Определяне на справедливо наказание при съкратено съдебно следствие за опит за убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * явна несправедливост на наказанието * смекчаване на наказателна отговорност * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства

6
РЕШЕНИЕ

№ 15

гр. София, 03 февруари 2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА ТОПУЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

ХРИСТИНА МИХОВА

при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 656 / 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по постъпила жалба от подсъдимия М. Г. С., чрез защитника му адвокат Кр. К., срещу въззивно решение № 32/ 13.04.2020 год., постановено по в.н.о.х.д. № 15/2020 год., по описа на Апелативен съд - Бургас. В жалбата се излагат доводи, обосноваващи наличието на заявеното с нея касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и се иска да бъде изменено въззивното решение, като се намали размера на наложеното наказание.

Срещу касационната жалба е постъпило възражение от повереника на частния обвинител и граждански ищец С. Н., в което се сочат аргументи в подкрепа на твърдението за справедливост на наложеното наказание.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител С. Н. – адвокат Д., намира въззивното решение за правилно и законосъобразно и прави искане за оставянето му в сила. Претендира и за осъждане на подсъдимия да заплати разноските по явяването му пред касационната инстанция.

Частните обвинители и граждански ищци М. Н. и С. Т., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание.

Адвокат Р. И., повереник на С. Т., редовно призован, също не се явява пред ВКС.

Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в жалбата, становищата на страните, както и всички материали, събрани по делото, намери за установено следното:

С присъда № 273/17.09.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 750/ 2019 г., по описа на Окръжен съд – Бургас, подсъдимият М. Г. С. е признат за виновен в това, че на 02.06.2018 г., около 21.10 часа, в курортен комплекс „С. б.“, [община], пред хотел „С. В.“, по начин, опасен за живота на мнозина, направил опит умишлено да умъртви повече от едно лице - умишлено умъртвил К. А. Н. и направил опит да умъртви С. Т. Т., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 4, пр. 3 и т. 6, вр. с чл. 115, вр. с чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от двадесет и четири години, при първоначален „строг“ режим. Съобразно чл. 59, ал.1 от НК е зачетено времето, през което подсъдимият е задържан с мярка за неотклонение.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци обезщетение за претърпените от тях в резултат на деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането -02.06.2018 г. до окончателното изплащане, както следва: на С. К. Н. сумата от 150 000 лева; на С. П. Н. сумата от 100 000 лева; на М. А. Н. сумата от 20 000 лева и на С. Т. Т. сумата от 70 000 лева, като исковете на С. Н. и М. Н. са отхвърлени до пълните им предявени размери като неоснователни и недоказани.

Подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата държавна такса върху уважените размери на гражданските искове, разноските по водене на делото по сметка на ОД МВР – Бургас и БОС и разноските, направени от гражданските ищци.

С присъдата първоинстанционният съд се е разпоредил и с веществените доказателства по делото.

Присъдата на Окръжен съд - Бургас е обжалвана пред Апелативен съд – Бургас от подсъдимия и неговия защитник, които останали недоволни от високия размер на наложеното наказание и присъдените обезщетения за неимуществени вреди. Гражданският ищец и частен обвинител - С. Н., също изразила недоволството си от присъдата, като подала жалба, съдържаща оплаквания за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и определеното обезщетение, претендирайки те да бъдат увеличени.

По посочените жалби в Апелативен съд – Бургас е образувано в.н.о.х.д. № 15/2020 г., приключило с въззивно решение № 32/13.04.2020 г., с което е изменена първоинстанционната присъда, като е увеличен срокът на наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подс. С., от двадесет и четири на двадесет и шест години. Присъдата на ОС - Бургас е потвърдена в останалата й част.

Касационната жалба, подадена срещу посоченото въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Заявеното от касатора основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се аргументира с довода, че въззивният съд не е съобразил като смекчаващо отговорността обстоятелство самопризнанието на подсъдимия, което е направил на досъдебното производство, още преди да разбере, че са разпитани свидетели, които са го посочили като извършител. Не било отчетено, че подсъдимият е неосъждан, че е бил трудово ангажиран - работил е в „ски – гардероб“ в комплекса „П.“ и че деянието е останало във фазата на опита. Неправилно било оценено в посока утежняване на отговорността обстоятелството, че подсъдимият се е опитал да избяга като премине границата на страната.

Така формулираните оплаквания не се споделят от настоящия съдебен състав.

Първоинстанционното производство е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК – с признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено съгласие от него да не се събират доказателства за тях. Съобразявайки се с разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК и ТР № 2/19.06.2015 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСНК на ВКС, първостепенният съд е преценил, че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание „доживотен затвор“, което е заменил с наказание „лишаване от свобода“, определено в рамките от петнадесет до тридесет години. Първоинстанционният съд е отчел превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и е наложил на подс. С. наказание „лишаване от свобода“, в посочените лимити, за срок от двадесет и четири години. На свой ред въззивният съд отново подложил на анализ съвкупността от обстоятелства, характеризиращи личността на подсъдимия и неговата обществена опасност, както и тази на конкретното деяние. Констатирал е правилно, че първостепенният съд, в разрез с разпоредбата на чл. 56 от НК, е приел за смекчаващо отговорността обстоятелство недовършеността на престъплението, въпреки че тя е отчетена при квалифицирането на деянието като опит към убийство на повече от едно лице – чл. 116, ал.1, т. 4, пр. 3 от НК. Въззивният съд едновременно с това оценил като отегчаващ фактор наличието на два квалифициращи елемента и увеличил срока на наказанието „лишаване от свобода“ на двадесет и шест години. Осъществената по описания начин санкционната дейност на контролирания съд не търпи критика.

Правилно и двете предходни инстанции са преценили, че направеното от подсъдимия самопризнание не следва да бъде отчитано повторно като смекчаващо отговорността обстоятелство. То е необходимо условие за провеждане на процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, за което С. е премиран като определеното му наказание „доживотен затвор“, което е счетено за съответно на извършеното деяние, е заменено с „лишаване от свобода“. Доводите на съдилищата по фактите са изцяло в съответствие с указанията, дадени с ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС и се споделят и от настоящия съдебен състав. Неоснователно е твърдението на защитата, че с направеното на досъдебното производство подсъдимият е допринесъл съществено за разкриване на обективната истина, тъй като не е знаел, че свидетелите вече са дали показания. Както правилно е отбелязал въззивният съд, към момента на задържането на подсъдимия, неговата самоличност и обстоятелството, че е автор на деянието, са били установени, чрез показанията на свидетелите Н., Р., П. И., брат му С. и Д. Ж.. При това, подсъдимият може да не е знаел, че посочените свидетели вече са разпитани, но е бил наясно, че след като е задържан при опита му да напусне пределите на страната, явно е разкрита както неговата самоличност, така и съпричастността му към осъщественото деяние. С оглед на това самото признаване на вече установените факти, не е имало съществено значение за разкриване на престъплението и неговия извършител, за каквото претендира защитникът.

Неоснователно е и възражението на касатора за това, че опитът на подсъдимия да се укрие, като напусне пределите на страната, неправилно е отчетен от предходните съдилища в посока утежняване на отговорността и че не е оценено като смекчаващо обстоятелство полагането на общественополезен труд.

Поправянето и превъзпитаването на дееца е основна цел на държавната принуда, която следва да бъде упражнена спрямо извършителя на престъпление, чрез налагането и изпълнението на предвиденото в закона наказание. Затова съдът е длъжен да изследва всички обстоятелства характеризиращи личността на дееца – цялостното му поведение в обществото, социалната, образователната, професионалната и трудовата му ангажираност, като не следва да се пренебрегва и изразеното отношение на подсъдимия към конкретната проява и последиците от нея. За последните преценката следва да се основава не само на декларативно изразеното от дееца пред съда, но и през призмата на специфичните особености, свързани с начина и механизма на осъществяване на деянието. Съобразявайки се с тези принципни положения предходните съдилища са преценили като смекчаващи отговорността обстоятелства необремененото съдебно минало на подсъдимия, трудовата му ангажираност и добрите характеристични данни за него. Едновременно с тях са отчели в посока утежняване на отговорността, високата степен на обществена опасност на деянието, обусловена от времето, мястото и начина на осъществяването му – в светлата част на денонощието, в опасна близост до свидетелите Н. и Р., в присъствието на много хора – почиващи в курортния комплекс и работещи в намиращите се на мястото търговски обекти. С деянието си подсъдимият е поставил в опасност и други лица, освен конкретно пострадалите, като с поведението си е показал явното си пренебрежение към установения в обществото ред за разрешаване на личностни взаимоотношения. Деецът реално е екзекутирал пострадалия Н., произвеждайки от близко разстояние към главата му четири изстрела, като е направил същото и по отношение на пострадалата Т., изстрелвайки от близко разстояние куршум в лявото й слепоочие, както и още един, след падането й на земята, който по случайност не е улучил тялото й. Той е действал в изпълнение на желанието си за отмъщение и наказание на пострадалите за наранените си чувства, което го характеризира като хладнокръвна и безцеремонна личност, поставяща собствените си интереси и чувства над живота и здравето на другите хора. Поведението на подсъдимия след деянието също разкрива важни характеристики на личността му и е указател за цялостното му отношение към извършеното, което е различно от декларираното пред съда съжаление. Опитът му да напусне пределите на страната и да осуети по този начин реализирането на наказателната отговорност е ясна индикация, че подсъдимият е действал организирано, като престъпната му проява не е била импулсивна, резултат от внезапно възникнало силно чувство на ревност, а добре обмислена и подготвена. Изложеното обуславя правилността на извода на контролирания съд, че предприетите от дееца мерки по укриването му, чрез бягство извън страната, следва да се отчитат в посока утежняване на неговата отговорност. Посочените обстоятелства имат доминиращо значение при определяне на дееца като личност с висока степен на обществена опасност пред чистото му съдебно минало и трудовата ангажираност, които правилно са били отчетени от предходните съдилища, без да им се придава такава голяма тежест, за каквато се настоява в касационната жалба.

Противоправните посегателства срещу човешкия живот са най - укоримите престъпни прояви, като затова за тях са предвидени от законодателя и най-тежките санкции. При определяне на техния вид и срок следва да бъдат съобразени особеностите на личността на конкретния подсъдим, с оглед постигане целите на специалната превенция - осъществяване на корекция и превъзпитателно въздействие върху него. От друга страна е необходимо наказанието да бъде определено в такъв размер, че да има възпиращо, предупредително въздействие спрямо останалите членове на обществото. Контролираната инстанция е открила баланса между поправително – превъзпитателното въздействие на наказанието /при съобразяване с личностните характеристики на дееца, преценени през призмата на особеностите на конкретното престъпно проявление/ и общопревантивната му функция. Съобразила е, че подсъдимият, движен от егоистичните си подбуди и желания, е лишил от живот пострадалия Н., в разцвета на силите му, причинявайки страдания и мъка от неговата загуба на най-близките му роднини, на неговите приятели и колеги. Едновременно с това, С. е осакатил физически и душевно двадесет и две годишно момиче, което ще търпи последиците от деянието му до края на дните си, само защото се е възползвало от правото си да избира, с кого да има лични приятелски или интимни отношения. Начинът, използван от дееца за разрешаване на любовните си проблеми и неблагополучия – чрез лишаване от живот на други човешки същества, е в разрез с цивилизационните принципи, въз основа на които е изградено обществото. Това изисква по – интензивна наказателна репресия, чрез налагане на по-високо по размер наказание, като знак за останалите индивиди, че подобни методи за уреждане на междуличностните отношения са абсолютно недопустими. Изложеното е съобразено от контролиращия съд, който правилно и законосъобразно е преценил, че за да се постигнат целите не само на специалната, но и на генералната превенция, следва да бъде увеличен срокът на наказанието „лишаване от свобода“ с две години. Настоящият съдебен състав не намира основания за корекция на така определената от въззивния съд санкция, същата е съответна на обществената опасност на извършеното деяние и на дееца и отговаря на изискванията за справедливост, поради което касационната жалба следва да бъде оставена без уважение.

Основателно е искането за осъждане на подсъдимия да заплати в полза на частния обвинител и граждански ищец С. Н. разноските в размер на 3000 лева / видно от представения договор за правна помощ/, които тя е направила за заплащане на възнаграждение на повереника й – адвокат Д. Д., за явяването му и участието му в касационното производство.

Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 32/13.04.2020 год., постановено по в.н.о.х.д. № 15/2020 год., по описа на Апелативен съд – Бургас.

ОСЪЖДА подсъдимия М. Г. С. да заплати на гражданския ищец и частен обвинител С. К. Н. сумата от 3000 лева, представляваща разноски, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.