Оправдаване за неверни сведения за евросубсидии при липса на умисъл и разминаване в датите

Текстът на акта

Ключови фрази

Получаване на кредит чрез представяне на неверни сведения * неоснователност на касационен протест * европейски програми за развитие

Р Е Ш Е Н И Е

№ 410

гр. С., 13 октомври 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Петя Маринова

изслуша докладваното от

съдия И. касационно дело № 588 по описа за 2025 г

Касационното производство е образувано по протест на Бургаска апелативна прокуратура срещу решение на Бургаски апелативен съд № 37 от 30.04.2025 г, по ВНОХД № 120/24, с което е потвърдена присъда на Бургаски окръжен съд № 260002 от 20.09.2022 г, по НОХД № 384/20.

С първоинстанционната присъда подсъдимият Ж. К. И. е признат за невиновен в това, че на 22.03.2013 г в [населено място], в качеството си на управител и представител на /фирма/, пред ДФ „Земеделие“, Общинска служба по земеделие, [населено място], в Общо заявление за подпомагане 2013 г, форма юридически лица, вх. № /номер/дата, УИН /номер/, УРН/номер/, представил неверни сведения в нарушение на задължението си да предостави такива по чл. 39, чл. 41 и чл. 43 от Закона за подпомагане на земеделските производители и чл. 2 и 3 от Наредба № 5 от 27.02.2009 г за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания на Министъра на земеделието и храните, а именно: че използва, обработва и поддържа в добро земеделско и екологично състояние земеделски площи, намиращи се в землището на [населено място] и [населено място], общ. /община/, всичко с обща площ 53, 88 хектара, за да получи средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 248 а, ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 НК.

С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Сочат се следните доводи: Решението не отговаря на изискванията по чл. 339, ал. 2 НПК. Апелативният съд е възпроизвел мотивите на първата инстанция, без да извърши собствен анализ на събраните доказателства, което е повлияло негативно на формираното вътрешно убеждение по релевантните факти. Контролният съд е игнорирал допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в непълнота, неяснота на мотивите към присъдата и наличието на вътрешно противоречие. Съдът е приел фактическа обстановка, идентична с тази по обвинителния акт, но е счел, че подсъдимият не е извършил инкриминираното престъпление. Неправилни са изводите на съда, че деянието, предмет на обвинението, не е извършено на датата, посочена в обвинителния акт, както и това, че обвинението не е доказано по несъмнен начин. Съдът не е съобразил спецификата на престъплението по чл. 248 а НК, което е формално, на просто извършване, което означава, че се счита довършено с представянето на неверните сведения. В случая, престъплението е извършено на датата и мястото, посочени в обвинителния акт, а изразеното от съда становище в различен смисъл е неправилно. Не е съобразено, че в таблицата, приложена към заявлението за регистрация, са посочени земеделските площи, за които подсъдимият е декларирал, че ползва и поддържа в добро земеделско състояние, докато в действителност, тези площи са били обработвани от други земеделски производители. Невярно са интерпретирани действията на администрацията по препращане на преписката към ДФ „Земеделие“, [населено място], доколкото наличието на възможност за корекция на заявените данни има значение само при преценката на формата на вината, но не влияе на съставомерността на деянието, която е налице. Анализът на гласните доказателства е проведен в отклонение от процесуалните изисквания. Съдът не е взел предвид, че за стопанската 2013 г, рентата е раздадена от дружество /фирма/, а не от дружеството на подсъдимия. Игнорирано е обстоятелството, че представените от подсъдимия договори за наем на земеделска земя са сключени с лица, които не са собственици на съответните имоти. Не е съобразено обстоятелството, че някои собствениците са получили уведомление от дружеството на подсъдимия, че сключените с тях договори ще се считат прекратени. Невярно са интерпретирани обясненията на подсъдимия, в които се съдържа твърдението, че той не е обработвал земите, за които е поискал подпомагане, тъй като те вече са били обработени. Съдът е кредитирал казаното от подсъдимия, че не той, а други лица, са се занимавали с изготвянето на договорите за наем на земеделски земи, макар и това твърдение да противоречи на житейската логика. Не е взето предвид, че при подаването на заявлението за подпомагане, подсъдимият е бил длъжен да знае за кои площи се полага финансиране. Не е взето предвид, че подсъдимият е нарушил задължението си по чл. 2 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г за създаване и поддържане на регистър на земеделските производители, както и по чл. 7, ал. 1, т. 4, съдържащ задължение на земеделския производител да посочи и правното основание за ползване на декларираните от него земеделски площи. Допуснато е неправилно приложение на материалния закон.

