснатата му до касационно обжалване част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че не е доказано наличието на облигационна връзка между дружеството и наследодателя на ответниците, породена от сключен договор за заем за процесната сума. Счита същия за противоречащ на събраните по делото доказателства, установяващи, според него, както превода на тази сума по сметка на наследодателя на ответниците, така и основанието за това – заем.

Касационното обжалване е допуснато на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за спора въпрос: Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест по иск с основание чл. 240 ЗЗД и следва ли ответникът да докаже, че средствата са предадени на друго основание, при наличие на възражение от негова страна в тази насока, съответно цялата доказателствена тежест за доказване на правоотношението ли лежи върху ищеца.

Ответниците по касация – Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място] – молят за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 20.10.2025г. и в писмена защита от 21.04.2026 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове по чл. 240 ЗЗД за сумата 10 000 лв., претендирана от всеки от двамата ответници, Пловдивски окръжен съд е приел за недоказано твърдението, че между техния наследодател Г. И. М. и ищцовото дружество „Н. Коут“ ЕООД е сключен договор за заем от 10.11.2020 г. за исковата сума 20 000 лв. Съдебният състав е счел, че предаването на посочената сума е установено, но че от платежните документи и съвкупната преценка на останалите доказателства по делото не става ясно на какво основание е извършено плащането на тази сума. Мотивирал се е и със заключението на вещото лице В. Ш. по допуснатата и приета във въззивното производство счетоводна експертиза, според което, от начина на записване по сметка 499 „Други кредитори“ не може да се направи извод дали процесните суми (в т. ч. и сумата 20 000 лв.) отразяват предоставяне на заеми или връщане на заеми, както и че при липса на договори не може категорично да се даде отговор дали става въпрос за предоставен заем от „Н. Коут“ на Г. М. или за връщане на такъв от дружеството на физическото лице. В тази връзка въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о., с оглед на която е приел, че в доказателствена тежест на ищцовото дружество е да установи основанието, на което исковата сума е преведена в полза на Г. И. М., каквито доказателства обаче по делото липсват. Поради това, е формирал извод, че не е установено, при условията на пълно и главно доказване, възникнало между страните заемно правоотношение, по силата на което наследодателят на ответниците да дължи на ищцовото дружество процесните суми.

Решението е неправилно .

Във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на Върховен касационен съд, която се споделя и от настоящия състав, непротиворечиво се приема, че: При предявен иск с правно основание чл. 240 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал в заем пари или други заместими вещи е на ищеца, който претендира връщането им; В случай, че предаването на сумата и основанието за това е установено с писмен документ, при оспорване от насрещната страна, в нейна тежест е да установи фактите, на които основава своите възражения (чл. 154, ал. 1 ГПК) – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените доводи. В този смисъл е решение № 108 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 5275/2023г. на ІV г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о.; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о.; решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на ІІІ г. о. и др.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от посочената практика. В противоречие със същата е изводът му, че ищецът не е доказал получаването на сумата 20 000 лева от наследодателя на ответниците Г. И. М. като заем и съответно, че се дължи връщане на същата. В приетото като доказателство по делото преводно нареждане от 10.11.2020 г. ясно и недвусмислено е посочено, че извършеният от „Н. Коут“ ООД превод на сумата 20 000 лева е с основание „по договор за заем“. От заключението на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство без да е оспорено от страните, се установява, че тази сума е постъпила по личната сметка на Г. И. М. и че същата е осчетоводена като предоставен заем на лицето по дебитна сметка 499 „Други кредитори“, партида 197 – Г. И. М., като няма данни да е била върната на дружеството. Съгласието на наследодателя на ответниците за получаването на процесната сума като „заем“ следва да се счита доказано поради безспорното обстоятелство, че самият той е извършил превода й с нареждането от 10.11.2020 г., в което изрично е вписано това основание. В тази връзка настоящият състав съобразява процесуалното поведение на ответниците, които не само не са оспорили твърдението на ищеца, че именно наследодателят им е извършил процесните преводи, но в депозираните от тях отговори на исковата молба са поддържали, че наследодателят им, в качеството си на управител, е превеждал сумите. С оглед на това, следва логичният извод, че макар да не е обективиран в нарочен писмен документ, между страните е налице сключен договор за заем за сумата 20 000 лева, тъй като са доказани съществените елементи на този договор, а именно – реално предаване на конкретна сума и съгласие на страните за основанието, на което същата се предоставя – заем, от което произтича съответно задължението на заемателя за връщането й.

