Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд в МВР и ГДИН

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50200

гр. София, 14.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 673 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Г., чрез адв. Н. П., срещу въззивно решение № 225/20.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 527/2019 г. на Окръжен съд – Сливен, с което е потвърдено решение № 1367/23.11.2018 г. по гр. д. № 28/2018 г. на Сливенския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му по давност, иска по чл.124, ал.1 ГПК на Т. Г. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерство на правосъдието – София да се приеме за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.01.2003 г. – 30.09.2013 г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – София, чрез юрисконсулт Е. Д., оспорва жалбата, като сочи, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди. Претендира разноски и поддържа възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски за адвокатско възнаграждение.

С определение № 416/17.05.2022 г. касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнените от състава на ВКС правни въпроси за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 9 (предишна ал. 8) ЗМВР - 1997 г. (отм.); и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР - 2006 г. (отм.); и наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване.

По тези въпроси в установената практика на ВКС (която се споделя от настоящия състав, вж. - решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение № 174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., решение № 243/05.10.2016 г. по гр.д. № 1513/2016 г., IV г. о., решение № 48/28.06.2022 г. по гр.д. № 908/2019 г., ІІІ г. о. и др.) се приема, че по естеството си правото на допълнителен отпуск е компенсация за положен от съответния служител в МВР извънреден труд. Този извод следва от правната уредба в ЗИД на ЗМВР - 1997 г. (ДВ, бр.17 от 21.02.2003г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от служителите труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР - 1997 г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР - 2006 г. (отм.), както следва: до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд; разликата над 50 часа се компенсира с допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа, доколкото то във всеки случай представлява работа извън редовното работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е, защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положения от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3) и ЗДСл (чл. 59, ал. 6) нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР - 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР - 2006 г.(отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението.

Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск има за предмет установяване правото на служителката на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от нея извънреден труд в периода 01.01.2003 г. – 30.09.2013 г. Посочено е, че спорът пред въззивната инстанция е ограничен до правния въпрос погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното с него материално право. Прието е за безспорно установено, че ищцата е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през изследвания период и до момента служебното й правоотношение не е прекратено - тя заема длъжността „надзирател” и „командир на отделение” в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София. Съгласно разпоредбата на чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.) работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното над 50 часа време. В отношенията между страните за процесния период приложими са разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53/27.06.2014 г.) и съответните подзаконови нормативни актове. За неуредените в специалните закони въпроси се прилагат нормите на ЗДСл, по силата на § 1а от ЗР на ЗМВР (отм.), към който чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС препраща, а респ. след отмяната (от 01.01.2011 г.) - по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА). Съгласно чл. 125 ЗДСл, приложим по посочените съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно, максималният общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е и настоящият, е 3 години. Положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия период 01.01.2003 г. – 30.06.2013 г. е погасен по давност (исковата молба е подадена на 02.01.2018 г.). Изложените във въззивната жалба доводи за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове са счетени за неоснователни, като в тази връзка съдът е посочил, че чл. 125 ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска (установителен или осъдителен), респ. на търсената защита. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях. В заключение е направен извод, че на основание чл.125 ЗДСл исковата претенция е погасена по давност и следва да се отхвърли.

При отговорите на въпросите, обусловили допускането на касационното обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.

Държавните служители в МВР, работещи на смени, положили труд над законоустановеното работно време, за съответния период над 50 часа, имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, за което обаче има забрана да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, т.е. правото на допълнителен отпуск не се трансформира в парично докато съществува правоотношението с МВР и не може да бъде упражнено едностранно от служителя, поради което давността започва да тече от деня, в който правоотношението е прекратено. Ищцата е заемала длъжността „надзирател“ в затвора в гр.Сливен и липсват доказателства, че правоотношението й с ГДИН е прекратено. Според въззивния съд, имуществени спорове се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред, поради което правото на компенсация за положения от ищцата извънреден труд в случая е погасено по давност. Неправилен е изводът, че след като се оспорват само крайните изводи за погасяване на правото на допълнителен отпуск по давност, въпросът дали ищцата има право на отпуск за положения труд в извънработно време по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР - 1997г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР - 2006г. (отм.), не е предмет на въззивното производство. Тези изводи са незаконосъобразни. Съгласно указанията в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е достигнал до извод, че правото на ищцата е погасено по давност, без да даде отговор на въпроса, дали ищцата е положила извънреден труд над законоустановеното работно време и има ли право на допълнителен платен годишен отпуск, защото е приел, че не е предмет на въззивното производство. Тези обстоятелства налагат обжалваното решение да бъде касирано, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При повторното разглеждане съдът следва да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време, с повече от 50 часа за всяко тримесечие през исковия период, като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Крайните изводи на съда, превишавана ли е нормалната продължителност на дежурствата на служителя, следва да бъдат направени след изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие.

При новото разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по въпроса за разноските на страните за касационната инстанция (включително и по направеното от ответника по жалбата възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК).

По изложените съображения и на основание чл.293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 225 от 20.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 527/2019 г. по описа на Окръжен съд – Сливен.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на ОС – Сливен.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.