С протеста се правят алтернативни искания: за отмяна на решението и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция или за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд.

В съдебно заседание на ВКС представителят на В. не поддържа протеста и пледира за оставяне в сила на атакуваното решение.

Защитата пледира за оставяне в сила на оспореното решение.

Подсъдимият не участва лично в касационното производство.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Настоящата инстанция не споделя оплакването, че е допуснато процесуално нарушение при изготвяне на въззивното решение, тъй като съдебният акт отговаря на изискванията по чл. 339 НПК. Съдът е описал приетата от него фактическа обстановка, направил е собствен анализ на събраните доказателства, формирал е правилно вътрешно убеждение по релевантните факти и е дал верен отговор на възраженията, наведени от прокурора във въззивното производство. Не може да бъде споделено оплакването, че контролният съд се е отнесъл безкритично към мотивите на присъдата на първата инстанция, с което е нарушил процесуалните си задължения, тъй като липсва посоченото в касационния протест нарушение. Когато въззивната инстанция проверява постановената присъда и счете, че изводите на първата инстанция са правилни, няма пречка да ги сподели, както е в настоящия случай. В резултат на цялостна въззивна проверка на присъдата, на основание чл. 314, ал. 2 НПК, апелативният съд е достигнал до верния извод, че постановената оправдателна присъда е правилна и като такава следва да бъде потвърдена.

На първо място, правилно е становището на съда, че формулировката на обвинението относно датата и мястото на извършване на инкриминираното деяние, представлява процесуална пречка за постановяване на осъдителна присъда. Това е така, защото правото на защита на обвиняемия / подсъдимия, предполага той да бъде информиран за всички елементи на обвинението, срещу което се защитава, важна част от които са датата и мястото на инкриминираното деяние. Обвинението е за деяние, извършено на 22.03.2013 г в [населено място], като е посочено, че неверните данни се съдържат в Общо заявление за подпомагане, с входящ номер, съответно УИН и УРН, каквито са получени впоследствие и в друго населено място. Деянието, предмет на обвинението, не се състои от един акт, тъй като процедурата за кандидатстване за подпомагане протича на етапи. Касае се за сложен фактически състав, който има начална дата и крайна дата и се развива в различни населени места. Началната дата е 22.03.2013 г, с местоизвършване [населено място], а крайната дата е 30.05.2013, с местоизвършване [населено място]. Следователно, както правилно е приел съда, обективно е невъзможно инкриминираното деяние да е осъществено на 22.03.2013 г, след като заявлението е придобило валидност на 30.05.2013 г. Освен датата на деянието, залегнала в обвинението, която не съвпада с датата на завършване на сложния фактически състав / изготвяне на валидно заявление за подпомагане/, липсва съвпадение и на мястото на извършване на деянието: [населено място] / съгласно обвинението / или [населено място], където подаденото заявление е породило правните си последици. С оглед на изложеното, ВКС споделя извода на съда, че формулировката на обвинението относно датата и мястото на извършване на деянието, съставлява пречка за признаване на подсъдимия за виновен, в която хипотеза се постановява оправдателна присъда.

На следващо място, верен е извода на съда, че в процеса на доказване не е достигнат стандарта по чл. 303, ал. 1 и 2 НПК.

Към момента на деянието, съгласно обвинението, е действала Наредба № 5 от 27.02.2009 г за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания. Нормативно условие за отпускане на субсидия, на основание чл. 2, ал. 1 от цитираната Наредба, е било земеделските стопани да ползват земеделската земя, за която кандидатстват за подпомагане. По делото е установено, че към 22.03.2013 г, кандидатите са посочвали за кои земеделски блокове / масиви / желаят подпомагане, при което е липсвало очертаване на отделните граници на имотите, влизащи в земеделския блок. Изяснено е, че е била създадена практика договори за наем на земеделски имоти да се сключват от сънаследници с различни земеделски производители, което е довело до застъпване при обработването на площите. При това положение се е случвало земеделски производители да влизат в конкуренция по отношение на обработваните от тях земеделски площи. Съществено за изхода на делото е това, че, към момента на деянието, не е имало постигнато съгласие между земеделските производители кой коя площ да обработва, което / съгласие / да е одобрено от служба „Земеделие“, [населено място]. Практиката е била следната: обработването на земята се е осъществявало по земеделски блокове / масиви /, независимо от това дали съответният земеделски производител е имал договор за всички имоти, включени в масива. Това положение е позволявало да бъдат обработвани и площи, за които съответният земеделски производител не е имал сключени договори за наем, като целта е била да бъдат обхванати всички масиви в землището на населеното място.

