Погасяване по давност на правото на ползване на семейно жилище след развод

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 442

гр.София, 01.07.2026 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

при секретаря Теодора Ставрева и прокурора

като разгледа докладваното от Ерик Василев гр.д.№ 122/ 2026 г., за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 от ГПК.

С определение № 1364/ 18.03.2026 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Ж. П. Н. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 239/ 02.10.2025 г. по в.гр.д.№ 237/ 2025 г. на Окръжен съд Сливен, с което е потвърдено решение № 87 от 12.05.2025 г. по гр.д.№ 1229/2024 г. на Районен съд Нова Загора, с което е уважен иск, на основание чл.439, ал.1 ГПК, предявен от К. Б. Н. срещу Ж. П. Н., че не дължи предоставяне на ползването на семейното жилище в [населено място], [улица], ет.*, ап.*, въз основа на решение № 75/ 08.06.2009 г. по гр.д.№ 64/ 2009 г. на РС Нова Загора, като погасено по давност; обезсилен е изпълнителен лист от 19.08.2024 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 379/ 2024 г. на СИС при РС Нова Загора и са присъдени разноски в производството.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд, когато възприеме фактическите обстоятелства, установени пред първата инстанция и препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК, да изложи самостоятелни мотиви по предмета на спора.

Според трайно установената съдебна практика, предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи; фактическите и правни изводи трябва да намерят израз в мотивите на въззивния съд. Това задължение произтича от характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща /виж Решение № 134/ 28.11.2019 г. по гр.д.№ 2604/ 2018 г., І г.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС, разрешаващи същия въпрос/.

Обжалваното въззивно решение не съответства на така установената практика, тъй като при мотивирането му липсва обсъждане на доказателствата, на които ответникът се е позовал във въззивната си жалба и няма произнасяне по всички доводи в тази жалба. По отношение на решението е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция /арг. чл.293 ал.3 ГПК/.

По делото е безспорно, че страните са бивши съпрузи, бракът им, сключен през 1980 г., е прекратен с развод с влязло в сила на 03.07.2009 г. решение на РС Нова Загора по гр.д.№ 64/ 2009 г. По време на брака те са придобили и са притежавали в режим на съпружеска имуществена общност /нотариален акт № 24, т.ІІ, н.д.№ 532/ 27.05.1992 г./ апартамент, находящ се в [населено място], [улица], в сградата на ЖСК „Христо Ботев“, заедно с избено помещение, таванско помещение и гараж. Това е било тяхното семейно жилище, с бракоразводното решение ползването на това жилище е предоставено на ответника Н., който единствено е заявил претенция за това /към момента на развода няма ненавършили пълнолетие деца на страните/. Не се спори, че и двете страни са продължили да ползват семейното жилище след развода и предоставянето на ползването му. Спорът е дали правото на ответника да ползва това жилище, учредено с бракоразводното решение, е погасено по давност.

Този спор въззивният съд е разрешил, приемайки, че давността тече от датата на нарушението. Когато препраща по реда на чл.272 ГПК към първоинстанционното решение, въззивният съд го прави свое решение по съществото на спора. И макар в обжалвания акт това да не е посочено изрично, изглежда въззивният съд да се е солидаризирал с виждането на първата инстанция, че по силата на бракоразводното решение ответникът Н. е придобил върху процесното жилище вещно право на ползване по чл.56 и сл. ЗС. Това разбиране е неправилно. Съдебното решение, с което се предоставя право на ползване върху семейното жилище след развода, не учредява вещно право. В тази част то е акт на администриране от съда на граждански отношения, а предоставеното с този акт право не е вещно, а облигационно. Затова не може да бъде споделено разбирането на съдилищата, че правото на ползване е от такова естество, че защитата му чрез средствата на принудителното изпълнение се налага едва когато то е нарушено; че всяко негово нарушаване води до възможност притежателя му да го защити като се снабди с изпълнителен лист и потърси защитата на съдебен изпълнител; че от момента на настъпване на нарушението започва да тече 5 – годишен давностен срок. Облигационните субективни права не се погасяват по давност от датата, на която бъдат нарушени, а при бездействие на кредитора за упражняването им в рамките на законоустановения срок от датата на изискуемостта им /чл.114 ал.1 вр. чл.110 и чл.111 ЗЗД/. Затова релевантно е не дали и в какъв период ответникът, въпреки предоставеното му право на ползване върху семейното жилище, е допускал то да бъде ползвано и от ищцата. Релевантно е дали и в кой момент той е преустановил да упражнява ползването.

