Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 07 Ноември 2025

Потвърждаване на условна присъда и лишаване от право за шофиране след смърт при ПТП

Върховен касационен съд · 07 Ноември 2025

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Подсъдимият е признат за виновен за причиняване на смърт по непредпазливост при управление на нерегистрирано четириколесно превозно средство и обжалва наложените наказания като явно несправедливи. Той иска по-леко наказание и отмяна на лишаването от право да шофира заради смекчаващи обстоятелства и семейни грижи. Върховният касационен съд оставя в сила присъдата от две години условно лишаване от свобода и три години без книжка, като намира санкцията за справедлива и законосъобразна.

Какво приема съдът

Смекчаващите обстоятелства не обуславят определяне на наказание под най-ниския предел, ако предвидената санкция не е несъразмерно тежка, а кумулативното наказание лишаване от право да се управлява МПС не подлежи на редукция при съкратено следствие и не може да отпадне, когато липсват предпоставките за смекчаване на основното наказание.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

смърт по непредпазливостпътнотранспортно произшествиелишаване от право за управление на МПСсъкратено съдебно следствиеявна несправедливост

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * неоснователност на касационна жалба * явна несправедливост на наказанието * многобройни смекчаващи вината обстоятелства * съкратено съдебно следствие

Р Е Ш Е Н И Е
№ 522
гр. София, 02 декември 2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно дело № 636 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по касационна жалба от подсъдимия И. Л. Н., чрез защитника адвокат М. П. от САК, срещу решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600101 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив.
Релевира се касационно основание по чл.348 ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание), което се обвързва с оплакване срещу отказа на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл.55 от НК въпреки наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, изброени и анализирани в касационната жалба. Иска се ВКС да измени обжалвания съдебен акт като определи наказанието при условията на чл.55 от НК и да не наложи кумулативното наказание лишаване от право да се управлява МПС.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият И. Н. и защитникът му адвокат М. П. се явяват лично и поддържат касационната жалба, като акцентират, че подсъдимият е самотен родител на две деца и така определеното наказание лишаване от право да управлява МПС би го лишило от възможността да се грижи за тях. Останалите, също упълномощени защитници, адвокатите П. П. и Е. К. – П., не се явяват пред ВКС, редовно призовани и подсъдимият не възразява за разглеждане на делото в тяхно отсъствие.
Частните обвинители Н. К. А. и Н. Н. А., както и поверениците им адвокат А. В. и адвокат Я. Д., всички редовно призовани, не се явяват. Явява се повереникът на частния обвинител Н. Н. А. – адвокат Т. М., която оспорва касационната жалба и моли ВКС да остави в сила обжалваното въззивно решение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като излага подробни съображения, че не е налице претендираното касационно основание. Предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт.
В последната си дума подсъдимият моли да отпадне наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира следното:
С присъда № 2 от 14.01.2025 г., постановена по НОХД № 20245200200925 по описа за 2024 година на Окръжен съд – Пазарджик, подсъдимият И. Л. Н. е признат за виновен в това, че на 12.02.2021г., около 16.30 часа в местността „Тултуре“, в землището на с. Сестримо, обл. Плевен, при управление на МПС - едноместно четириколесно *****, движейки се по местен земен и неасфалтиран път в посока от север на юг, е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал.1 от ЗДвП (’’Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват”) и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП („Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.”), като не се е съобразил със състоянието на пътя и на превозното средство, а именно, че се движи по земен/ неасфалтиран път с едноместно ***, не се е съобразил с превозвания товар - наличието на пътник зад него, движел се е с несъобразена скорост от 37 км./ч., която не му е позволила да премине през следващия десен завой по избраната крива, загубил е контрол над МПС, вследствие на което е предизвикал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на И. К. А. от [населено място] обл. П., поради което и на основание чл.343, ал.1, б. ”в” във вр. с чл. 342, ал.1 от НК, вр. с чл.20, ал.1 и ал. 2 от ЗДвП и чл. 54, вр. чл.58а, ал. 1 и чл. 2 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода.
С присъдата подсъдимият И. Н. е признат за виновен и в това, че по същото време и на същото място е управлявал посоченото МПС - едноместно четириколесно *****, без същото да е регистрирано по надлежния ред, предвиден в чл.140, ал.1 от ЗДвП и чл.2 от Наредба № 1-45 от 24 март 2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторни превозни средства и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, поради което и на основание чл.345, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК, във връзка чл.140, ал.1 от ЗДвП и чл.2 от посочената Наредба и чл. 54, чл. 57 и чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание четири месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 343г от НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия И. Н. от право да управлява МПС за срок от три години.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание – две години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК е отложил за изпитателен срок от три години.
В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, включително тези на частните обвинители.
С решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600101 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, присъдата е изменена, като подсъдимият е признат за невинен в това да е извършил нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.20, ал.2 от ЗДвП и е оправдан в тази част на повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, като на основание чл.23, ал.2 от НК към наложеното общо наказание две години лишаване от свобода е присъединено наказанието по чл.343г, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК - лишаване от право да управлява МПС за срок от три години.
Присъдата е потвърдена в останалата част.
Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
При проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК по искане на подсъдимия Н. и при съобразяване на задължителните указания на ВКС в ТР № 1/2009 г. по тълкувателно дело №1/2008 г., са били установени всички обстоятелства, относими към законосъобразната индивидуализация на всяко от предвидените наказания за извършените от подсъдимия престъпления по транспорта, които двете предходни инстанции коректно и адекватно са съобразили при определяне на размера на всяко от тях.
Съобразена и приложена е задължителната редукция по чл.58а, ал.1 от НК (поради провеждането на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК), като определените наказания лишаване от свобода за всяко от извършените от подсъдимия престъпления от съвкупността, съответно по чл.343, ал.1,б.“в“ от НК - за срок от три години и по чл.345, ал.1 от НК - за срок от шест месеца, са намалени с по една трета съгласно чл.58а, ал.1 от НК или на две години лишаване от свобода за първото престъпление и на четири месеца лишаване от свобода за второто. Правилно не е предприето намаляване на същото основание на кумулативно предвиденото наказание по чл.343г от НК за първото престъпление – три години лишаване от право деецът да управлява МПС, тъй като законът не го допуска за този вид наказание.
Макар и твърде лаконично, двете съдилища са аргументирали изрично отсъствието на предпоставките за претендираната в касационната жалба индивидуализация на наказанията по чл.58а, ал.4 от НК, ерго по чл.55 от НК, които ВКС напълно споделя и е безпредметно да повтаря (вж. л. 15 от мотивите към първоинстанционната присъда и л.16 и л.17 от въззивното решение). Напълно несъстоятелни са доводите за пренебрегване на чистото съдебно минало на дееца, неговите положителни характеристични данни, грижите, които той полага за децата и болния си брат, на когото е личен асистент, както и съпричиняването на вредоносния резултат от неправомерното поведение на пострадалия. Всички тези обстоятелства са изрично отчетени в мотивите на обжалваното въззивно решение, както и правилно и адекватно са оценени като смекчаващи отговорността обстоятелства. Дори въззивният съд е анализирал съпричиняването от страна на пострадалия в съдържателен план и за разлика от първостепенния съд, не го е отчел като „минимално“, а е приел, че то се изразява във возенето на пострадалия отзад на **** без каска, противно на забраната да се вози като пътник, както и това, че с поведението си той е спомогнал подсъдимият като водач на **** да загуби контрол и да предизвика ПТП, което сочи на една висока степен на приноса на пострадалия за настъпилите вредни последици. Следователно коментираните факти със смекчаващ отговорността характер не са били игнорирани от съда.
В касационната жалба леталният изход от ПТП се аргументира с предхождащо заболяване на пострадалия, което е в противоречие с признатите от подсъдимия факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласно които смъртта е настъпила в резултат на тежката шийна травма на пострадалия, причинила разрушаване на жизненоважни гръбначномозъчни нервни пътища и довела до дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност. Налице е незачитане на последиците от това признание от страна на защитата предвид особения ред за разглеждане на делото по чл.371,т.2 от НПК, защото такова фактическо положение не е установено по делото. Констатацията на вещото лице по СМЕ, че болестта Б., от която действително жертвата е страдала, е спомогнала в известна степен за получаването на шийната травма, не дава основание за качествено различна оценка на тежестта на коментираното обстоятелство до степен да обуслови приложението на чл.55 от НК. Това е така, защото ПТП и съставомерният резултат, в това число шийната травма, която го е причинила, не биха настъпили, ако подсъдимият беше съобразил очевидното неправомерно поведение на пострадалия и ако беше контролирал непрекъснато ****, както го задължава чл.20, ал.1 от ЗДвП независимо от заболяването на пострадалия. За разлика от първата инстанция, въззивният съд е отчел като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство изразеното от дееца съжаление за извършеното, поради което упрекът на касатора в обратна насока е неоснователен. Според съображенията в мотивите на обжалваното въззивно решение, именно посочените в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства са предпоставили наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл.343 от НК, което всъщност се оспорва с касационната жалба, да бъде определено още преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК за срок значително под средния предвиден в закона за размер за извършеното престъпление. При това съдилищата са определили наказанието лишаване от свобода съгласно най-благоприятния за подсъдимия закон в сравнителен план по критериите в чл.2, ал.2 от НК, като в изпълнение на изискването в посочената разпоредба е отчетено последвалото след инкриминираната дата завишаване на наказуемостта за този вид престъпления, доколкото със ЗИД на НК, обн. ДВ, бр. 67/04.08.2023г., заварената към инкриминираната дата наказуемост - от две до шест години лишаване от свобода, в които граници е определено оспореното наказание, е била увеличена, както относно минимума, така и за максимума и вече е от три до осем години лишаване от свобода. Настоящата инстанция не споделя довода, че личността на дееца е с ниска степен на обществена опасност, макар по този въпрос страните да не спорят и въззивният съд да се е съгласил с това в мотивите на обжалваното решение. За опровергаването му е достатъчно да се посочи признатият от подсъдимия факт в обстоятелствената част на обвинителния акт, че непосредствено преди да предприеме управлението на *****, е употребил алкохол, при това два вида (един литър бира и неустановено количество ракия), както и многократните му административни наказания за нарушения на правилата за движение по пътищата, включително за превишена скорост (вж. справка от КАТ на л.115-116 от ДП, в която са документирани 4 бр. ел. фишове и 2 НП). Тези отрицателни характеристични данни не предпоставят основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за налагане на по-тежко наказание в контекста на принципа reformatio in pejus и липсата на съответен протест от прокурора и/или жалба от частните обвинители, но самостоятелно изключват приложението на чл.55 от НК, защото видно от редакцията на посочената правна норма не е достатъчно смекчаващите отговорността обстоятелства да са изключителни или многобройни. За приложението й е необходима още положителна преценка, че най-лекото предвидено в закона наказание ще е несъразмерно тежко, какъвто не е настоящият случай.
ВКС не намира основание за отмяна на наложеното наказание лишаване от право деецът да управлява МПС, каквото е главното оплакване на подсъдимия, тъй като същото е предвидено кумулативно за извършеното от него престъпление по чл.343, ал.1, б.“б“ от НК и отмяната му би представлявала нарушение на принципа за законността при фиксиране съдържанието на отговорността на дееца. Срокът на това наказание е определен на три години, колкото е срокът на определеното ( преди редукцията с една трета по чл.58а, ал.1 от НК) наказание от три години лишаване от свобода. Разпоредбите на чл.37, ал.1, т.7 от НК и чл.49 от НК и съдебната практика по приложението им налагат категоричния извод, че наказанието лишаване от права, когато се налага заедно с наказанието лишаване от свобода, не може да е за срок, по-малък от срока на лишаване от свобода, защото срокът на лишаването от права по чл.37, т.7 от НК започва да тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода. Следователно срокът на наложеното наказание по чл.343г от НК е определен в минималния възможен срок предвид, че не надвишава срока на определеното (не на наложеното на основание чл.58а, ал.1 от НК) наказание лишаване от свобода, поради което и като споделя изложените съображения в атакувания пред настоящия касационен състав съдебен акт за неговата законосъобразност, касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила и в тази част. Тълкувателно решение № 1/23 г. по т.д. №1/22 г., ОСНК на ВКС е цитирано коректно в касационната жалба, но неправилно се счита за релевантно в процесния случай, тъй като приетата с него възможност да не се налага предвиденото наказание „лишаване от право“ по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е поставена в зависимост от това дали основното наказание за извършеното престъпление по чл. 343 от НК е определено при условията на чл. 55 от НК. Иначе казано, при отсъствие на предпоставките за индивидуализация на наказанието лишаване от свобода по чл.55, ал.1 от НК, е недопустимо приложението на чл.55, ал.3 от НК, съответно отпадане на кумулативното наказание лишаване от право, както настоява касаторът. ВКС не приема за основателен и доводът, че с налагането му е отнето правото на подсъдимия да управлява МПС за твърде дълъг период от време, без да се отчита, че обществена опасност на деянието не кореспондира по никакъв начин с крайно ниската лична такава на подсъдимия. Както вече се изложиха съображения, оценката на настоящия касационен състав не съвпада с тази на предходните съдилища за обществената опасност на личността на дееца. Освен това, оспореното наказание е определено под средния предвиден в закона размер. Допълнителното му намаляване не намира основание по аргумент от мотивите към т.2 от ТР 2/19.06.2015 г. по т.д. №2/2015 г., ОСНК на ВКС, съгласно които:“ При едновременно предвидени две или повече наказания (кумулативна санкция), едното от които е лишаване от свобода, ръководейки се от разпоредбите на чл. 57, ал. 2 от НК съдът определя размера на всяко едно от тях така, че в своята съвкупност като комплексна санкция да отговарят на целите по чл. 36 от НК. След това намалява само размера на наказанието лишаване от свобода с една трета. По този начин поощрителната норма на чл. 58а, ал. 1 от НК засяга единствено наказанието лишаване от свобода от всички възможни кумулативно предвидени наказания в комплексната санкция“. Ето защо и като намира, че отчетените от въззивния съд отегчаващи отговорността обстоятелства завишават степента на обществена опасност на деянието и предопределят съответност на оспорените наказания с извършените от дееца престъпления, ВКС не намира основание за касационна намеса в исканата от жалбоподателя насока независимо от предприетото с обжалваното решение оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП.
В заключение следва да се отбележи, че определянето на размера на наказанието за извършено престъпление, не е резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК. В контекста на тези принципни законови положения наложеното общо наказание две години лишаване от свобода с приложеното условно осъждане за минимално предвидения в закона срок от три години и присъединеното към него наказание три години лишаване на дееца от право да управлява МПС, не са явно несправедливи и липсват основания за намаляването им.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600101 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1

2.

Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.