По настоящето дело е установено, че в землището на [населено място] и [населено място], общ. /община/, освен дружеството на подсъдимия, са работили още двама земеделски производители. Не е имало ясно разграничение на имотите, които отделните земеделски производители са обработвали, което е довело до невъзможност да се установи кои от процесните имоти са обработвани от подсъдимия / чрез неговото дружество / и кои от тях от другите земеделски производители. В този контекст следва да бъдат тълкувани изпратените от дружеството на подсъдимия писма до някои от собствениците на имоти, страни по договорите за наем, че следва да считат договорите за прекратени. Основанието за това е обстоятелството, че тези имоти са обработени от друг земеделски производител, което обяснява и факта, че рентата е платена от този, който е обработвал земята. Изложеното има отношение към обективната страна на състава на престъплението по чл. 248 а НК, доколкото следва деецът да е представил неверни сведения / че използва, обработва и поддържа в добро състояние определени земеделски площи /, докато, в случая, липсват доказателства за невярно деклариране с оглед на създаденото фактическо положение относно обработката на площите в землищата на [населено място] и [населено място], общ. /община/. Съдът вярно е интерпретирал действията на администрацията относно препращане на преписката от Общинска служба „Земеделие“, [населено място], към служба „Земеделие“, [населено място], където е седалището на /фирма/. Процедурата за кандидатстване за подпомагане е следвало да приключи по мястото, където е седалището на юридическото лице, в случая, [населено място]. Не може да бъде споделен довода на прокурора, че обвинителната теза може да се счита доказана, въз основа на задълженията на подсъдимия като земеделски производител, залегнали чл. 2 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 3 от 29 януари 1999 г за създаване и поддържане на регистър на земеделските производители. Това е така, защото в Наредбата е уредена процедура за попълване на данни, която е различна от тази, инкриминирана с обвинителния акт. В посочената хипотеза не може да се приеме, че е налице фактическо обвинение, основано на реда в цитираната Наредба, а, както е известно, с оглед спазване правото на защита, това е необходима предпоставка за реализиране на наказателната отговорност. От друга страна, цитираните от прокурора разпоредби не създават задължение на земеделските производители, а се отнасят до създаването на регистър на земеделските производители и посочват кръга от данни, които следва да залегнат в регистъра. В чл. 2 от Наредбата е посочено, че регистърът на земеделските производители служи за набиране на информация за земеделските производители и за дейността им, в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата, е очертан обема на данните, които подлежат на включване в регистъра.

ВКС не споделя довода че обясненията на подсъдимия са интерпретирани неправилно. Съдът е обсъдил изявлението на подсъдимия, че е имало случаи, при които е установявал, че площи, ползвани от него, са обработени от друг земеделски производител, и правилно е приел, че това твърдение успешно се инкорпорира сред другите гласни доказателства, че е имало практика да се обработват и земеделски земи, за които съответният земеделски производител не е имал договор.

На следващо място, установено е, че е имало практика договорите за наем на земеделска земя да се сключват не с лични действия на подсъдимия, а чрез други лица, а именно: чрез неговата съпруга / св. И. / и чрез две жени от [населено място], общ. /община/., чиято самоличност е установена. Изяснено е, че имената на наемодателите в процесните договори са вписвани от св. И., респективно, от ангажираните с тази дейност жени от селото. С оглед на изложеното, верен е извода на съда, че липсват доказателства за субективната страна на състава по чл. 248 а НК, тоест, не е доказано наличие на пряк умисъл. Д. на прокуратурата, че подсъдимият е бил длъжен да знае, може да има отношение при обвинение за непредпазливо деяние, но не може да бъде споделен при обвинение за умисъл, и то, при хипотезата на пряк умисъл, както е в настоящия случай.

По изложените съображения, ВКС намери, че релевираните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК не са допуснати, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, както и не може да бъде уважено искането за отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция.

По тези съображения, ВКС намери, че протестът е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в СИЛА решение на Бургаски апелативен съд № 37 от 30.04.2025 г, по ВНОХД № 120/24.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: