Погасителна давност и признаване на дълг при прекратено изпълнително дело

Текстът на акта

Ключови фрази

5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 252
гр. София, 17.02.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1609/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Т. С., чрез адв. А. срещу решение № 233/13.12.2018 г. по гр. д. № 581/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Ответникът И. С. Г., чрез адв. А. оспорва жалбата.

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 798/08.06.2018 г., поправено с решение № 1087/30.07.2018 г. по гр. д. № 2620/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е уважен предявеният от И. С. Г. против касатора отрицателен установителен иск за недължимост на вземането по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 774/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел в отношенията между страните, че процесното вземане (за сумата от 42 831. 84 лв. по изп. лист, издаден по гр. д. № 774/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив) на касатора срещу длъжника е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване – а именно изтекла погасителна давност. Установил е, че спрямо ищеца - длъжник не са предприети изпълнителни действия по изп. дело № 704/2010 г. на ЧСИ А. А., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по цитираното по-горе дело на окръжния съд, освен наложен запор върху трудово възнаграждение от 29.09.2010 г. При съобразяване с постановките по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК е формиран извод, че погасителната давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Мотивирано е съображение, че в случая погасителната давност за вземането на касатора е била прекъсната с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Г. на 29.09.2010 г. С изтичане на пет годишния давностен срок по чл. 117 ЗЗД вземането се е погасило по давност, т. е. на 29.09.2015 г. Установено е, че направените признания на дълга от Г. пред свидетели в края на лятото на 2016 г., не са годни да прекъснат давността за вземането, тъй като към този момент вземането е било вече погасено по давност, поради което направеното признание е ирелевантно - т. е. не може да прекъсне давностен срок, който вече е изтекъл. Обосновано е становище, че с оглед изявленията на длъжника не може да се формира извод, че той не е желаел да се ползва от последиците на погасителната давност, в каквато насока са били доводите на жалбоподателя С..

С определение № 626 от 05.08.2019 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по обуславящия делото въпрос „Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“. Касационният контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради твърдяното противоречие на въззивното решение в обжалваната му част с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о.

По поставения правен въпрос е налице установена практика, изразена в цитираните две решения на ВКС, чието правно разрешение се споделя и от настоящия състав. Там е застъпено принципното становище, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и постановления те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).

При така дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, въззивното решение в обжалваната му част е неправилно.

Основателно е оплакването в касационната жалба, че в нарушение на закона втората инстанция не е зачела последиците на прекъснатата давност в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД в новия петгодишен срок, поради установения в хода на съдебното дирене факт на извършено в този период признание на вземането от длъжника.

От данните по делото и видно, че на 29.09.2010 г. е наложен запор върху трудово възнаграждение на ищеца И. Г. по изп. дело № 704/2010 г. на ЧСИ А. А. с рег. № 757 и район на действие Окръжен съд – Пловдив. Делото е образувано на 21.09.2010 г. въз основа на изпълнителен лист от 17.08.2010 г. по гр. д. № 774/2009 г. на ОС – Пловдив, със страни: взискател Н. Т. С. и длъжници В. И. Т., Т. Н. Т. и И. С. Г.. Дължимата сума по изпълнението е 42 831. 84 лв. Друго действие срещу длъжника Г. в хода на това принудително изпълнение, освен описаното по-горе, не е извършвано. Липсва и нарочно постановление на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство срещу посочения длъжник. Макар такъв акт да не е издаван, бездействието на взискателя в двугодишния срок има за последица прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК . Ефектът на прекратяването е настъпил от момента на изтичане на предвидения в цитираната разпоредба 2-годишен срок от последното поискано изпълнително действие, т. е. считано от 29.09.2012 г. Тъй като обаче това прекратяване е преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК и предвид отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, по отношение на погасителната давност следва са се приложи тълкуването, дадено в предшестващото ППВС № 3/1980 г. Съобразно него, погасителна давност не е текла докато е траел този изпълнителен процес (т.е. до 29.09.2012 г.) и че новата погасителна давност за вземането е започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство – от 30.09.2012 г. , а не от последното изпълнително действие. Тъй като се касае за съдебно установено вземане, новата погасителна давност за него е петгодишна и е изтекла на 30.09.2017 г., а исковата молба, с която е предявен искът по чл. 439 ГПК е подадена на 23.10.2017 г., т.е. след посочената дата и с оглед на нея, претенцията се явява основателна – вземането е погасено по давност. При съобразяване обаче на данните, събрани с показанията на свидетелите С. С. и И. С. – последните, ценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, се налага, че в периода 2016 г. – лятото на 2017г. длъжникът Г. е заявявал на касатора Н. С., че ще му върне парите и не е забравил за своето задължение към него. Това изявление на длъжника пред неговия кредитор се явява признание на дълга с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД , защото касае съществуването на задължението към момента на самото признание и е извършено до изтичане на срока на погасителната давност. Няма съмнение, че се касае за процесното вземане, произтичащо от деликт (кражба), като изявлението за неговото съществуване е на длъжника и е отправено до кредитора му. От прекъсването на давността с признание на задължението – т.е. 2016 г. или лятото на 2017 г., е започнал да тече срок на нова погасителна давност, който до датата на предявяване на исковата молба – 23.10.2017 г. не е могъл да доведе до погасяване на вземането по давност. Ето защо, предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, което предпоставя отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и потвърденото с него първоинстанционно решение в уважената част на иска по чл. 439 ГПК за сумата 42 831. 84 лв., както и в частта на възложените в тежест на касатора разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за процесуално представителство на насрещната страна, в размер на 1844. 04 лв.

При този изход на делото в касационното производство ответника по жалба дължи на касатора заплащане на сторените от последния разноски за всички съдебни инстанции, които възлизат общо на 1 230 лв. (700 лв. –адвокатски хонорар пред първата инстанция, 500 лв. – адвокатски хонорар пред касационната инстанция и 30 лв. – държавна такса в касационното производство), за което са представени съответните документи удостоверяващи плащането, вкл. и договори за правна защита и съдействие с характер на разписка в частта досежно извършеното плащане в брой – така т. 1 от ТР № 6/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 233/13.12.2018 г. по гр. д. № 581/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 798/08.06.2018 г., поправено с решение № 1087/30.07.2018 г. по гр. д. № 2620/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив в уважената част на предявеният от И. С. Г. против Н. Т. С. иск по чл. 439 ГПК за недължимост на сумата 42 831. 84 лв. - вземане по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 774/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив, както и в частта на разноските, възложени в тежест на Н. Т. С. за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществявано процесуално представителство на насрещната страна, в размер на 1 844. 04 лв. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. С. Г. против Н. Т. С. иск по чл. 439 ГПК - за недължимост на вземане в размер на 42 831. 84 лв. по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 774/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА И. С. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], област Пловдив, [улица] да заплати на Н. Т. С. от с. с. сумата от 1 230 (хиляда двеста и тридесет) лева – разноски за производството по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.