Осъждане на съучастник само по обяснения на друг подсъдим и полицаи

Текстът на акта

Ключови фрази

Кражба, извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай * съществени процесуални нарушения * оговор * липса на мотиви * съществени нарушения на правилата за оценка на доказателствата

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 237

София 22 януари 2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Тома Комов

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 1040/2019 година

Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на подсъдимия И. В. Т. против въззивна присъда № 20/14.03.2019 г., постановена по ВНОХД № 301/2019 г. от Окръжен съд - Пловдив.

В жалбата се излагат аргументи за съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на втората инстанция за участието на подсъдимия Т. в извършване на престъплението. Изтъкват се доводи, че новата осъдителна присъда е изградена върху обясненията на другия подсъдим Г. Н. (оговор), както и на недопустими доказателства, каквито са показанията на свидетелите П., Б. и Я. – полицейски служители, провели „оперативна беседа” с последния. В съдебното заседание защитата поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея, като се счита, че допуснатите съществени процесуални нарушения са довели до неубедителен и немотивиран съдебен акт. Отправеното искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и оставяне в сила присъдата на районния съд, с която подсъдимият Т. е бил оправдан.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че въззивната присъда е правилна и следва да се остави в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

І. С присъда № 270/21.11.2018 г., постановена по НОХД № 1604/2018 г., Районният съд – Пловдив съд е признал подсъдимия И. Т. за невинен и го е оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, извършено при предварителен сговор с подсъдимия Г. Н..

Със същата присъда подсъдимият Г. Н. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него сам, като извършител и след предварителен сговор с неустановено по делото лице престъпление чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 54, ал.1 от НК му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. Подсъдимият Н. е бил осъден да заплати сумата от 660 лева, сторени разноски по делото.

В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – Пловдив, оспорващ оправдаването на подсъдимия Т., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановен сега атакувания съдебен акт, с който въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционната присъда и вместо нея :

- признал подсъдимия Г. Н. за виновен в това, че в периода от 26.11.2014 г. до 15.04.2015 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление сам, като извършител и след предварителен сговор в немаловажен случай с И. Т., чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, като е използвано МПС и техническо средство отнел чужди движими вещи на обща стойност 17 861, 75 лева от владението на посочените в присъдата лица без тяхното съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години;

- признал подсъдимия И. Т. за виновен в това, че в периода от 26.11.2014 г. до 24.03.3015 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, след предварителен сговор в немаловажен случай с Г. Н., чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, като е използвано МПС и техническо средство отнел чужди движими вещи на обща стойност 17 561, 75 лева от владението на посочените в присъдата лица без тяхното съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години;

- осъдил е двамата подсъдими да заплатят направените по делото разноски в размер на 660 лева.

ІІ. Касационната жалба е основателна, макар отправеното искане с нея за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт да не е съответно на правомощията на касационната инстанция, очертани в закона.

Въззивният съд е приел, че са налице условията на упражни правомощията си по чл. 336 от НПК - да отмени съдебния акт на първата инстанция и да постанови нова присъда. В съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, приложими по силата на чл. 339, ал.3 НПК, в мотивите към присъдата се посочват установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са констатирани и какви са правните съображения за взетото решение. В атакувания пред касационната инстанция съдебен акт (л. 63 – 69 от въззивното дело) са възпроизведени фактическите положения, приети от първата инстанция, разкриващи престъпна дейност на подсъдимия Н., извършена съвместно с неустановено по делото лице. Утвърден е изводът на районния съд, че самопризнанието на подсъдимия Н. за личното му участие в инкриминираните кражби, включени в рамките на продължаваното престъпление, са подкрепени от обсъдените писмени и гласни доказателствени източници. Последвало е заключението, че първата инстанция при правилно установена фактическа обстановка е направила неверни изводи за липса на съпричастност на подсъдимия Т. към деянията, за които е осъден Н.. Представените в тази връзка съображения обаче не удовлетворяват стандарта, заложен в чл. 305, ал.3 от НПК. В разглеждания случай обясненията на подсъдимия Н. са били основно доказателствено средство. Втората инстанция, за разлика от първостепенния съд, е приела, че елемент на доказателствената съвкупност са и приобщените обяснения на подсъдимия Н., депозирани от него в хода на досъдебното производство. Това е налагало въззивният съд да обсъди много внимателно тяхното съдържание, като изложи собствени съображения за достоверността на обясненията от двете фази на процеса и за обективността на изводимата от тях информация, уличаваща подсъдимия Т.. Вместо това с общи изрази, лаконично е отбелязано несъгласие с изводите на първостепенния съд за противоречивост и непоследователност на обясненията в коментираната им част. Присъства и аргумент, че подсъдимият Н. и пред въззивната инстанция лично и чрез защитата си изрично е заявил съпричастност на Т. към престъпленията, за които е повдигнато обвинение. Съдът не е счел за необходимо да обясни в какъв аспект разглежда последно посоченото изявление на Н. и неговата защита, което всъщност е направено в хода по същество на делото . Известно е, че в рамките на доказателствения анализ относно обстоятелствата по чл. 102 от НПК, предмет на обсъждане и оценка са доказателствата, изводими от доказателствените източници, каквито са обясненията на подсъдимото лице, но не и заявената от него позиция в хода на съдебните прения.

Несъмнено обясненията на подсъдим, с които се уличава друг съподсъдим, имат значение на доказателствено средство. Те обаче следва да бъдат подложени на внимателна проверка и да са подкрепени от други доказателствени източници, за да бъдат поставени в основата на осъждането на съучастника. Затова, след като е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия Т. основно на базата на обясненията на Н., съдът е бил длъжен да посочи и другите доказателства в тяхна подкрепа. В мотивите на проверявания съдебен акт в отклонение от принципните изисквания на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК може да се прочете, че „изброените писмени и гласни доказателства, които според районния съд подкрепят самопризнанието на Н., се отнасят в голяма степен и за престъпната дейност на подсъдимия Т.”. Съдът е избегнал да отрази, съответно да обсъди, доказателствата, съдържащи се в доказателствените източници, извън обясненията на Н., уличаващи подсъдимия Т. в „голяма степен”, за да се приеме негово съизвършителство в деянията, включени в продължаваното престъпление и да мотивира това свое решение. Районният съд е анализирал доказателствата, които биха могли да обусловят извод за авторството на Т., но ги е счел за недостатъчни. По отношение на тази част от доказателствената и оценъчна дейност на основния съд проверката на втората инстанция се изчерпва с декларативна констатация за „подценени” показания на свидетеля Б. и свидетелите Г. (вероятно се има предвид Е. Г. и С. С., които са били във фактически съжителство, бел. ВКС). Така приложеният от въззивния съд подход е дистанциран от задължението за пълно изследване на всички обстоятелства по делото и компрометира дължимата обективност и всестранност при формиране на вътрешното убеждение на съда . Тук е мястото да се посочи, че защитата уместно възразява срещу качеството на въззивния съдебен акт.

На следващо място, въззивният съд е отправил упрек към разсъжденията на първата инстанция, която с позоваване на конкретни решения от съдебната практика, е изключила от доказателствената съвкупност показанията на свидетелите П., Б. и Я. – полицейски служители, преразказали съобщеното им от подсъдимия Н. в рамките на проведената от тях „оперативна беседа”. На изложените в мотивите на първоинстанционната присъда съображения е противопоставен аргументът, че съществува и решение на върховната съдебна инстанция в обратен смисъл, което решение въззивният съд е припознал като идентично с обсъждания случай. С последвалите кратки съждения, заимствани частично от цитираното в мотивите решение, не се дава убедителен отговор на коментираната процесуална проблематика. По важното обаче е друго. Анализът на мотивите на новата присъда показва, че всъщност неразрешен е останал същественият въпрос – дали обясненията на Н., наред с възпроизведеното от него пред полицейските служители, без да са обсъдени конкретните други сигурни доказателства в подкрепа на обвинението за участие на Т. във вменената му престъпна дейност, прави осъждането на последния различно от това по „оговор”, каквото е било и основното възражение на защитата.

За пълнота на касационната проверка настоящият състав намира за необходимо да посочи и това, че в проверявания съдебен акт не се съдържат аргументи, свързани с приложението на материалния закон. Може само да се предполага, че изложените от основния съд в първоинстанционната присъда съображения за правната квалификация на осъщественото от подсъдимия Н. са възприети като правилни от втората инстанция, съответно относими и към деятелността на подсъдимия Т..

Обобщено, въззивният съд не е извършил цялостен анализ и надлежна оценка за годност и достоверност на доказателствените източници, в резултат на които да формира своите фактически изводи, включително и за авторството на подсъдимия Т. в инкриминираната продължавана престъпна дейност. Липсата на мотиви в обсъдените по – горе насоки представлява не само нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК, но и пряко рефлектира върху правото на защита на касатора Т..

По принцип, когато става дума за престъпление, извършено в съучастие (съответно, съизвършителството е въздигнато като квалифициращо обстоятелство), процесът за всички съучастници следва да е общ (единен). В конкретния случай въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционния съдебен акт. Постановил е нова присъда, с която се е произнесъл по въпросите, визирани в чл. 301, ал.1 от НПК, както по отношение на подсъдимия Т., така и по отношение на подсъдимия Н.. Затова отстраняването на констатираните процесуални нарушения налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция, включително и за необжалвалия подсъдим Н..

Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивна присъда № 20/14.03.2019 г., постановена по ВНОХД № 301/2019 г. от Окръжен съд – Пловдив.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.