Не само от свидетелските показания, но и от обясненията на самата ищца, е видно, че ищецът не е преставал да упражнява това право. В протокол за проведено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 17.04.2025 са отразени обясненията на ищцата, според които: „Аз нямах ключ години наред. Влизах в апартамента с негово разрешение, той винаги в 5 часа с обаждаше, когато съм била горе в таванската стая си идваше заради котенцето и колата му винаги стоеше в гаража. В таванската стая съм била, зная че той идва в 5 часа, за да си вземе колата и аз съм му се обаждала ако ми трябва нещо от апартамента… От януари 2024 година официално си живея в апартамента, но пак си ходя при децата, при едните и при другите съм си ходила, до 12.09.2024год., когато започнах работа в Коньово в училището. Сага вече съм в Коньово в училището и си живея в апартамента.“. Тези обяснения на ищцата кореспондират с показанията на свидетелката Ж. Р., която свидетелства, че през 2021 година ищцата се завърнала окончателно от Италия, за да гледа болните си родители и живеела постоянно в Коньово. Когато починала и майка, от края на 2023 година започнала постоянно да живее в апартамента. До този момент ответникът Н. е имал постоянен достъп до жилището и редовно го е посещавал, за да храни там коте, което впоследствие починало. Свидетелките И. и М. не дават показания, че ответникът Н. не е имал достъп до апартамента преди края на 2023 г. – началото на 2024 г. Те свидетелстват, че жилището е ползвано спорадично от ищцата за целия период от 2009 г. до 2024 г., но не и че ответникът в същия период не е ползвал това жилище. Същото следва и от обясненията на ответника, протоколирани в съдебно заседание от 21.02.2025 г. пред първоинстанционния съд – „Ищцата постоянно е ползвала жилището, от както сме се развели. Винаги е имала ключ и винаги е ползвала.“. Същото кореспондира с показанията на свидетелката Р., че ответникът „изтрайвал“ ищцата да ползва апартамента, когато това е било спорадично, но че в същото време го е ползвал и той /“… всъщност той ходеше, ходехме заедно заради котето и влизаше в гаража почти всеки ден. Котето живееше в апартамента, ние всеки ден ходихме до там…“/. Видно от изложеното, до 2024 г., когато се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на бракоразводното решение, Ж. Н. е упражнявал правото на ползване на семейното жилище, независимо че не го е обитавал постоянно и се е установил със съжителката си на друго място. Ирелевантно е обстоятелството, че през 2016 г. ищцата е прехвърлила собствеността на своята 1/2 ид.ч. от семейното жилище на децата си. Отношенията между децата на страните и ответника не са предмет на делото, а в отношенията между ищцата и ответника важи установеното с бракоразводното решение – правото на ползване на семейното жилище принадлежи на ответника. Няма петгодишен период, в който той да не е упражнявал това право и то не е погасено по давност. Предявеният иск за установяване на несъществуването на правото е неоснователен и следва да се отхвърли.

С оглед изхода от спора право на разноски за производството има само ответникът. От негова страна обаче няма искане за присъждане на такива, поради което по разноските произнасяне не може да има.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 239/ 02.10.2025 г. по в.гр.д.№ 237/ 2025 г. на Сливенски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Б. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.*, ап.*, срещу Ж. П. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх.“*“, ет.*, ап.*, за признаване за установено, че К. Б. Н. не дължи предоставяне на Ж. П. Н. на ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], ет.*, ап.*, въз основа на решение № 75/ 08.06.2009 г. по гр.д.№ 64/ 2009 г. на РС Нова Загора, като погасено по давност.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: