Определяне на обезщетение от Прокуратурата при предишно осъждане на лицето

Текстът на акта

Ключови фрази

4
Р Е Ш Е Н И Е № 87

гр. София, 31.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на пети април две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: Велислав Павков

Членове: Геника Михайлова

Ерик Василев
при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1620 по описа за 2020 г.

Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 1/09.01.2020 г. по гр.д. № 536/2019 г. в частта, с която Пловдивски апелативен съд, изменяйки решение № 53/11.02.2019 г. по гр.д. № 433/2018 г. на Окръжен съд - Хасково, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на К. П. сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК и престъпление по чл. 354а, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, вр. чл. 2, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 17.02.2017 г.

Решението е допуснато до касационно обжалване по касационната жалба от Прокуратурата на Република България по материалноправния въпрос за критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По въпроса има константна практика на ВКС, която следва да се приложи с отговора. Според нея (т. 11 от ППлВС № 4/23.12.1968 г. на ОСГК на ВС – нормативно тълкуване, проведено в решения на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК, напр. решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. IV ГО, решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. IV ГО, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. IV ГО, решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. IV ГО, решение № 263/21.03.2017 г. по гр.д. № 627/ 2016 г. IV ГО, решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. III ГО, решение № 61/28.04.2016 г. по гр.д. № 4546/2015 г. на III ГО и много други), размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя от съда по справедливост във основа на преценка на конкретни обективно съществуващи и проявени обстоятелства, като например тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното производство, тежестта и срокът на изтърпяване на взетите мерки за неотклонение, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер по справедливост да присъди за неимуществените вреди, например: наличието или не на влошено здравословно състояние, вкл. психическо, степента на засягане на личния и социален живот от незаконното наказателно преследване; наличието и на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на незаконния наказателен процес, от който се претендират вредите, доколко търпените болки и страдания са произтекли от всички обвинения в престъпления, съдебното минало и наличието на предишни осъждания с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания, медийни публикации, направили незаконното обвинение обществено достояние, обществено-икономическата ситуация в страната и други подобни. В тази практика на ВКС се приема също, че при определяне размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, в случай че те са повече от едно, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото релевантни за конкретния случай обективно съществуващи обстоятелства, но да извърши и отрази в мотивите на своето решение преценката си относно тяхното конкретно значение за определяне на справедливия размер на обезщетението.

По основанията за неправилност на въззивното решение, въведени в касационната жалба от Прокуратурата на Република на България:

За да приеме искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди доказан по основание, въззивният съд е зачел установеното по делото обстоятелство, че с прокурорско постановление от 25.10.2016 г. на Окръжна прокуратура – Хасково, влязло в сила на 17.02.2017 г., е прекратено наказателното производство, по което ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 242, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК и по чл. 354а, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 2, ал. 2 НК поради неизвършването им, а е заключил, че наказателното преследване срещу ищеца е било незаконно, а всяко незаконно наказателно преследване засяга в една или друга степен неимуществената сфера на пострадалия. Поради това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е намерил за установени, приел е да се намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и да са от значение за справедливия размер на обезщетението (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 51, ал. 2 ЗЗД).

За да го определи в размера от 25 000 лв., въззивният съд е намерил, че: 1) престъпленията, в които ищецът е бил обвивен, без да ги е извършил, са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – първото се наказва с лишаване от свобода от десет до петнадесет години и глоба от сто до двеста хиляди лева, а второто – с лишаване от свобода от три до дванадесет години и глоба от 10 000 до 15 000 лв.; 2) на ищеца е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от около 18 месеца (от 26.11.2012 г. – 30.05.2014 г.), като ищецът е задържан пред очите на децата му (тогава 7-годишни) и пред неговата съпруга, а ищецът от стрес и срам се е разплакал; 3) на 19.08.2014 г. му е взета и мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“; 4) това, че наказателното производство е продължило в неразумен срок (4 години, 2 месеца и 20 дни), е установено с обезщетението със споразумението по реда на глава трета „а“ ЗСВ, с което обаче ищецът не се е съгласил; 5) психиката на ищеца е била интензивно накърнена поради преживените страх и тревоги за развоя на наказателния процес – да е възможно да му бъдат наложени несправедливо тежките наказания за престъпленията, които не е извършил, а негативното отражение е останало и след прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство – ищецът е неспокоен, психически нестабилен и проявява депресивни състояния; 6) осъзнаването, че задържането му лишава семейството от финансова и морална подкрепа, а то е обречено на глад и несгоди, е допринесло допълнителни негативи в психиката на ищеца, защото съпругата му не е работила, а се е грижила за двете малки деца; 7“ ищецът се е чувствал безпомощен да им помогне; 8) поради липса на средства семейството му напуска жилището в [населено място], а съпругата и двете деца се установяват в дома на тъщата на ищеца в [населено място], което допълнително поражда чувство на безпомощност у ищеца; 9) след два отказа, най-тежката мярка за неотклонение е изменена, но трите опита на ищеца да започне работа са безрезултатни, тъй като работодателите не го одобрявали заради наказателното производство срещу него; 10) това причинило крайна изнервеност у ищеца и чувство на безнадежност, той престанал да общува с хората и не можел да спи спокойно и 11) поради безизходната ситуация съпрузите решават да променят своето местоживеене, а след постановлението за прекратяване на наказателното производство напускат страната и се установяват в Турция. Въззивният съд е намерил, че всички тези обстоятелства, както и обществено-икономическото състояние в страната налагат висок размер на обезщетението и го е определил в размера от 25 000 лв.

Касационната инстанция намира решението неправилно, тъй като въззивният съд не е отчел значението и на онези също обективно проявени и установени по делото обстоятелства, които предполагат по-нисък размер на обезщетението (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД). Той не е съобразил, че ищецът вече е осъждан на 10 години лишаване от свобода за търговия с наркотици, изтърпявайки наказанието си в затвор в Турция.

Следователно касационният състав е длъжен да отмени неправилното решение и да реши спора по същество. При отчитане на значението на това осъждане, което обективно засяга личността и обществения статус на ищеца, сумата от 20 000 лв. е размерът, адекватно удовлетворяващ критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който чл. 4 ЗОДОВ препраща. Това е и размерът, до който искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да бъде уважен от касационната инстанция.

При този изход на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта по разноските, а сумата 1 665.80 лв. е размерът, до който следва да се присъдят разноските, които ищецът е направил пред първата и втората инстанция. Онези, които е сторил пред касационната инстанция, остават в неговата тежест, доколкото касационната му жалба не бе допусната до разглеждане.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1/09.01.2020 г. по гр.д. № 536/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен в размер над 20 000 лв. до 25 000 лв., както и в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума над 1 665.80 лв. – разноски пред първата и втората инстанция.

ОТХВЪРЛЯ иска на К. П. ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размера над 20 000 лв. до 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 242, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК и по чл. 354а, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 2, ал. 2 НК.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му осъдителна част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.