Липсва основание за извод, различен от горния, с оглед заключението на вещото лице по допуснатата във въззивното производство счетоводна експертиза, според което сметка 499 „Други кредитори“ се кредитира при възникване на задължения срещу дебитиране на различни сметки в зависимост от причината за възникване на задълженията и се дебитира при погасяване (изплащане) на задълженията срещу кредитиране на сметки от група 50 Парични средства и при отписване на задълженията срещу кредитиране на сметка 791 Отписани задължения. Неоснователно въззивният съд е възприел базираното на тези констатации становище на експерта, че не може да отговори еднозначно дали с превода от 10.11.2020 г. на сумата 20 000 лева е предоставен заем от дружеството на физическото лице или е върнат заем, който физическото лице е било предоставило на дружеството. При наличието на ясно отразеното в банковия документ основание за превода „по договор за заем“, в тежест на ответниците по исковете, съобразно съдебната практика по прилагане на чл. 240 ЗЗД, е да докажат различно от посоченото основание за превод на сумата, а именно – че същата представлява „връщане“ на заем, каквото доказване в случая не е проведено.

Поради изложените съображения настоящият състав намира, че предявените искове са основателни. Ответниците, в качеството на наследници на заемополучателя Г. И. М. (съпруга и син) с равни права съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за наследството, дължат връщане на процесната сума, като всеки от тях следва да бъде осъден да заплати на ищеца по 1/2 от нея, т. е. по 10 000 лева. Предвид въвеждане на еврото като платежно средство в Република България, считано от 01.01.2026 г. (Закон за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 08.07.2025 г.), сумите следва да бъдат присъдени в евро, т. е. по 5 112.92 евро.

На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху дължимите суми следва да бъде присъдена и законната лихва за забава, считано от завеждането на исковата молба – 19.09.2022 г. – до окончателното им изплащане.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски за разглеждането му във всички инстанции в общ размер на сумата 2 753.82 евро, включваща: 2 328.22 евро (равностойност на 4 533.60 лева) – разноски за първоинстанционното производство и 425.60 евро – разноски за касационното производство.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 647 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 1615/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в частта , с която, след отмяна на решение № 1107 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 13351/2022 г. на Пловдивски районен съд, са отхвърлени предявените от „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община] срещу Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място], в качеството им на наследници на Г. И. М., субективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за заплащане от всеки от тях на сумата 5 112.92 евро (равностойност на 10 000 лева) – по договор за заем от 10.11.2020 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Т. Д. М. от [населено място], [улица], ет. 8, ап. 10 да заплати на „Н. Коут“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], [улица], на основание чл. 240 ЗЗД, сумата 5 112.92 евро (пет хиляди сто и дванадесет евро и деветдесет и два евроцента) , представляваща невърнат заем по договор от 10.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 19.09.2022 г. – до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА И. Г. М. от [населено място], [улица] да заплати на „Н. Коут“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], [улица], на основание чл. 240 ЗЗД, сумата 5 112.92 евро (пет хиляди сто и дванадесет евро и деветдесет и два евроцента) , представляваща невърнат заем по договор от 10.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 19.09.2022 г. – до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Т. Д. М. от [населено място], [улица], ет. 8, ап. 10 и И. Г. М. от [населено място], [улица] да заплатят на „Н. Коут“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], [улица] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 2 753.82 евро (две хиляди седемстотин петдесет и три евро и осемдесет и два евроцента).

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: